Едуард Успенски
Гаранционните човечета (11)

Единадесета глава
Мишкин носи Подмишкин

На сутринта капанът беше празен. Примамката си стоеше на мястото и мама се успокои:

— Слава богу! Няма мишки.

Но момиченцето Таня съвсем не мислеше да се успокоява.

— Какво от това, че няма мишки. Аз не говоря за мишки. Аз говоря за човечета. А те няма да влязат в капана. Аз зная какво да правя. Аз, мамо, ще насипя по кухнята прах за зъби. Ако има човечета, ще оставят следи.

— Да не мислиш, че ще ти разреша! — разсърди се мама. — Аз всеки ден мия пода, а ти ще цапаш!

— Мамче, само един път. Аз после ще изчистя!

— Е, щом ще изчистиш, опитай. Но не трябва да цапаш целия под. Направи пътечка от единия до другия ъгъл. Така е по-лесно да се измете, а пък ако има човечета, непременно ще оставят следи.

— Ура! — извика момиченцето.

— Но ти през целия ден трябва да слушаш. Иначе — никакви пътечки!

— Разбира се, разбира се, мамичко! Давай ми по-бързо кашата!

— Добре се наредихме! — ахна Новините на Деня. Той седеше в стаичката си в апарата и затова чу целия разговор. — Спукана ни е работата! Това момиче няма да ни остави на мира. Мисля, че е време да си обираме крушите.

Работата наистина ставаше лоша. На гаранционните човечета категорично беше забранено да се показват пред деца. Дори не всеки възрастен знаеше за тях. Само главните специалисти в заводите и фабриките. И в никакъв случай не трябваше да се допуска за тях да разберат децата. Затова, щом стопаните излязоха, радиомайсторът през глава хукна при Хладилин.

— Свършено е! Знаете ли какво е измислило момиченцето?

— Какво?

— Иска да посипе в кухнята пътечка от прах. За да оставим следи по нея.

— Лоша работа! — каза Хладилин.

— И още как! — извика Новините на Деня. — Ако момиченцето ни намери, представяте ли си какво ще стане? Ще започне да ни слага да спим, да ни вози в количка, да ни храни с кюфтета от пясък! Да ни превързва, да ни маже с лекарства и да ни мери температурата от сутрин до вечер!

Прахосмукачев кимаше с глава в знак на съгласие, а Хладилин си мълчеше.

— Ами ако ни подари на някое момченце? То ще започне да ни носи по джобовете си! Да ни разменя срещу джобни ножчета! Ще ни кара да плаваме с дървени корабчета! Ще ни превърне във войници-играчки! Аз не искам, не желая!

— И аз — съгласи се Хладилин — не го желая особено.

— Значи незабавно трябва да се връщаме по заводите си!

— А какво ще правим с Буре? — попита Хладилин.

— Не зная — отвърна радиомайсторът. — Само че не е нужно заради един човек да загинат всички. Всички са по-важни от един — такъв е законът.

— Това не е правилно! — каза Хладилин.

— Защо? — учуди се Новините на Деня.

— Наистина, защо, чичо Хладилин? — намеси се и момчето.

— Много просто — започна да обяснява майсторът. — Отначало смятате, че всички са по-важни от един. След това започвате да смятате, че болшинството е по-важно от малцинството. А после ще се стигне дотам, че половината от всички е по-важна от половината на всички.

— Това няма да стане — каза Новините на Деня. — Половината от всички е равна на половината на всички.

— Така е само на думи — обясни Хладилин. — Но щом някои са свикнали да се смятат за по-важни от другите, те ще продължават да се смятат за по-важни, даже ако са по-малко. И в края на краищата ще излезе, че не всички са по-важни от един, а един, най-важният, е по-важен от останалите.

— Празни приказки! — каза радиомайсторът.

— Не са никакви приказки — възрази Хладилин. — Спомни си Великия Трансформатор и войната 127 срещу 220.

Но в този момент разговорът на майсторите беше прекъснат, защото в кухнята се чу някакъв шум. Човечетата надникнаха през дупките и Хладилин извика:

— Охо-хо! Какво виждам… Мишкин носи Подмишкин!

— Точно така — чу се глас в отговор. — Само че всичко е обратно. Нали аз съм отгоре!

Към тях се приближиха старите им познати със знамението. При това единият яздеше другия.

— Защо така? — попита Хладилин.

— Разжалваха го — обясни високият лейтенант, който седеше в седлото. — От лейтенант го прехвърлиха в кавалерията. Съдбата си играе с офицера. На който не му върви, носи другите.

— Защо те понижиха така? — попита момчето мишлето.

Мишлето-кон тъжно подъвка саламените каиши, наведе очи и с въздишка произнесе:

— Отхапах. Затова.

— Какво отхапа?

— Салама, който превзехме от вас. Беше ми наредено да не отхапвам — да го доставя жив. А аз не го доставих.

— Както виждам, имате строги закони — каза Хладилин.

— Как иначе! — съгласи се ездачът лейтенант. — Армията при нас, мишките, е сложна работа. Също като в почивен дом, където всичко се върши по команда „Бегом“.

— Е, и за какво сте дошли? — попита радиомайсторът. — И защо посред бял ден?

— Дойдохме — отвърна лейтенантът, — за да ви изразим страшен протест. Защо не постъпвате като военни? Защо храните пленниците с кренвирши?

— Какво лошо има в това?

— Такова. Слуховете за това са проникнали в нашите редове и сега цялата армия се кани да се предаде в плен. Какъв смисъл има да се търпят лишения, да се предприемат атаки и да се ядат стари ботуши, когато при противника раздават кренвирши? Виждате ли в това някаква смисленост?

— Не виждаме.

— И аз не виждам. И всички не виждат. И затова ние категорично изискваме пленниците да не се хранят! Никакви кренвирши! Никакви салами! Коричка хляб и малко вода. И то през ден! Стига им, иначе ще се пукнат!

— А ако не изпълним вашите условия? — попита Хладилин. — Ако например им дадем сланина? Тогава какво ще стане?

— А вие имате ли?

— Разбира се, че имаме.

— Тогава не знам какво! Това е нарушение на всички правила! Това е военно престъпление! Цялата ни армия ще се разбяга. И ще бъде права. Стомахът на войника е по-важен от главата на пълководеца.

— Та ето какво! — прекъсна го Хладилин. — Ако ни върнат майстора, ние ще платим за него откуп — салам, захар. А ако не ни го върнат, за вас ще стане лошо. Ще пуснем в ход капаните, електричеството и даже всемирните потопи.

— Как така? — попита лейтенантът.

— Така — обясни Новините на Деня. — Ще пуснем единия край на маркуча в кофа с вода, а другия — при вас в дупката. И ще чакаме докато вие, мокрички, започнете да скачате в ръцете ни.

— Ясно — каза Мишкин. — Ще се наложи да организираме морски флот. Да изгризваме лодки от картофи.

— Изгризвайте каквото си искате, ако щете авиация! — строго отговори Хладилин. — Но утре вечер Буре да бъде при нас!

След това мишлетата се отдалечиха замислени.

— Е, какво? — попита Хладилин радиомайстора. — Ще тръгваш ли веднага?

— Ще тръгвам.

— Добър ти път! Обаче ми се струва, че никъде няма да отидеш.

— И защо? — учуди се радиомайсторът.

— Ами защото не ти работи грамофонът.

Радиомайсторът се хвана за главата.

— Вярно бе! Вярно бе! Как можах да забравя?!