Едуард Успенски
Гаранционните човечета (15)

Петнадесета глава
Напред — към салама!

Да, Прахосмукачев се беше зарадвал преждевременно. В момента, когато привържениците на салама бяха победили, кралят отново скочи на трибуната.

— Значи така, скъпи съграждани, за вас саламът е по-важен?

— Точно така!

— Тогава да завладеем гаранционните! — извика кралят. — При тях има колкото искате салам. И всичкият ще бъде наш! Ура!

— Ура! — извикаха съгражданите.

— Напред! — извика лейтенантът от кавалерията Мишкин. — На оръжие! Към салама!

— Напред! Към салама! — подхванаха всички.

Много странна работа! Допреди малко никой не искаше да воюва, а изведнъж се оказа, че всички са за войната. Защо, никой не можа да разбере.

— Така че, гаранционни, гответе се — завърши разказа си мишлето. — Ама аз не искам да воювам срещу нас.

— Слушай — попита Хладилин, — кой там при вас е толкова умен? Кой измисли за лепилото? И да прегризете кабела?

— Аз го измислих. Аз разбирам малко от техника.

— Благодаря — каза Новините на Деня. — Много ни зарадва.

— А от каква техника? — попита Хладилин. — От механика или от електричество?

— И от механика, и от електричество. Живял съм в Двореца на пионерите.

— А от часовници разбираш ли?

— Не. Нищо.

— А искаш ли да се научиш?

— И още как! — възкликна мишлето. — Да живее негово величество кралят! Всъщност, не, обратно, нека му се присъни котка!

— Какво, тръгваме ли? — попита Новините на Деня. — Да спасяваме Иван Иванович! Струва ми се, че трябва да нападнем първи!

— В никакъв случай — възрази Хладилин. — Сега няма да тръгнем. Мишките виждат добре в тъмното, по-добре от котките. И ние ще се провалим. Ще почакаме до сутринта. А сега хайде да разглобим моята стая и да приберем нещата.

Стаята бързо беше разглобена.

— Отлично! — рече Хладилин. — Сега да се заемем с оръжието… Ти какво имаш? — попита той Новините на Деня.

Радиомайсторът извади от чантата си метална бъчвичка.

— Кондензаторът е зареден. Ако тези жички се докоснат до някого, така ще го тресне, че свят ще му се завие!

— Отлично. А ти какво имаш? — попита Хладилин момчето.

— Нищо нямам — каза Прахосмукачев. — Може би това ще свърши работа — и той показа нещо, завито в омазнена хартия.

— Какво е това?

— Резервна пружина за часовник. Навита.

— Откъде я имаш?

Прахосмукачев наведе очи.

— Откраднах я от момиченцето на стопаните.

— Само това липсваше! — ахна Новините на Деня. — Защо?

— За Иван Иванович. Исках да му направя подарък. Може би момиченцето няма да забележи.

— Ами, няма да забележи! — каза радиомайсторът.

— Все по-лошо взе да става! — каза Хладилин и настъпи сърдита пауза. — Хайде, няма какво да се прави — продължи хладилният майстор. — Но ако за това разберат в управлението, зле ще си изпатим!

— Да я сложа ли на мястото й? — попита Прахосмукачев.

— Сега вече е късно. По-лошо ще стане — каза Новините на Деня.

— Хайде — рече Хладилин, — може пък да се размине. А сега всички да лягат. До разсъмване има още няколко часа.

Стаята му беше разглобена. Нямаше нито дивани, нито кревати. И всички легнаха на пода, като си подложиха под главите раниците с инструментите и оръжието. До тях кротко похъркваха двамата пленени Андреевци Андреевичи.