Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Завоевател (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bones of the hills, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2015)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Кон Игълдън. Кости по хълмовете

ИК „Бард“, София, 2008

Американска. Първо издание

Редактор: Евгения Мирева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД, Веселина Симеонова

ISBN: 978-954-585-983-0

История

  1. — Добавяне

7.

На проходите валеше сняг. Планините Алтай се намираха по на запад, отколкото бяха стигали повечето семейства. Само тюркските племена — уйгурите и урианхаите — ги познаваха добре, при това като място, което трябва да се избягва, място с оскъден дивеч и смъртни опасности през зимата.

Макар че конните воини можеха да прекосят веригата само за един ден, тежко натоварените каруци бяха тромави, пригодени за тревистите степи и не подхождаха за дълбоките преспи и кози пътеки. Новите колела със спици на Субодай се справяха по-добре от лесно чупещите се плътни дискове, но малко каруци бяха преоборудвани и придвижването бе бавно. Всеки ден се натъкваха на някакво ново препятствие, а понякога склоновете бяха толкова стръмни, че каруците трябваше да се спускат с въжета, държани от групи напъващи се воини. Когато въздухът беше съвсем рядък и хора и животни се уморяваха бързо, дори пет мили на ден се смятаха за сериозно постижение. След всеки връх следваше лъкатушеща долина и поредното изнурително катерене. Планините сякаш нямаха край и семействата се гушеха нещастно в кожусите си с надежда да намерят спасение от вятъра. Когато спираха, опитите да издигнат герите преди залез се осуетяваха от замръзналите им ръце. Почти всички прекарваха нощта под каруците, завити с одеяла и заобиколени от топлите тела на завързаните за колелата кози и овце. Налагаше се да избиват животните за храна и огромните стада се топяха, колкото по-надалеч отиваха.

На тридесетия ден след тръгването от Орхон Чингис заповяда да спрат по-рано. Облаците се бяха спуснали толкова ниско, че докосваха върховете около тях. Започна да вали сняг и племената направиха временен лагер на завет под огромна скала, извисяваща се в белотата над тях. Тя поне донякъде ги предпазваше от хапещия вятър и Чингис предпочете да спрат тук, вместо да продължат по голия хребет, на който щеше да ги завари нощта. Беше пратил конници на сто и повече мили напред, подбрана група млади воини, които разузнаваха за най-добрите пътища и съобщаваха за всичко, което са открили. Планините бележеха края на познатия на Чингис свят и докато гледаше как слугите му колят козле, той се запита как ли изглеждат арабските градове. Дали ще приличат на дзинските каменни крепости? Освен съгледвачите бе пратил и шпиони, които да научат всичко възможно за пазарите и защитата им. Всичко можеше да се окаже полезно в предстоящата кампания. Първите му хора вече започваха да се връщат, изтощени и гладни. Картината започна да се оформя в главата му, но все още бе твърде откъслечна.

Братята му седяха с него в ханския гер на каруцата, над главите на всички останали. Навън в белотата герите се виждаха като множество бледи черупки, от които към небето се издигаха тънки струйки дим. Намираха се в студена и враждебна земя, но Чингис не губеше кураж. Народът му не бе привикнал с градове и животът на племената продължаваше да тече с пълна сила около него, от враждите и приятелствата до семейните празници и сватбите. Не им се налагаше да спират, за да живеят — животът им продължаваше, където и да се намираха.

Разтърка длани и духна в тях, докато гледаше как дзинските слуги правят разрез в гърдите, за да стигнат до главната артерия при сърцето. Козлето спря да се мята и слугите започнаха майсторски да го дерат. Щяха да използват всичко, а кожата — да предпазва едно от малките му деца от зимния студ. Чингис гледаше как слугите изпразват стомаха на земята и изхвърлят кашата от полусмляна трева. Печенето вътре в меката бяла торба беше по-бързо от бавното варене, което предпочитаха племената. Вярно, месото ставаше по-твърдо и жилаво, но на такъв студ важното беше да се яде бързо и да се запазят силите. При тази мисъл Чингис опипа с език парчето зъб, който бе счупил при пиянското препускане към Джелме, и трепна. Болеше го непрестанно и май щеше да се наложи Кокчу да го извади. Настроението му се вкисна.

— След малко ще го сложат на огъня — рече той на братята си.

— Не мога да чакам — отвърна Хазар. — От сутринта не съм слагал нищо в устата си.

Навсякъде около тях се приготвяха хиляди топли гозби. Самите животни щяха да получат само шепа суха трева, но нямаше какво да се прави. На фона на непрекъснатото блеене се чуваха звуците и бъбренето на народа и въпреки студа в тези звуци имаше доволство. Отиваха на война и настроението в лагера бе приповдигнато.

В далечината се чуха радостни възгласи и военачалниците погледнаха към Хаджиун, който обикновено знаеше всичко, което става в герите. Той сви рамене под погледите на братята си.

— Яо Шъ обучава младите воини — рече той.

Темуге изпуфтя неодобрително, но Хаджиун не му обърна внимание. Не беше тайна, че Темуге не харесва будисткия монах, когото бяха довели от Дзин. Макар Яо Шъ да беше винаги любезен, той никак не се погаждаше с шамана Кокчу, докато Темуге бе негов верен ученик. Може би затова Темуге го гледаше с раздразнение, особено когато проповядваше кекавата си будистка вяра на бойците. Чингис не бе обърнал внимание на протестите на брат си, тъй като виждаше единствено завист към божи човек, който можеше да надвие повечето мъже с мечове, като използва единствено ръцете и краката си.

Чуха се нови възгласи, този път по-силни, сякаш се бяха насъбрали зяпачи. Жените приготвяха яденето, но често се случваше мъжете да се борят и да се упражняват след издигането на герите. Във високите проходи това често бе единственият начин да се стоплиш.

Хазар стана и сведе глава към Чингис.

— Щом яденето няма да стане веднага, братко, ще ида да погледам. Яо Шъ кара нашите борци да изглеждат бавни и непохватни.

Чингис кимна и забеляза гримасата на Темуге. Погледна навън към подутия кози стомах и гладно подуши въздуха.

Хаджиун видя, че Чингис си търси повод да гледа тренировката, и се усмихна под нос.

— Може и да е Чагатай, братко. Двамата с Угедай прекарват доста време с Яо Шъ.

Това беше достатъчно.

— Всички ще идем — рече Чингис и лицето му просветна. Преди Темуге да успее да възрази, ханът излезе на студения вятър. Останалите го последваха, макар че Темуге се оглеждаше назад към печащото се козле и устата му се пълнеше със слюнка.

 

 

Яо Шъ беше гол до кръста въпреки голямата височина, на която се намираха. Сякаш не усещаше студа и докато Чагатай вървеше в кръг и го караше да се обръща, падащите снежинки се задържаха върху раменете на монаха. Яо Шъ дишаше леко, макар че Чагатай вече беше и червен, и син от срещата. Държеше под око тоягата на монаха, очаквайки внезапна атака. Макар че презираше мечовете, дребният будист използваше тоягата, сякаш беше роден с нея. Чагатай усещаше режещи болки в ребрата и левия си крак, където бяха попаднали ударите. Самият той все още не бе успял да нанесе удар и беше на път да кипне.

Беше се събрала голяма тълпа от бездействащи воини. Нямаше какво друго да правят, а любопитството им никога не намаляваше. Проходът беше твърде тесен и само няколкостотин от тях можеха да наблюдават упражненията, така че те се бутаха и караха помежду си, докато се мъчеха да освободят пространство на състезателите. Чагатай усети движението в тълпата, преди да види баща си и чичовците си да минават през нея. Хората се притиснаха още по-плътно един в друг, за да не би да блъснат военачалниците. Той стисна зъби, твърдо решен да нанесе поне един добър удар под погледа на Чингис.

Мисълта означаваше действие и Чагатай се хвърли напред, спускайки тоягата си в къс съсичащ удар. Ако Яо Шъ беше останал неподвижен, тя щеше да счупи главата му, но той приклекна и удари рязко Чагатай в ребрата, преди да отстъпи настрани.

Ударът не бе силен, но Чагатай почервеня от ярост. Яо Шъ поклати глава.

— Запази спокойствие — промърмори монахът. Това беше основният недостатък на момчето при тренировките. Нямаше нищо лошо в баланса и рефлексите му, но раздразнителността му винаги разваляше всичко. Яо Шъ от седмици се мъчеше да го научи да остава хладнокръвен в двубоя, да загърбва яростта също като страха. Двете емоции сякаш бяха неразривно свързани в младия воин и монахът бе на път да се примири с бавния напредък.

Чагатай се завъртя и обърна стойката си, сякаш щеше да атакува. Яо Шъ се люшна назад, за да посрещне ниския удар на тоягата. Блокира с лекота и левият му юмрук докосна бузата на Чагатай. Видя как очите на момчето пламват и яростта го обзема, както бе ставало много пъти преди. Чагатай замахна с такава бързина, че тоягата се превърна в размазано петно. Тълпата нададе вик при резките звуци, когато ударите му бяха блокирани отново и отново. Ръцете на Чагатай горяха, той се опита да отстъпи, но в същия момент монахът му подложи крак и го просна на земята.

Движенията им ги бяха отдалечили от свободното пространство между двата гера, където бяха започнали двубоя. Яо Шъ щеше да заговори на Чагатай, но с типичната си бдителност усети, че зад гърба му стои някой, и се обърна.

Срещу него стоеше Хаджиун с напълно безизразна физиономия. Яо Шъ се поклони бързо, като продължаваше да се ослушва дали Чагатай не го приближава в гръб.

Хаджиун се наведе напред, макар че от шума наоколо едва ли можеха да ги подслушат.

— Нищо ли няма да му дадеш, монахо? — промърмори той. — Когато гледат баща му и мъжете, които ще командва?

Яо Шъ го погледна неразбиращо. От съвсем малък беше обучен да бъде майстор на тялото си. Мисълта да позволи на ядосано дете като Чагатай да го удря му изглеждаше странна. Ако младежът беше по-скромен и не се перчеше наляво и надясно, монахът може би щеше да се съгласи. Но за разглезения втори син на хана Яо Шъ поклати глава.

Хаджиун щеше да каже още нещо, но и двамата трепнаха, когато Чагатай нападна в гръб, отчаяно мъчейки се да се възползва от изгодната ситуация. Хаджиун сви раздразнено устни, докато гледаше как Яо Шъ отстъпва с плавни движения, сякаш се плъзгаше над земята. Монахът винаги пазеше идеално равновесие и Хаджиун знаеше, че този ден Чагатай няма да успее да го докосне. Гледаше студено как Яо Шъ блокира още два удара, след което атакува по-силно и по-бързо от преди, с което даде своя отговор на военачалника.

Всички чуха охкането на Чагатай, когато тоягата изкара въздуха от дробовете му. Преди да успее да дойде на себе си, Яо Шъ го удари по дясната ръка и тоягата му падна. Без да спира, монахът нанесе удар с оръжието си в краката на Чагатай и момчето се затъркаля на замръзналата земя. Тълпата не завика радостно, когато Яо Шъ се поклони на проснатия хански син. Зрителите очакваха Чагатай да върне жеста, но вместо това той стана с пламнало лице и си тръгна от откритото пространство, без да се обръща назад.

Яо Шъ остана приведен по-дълго от необходимото, с което показа гнева си, че е пренебрегнат. Беше обичайно да обсъжда срещите с младите воини, да им обяснява в какво са се провалили и къде са се представили добре. За петте години с племената той бе обучил много от хората на Чингис и имаше школа от двадесет от най-обещаващите. Чагатай не беше сред тях, но Яо Шъ бе научил достатъчно за света, за да разбере, че позволението да остане тук си има цена. Днес тази цена се оказа твърде висока за него. Мина покрай Хаджиун, без дори да го погледне.

Макар мнозина да следяха как Чингис ще реагира на грубостта на сина си, ханът беше надянал студената физиономия.

Обърна се към Темуге и Хазар, след като видя как монахът подминава Хаджиун.

— Онова козле вече трябва да се е опекло — рече той.

Темуге се усмихна за момент, но не на новината за топла храна. В своята невинност монахът си бе спечелил доста сприхави врагове. Може би щяха да го научат на малко смирение. Денят се оказа доста по-добър, отколкото можеше да се надява.

 

 

Яо Шъ беше дребен, но въпреки това трябваше да се наведе ниско, за да влезе в гера на втората съпруга на хана. Поклони се ниско на Чакахай, както подобава на принцеса от Си Ся. Честно казано, изобщо не го беше грижа за титлите на мъжете, но се възхищаваше на това как тази жена си бе извоювала място в монголското общество. Едва ли можеше да се намери нещо по-чуждо на двора, който познаваше навремето, но тя бе оцеляла и Яо Шъ я харесваше.

Хо Са вече бе там и отпиваше от черния чай, който баща й бе пратил в лагера. Яо Шъ му кимна и прие мъничката димяща чаша от ръцете на самата домакиня, след което седна. Въпреки огромните си размери в известен смисъл лагерът си оставаше мъничък. Яо Шъ подозираше, че Хаджиун знае много добре къде се намират тримата и може би дори има уши някъде наблизо. От тази мисъл чаят му се стори кисел и монахът се намръщи леко. Това не беше неговият свят. Той беше дошъл в лагерите да разпространява благородното учение на Буда. Все още не знаеше дали е направил добър избор. Монголите бяха странен народ. Сякаш приемаха всичко, което им говореше, особено ако го представяше като поуки от приказки. Яо Шъ им беше предал голяма част от мъдростта, която бе научил като момче, но когато прозвучаваха бойните рогове, монголите захвърляха всичките му учения и се втурваха да убиват. Нямаше начин да ги разбере, но беше приел, че това е неговият път. Отпи глътка чай и се запита дали Чакахай приема ролята си по същия начин.

Дълго време Яо Шъ предимно мълча, докато Хо Са и Чакахай обсъждаха положението на дзинските войници в туманите на хана. Около осем хиляди от мъжете в лагера преди бяха живели в градовете на Дзин или бяха служили като войници на самия император. Не по-малко бяха и присъединилите се от тюркските племена на север. Дзинските наборници нямаше да имат особено влияние, но Чакахай се бе погрижила слугите на всеки по-високопоставен да бъдат нейни сънародници. Така тя бе осведомена за ставащото в лагерите, колкото самия Хаджиун.

Яо Шъ гледаше деликатната жена, докато тя уверяваше Хо Са, че ще говори със съпруга си за смъртността при дзинските войници. Довърши чая си, като се наслаждаваше на горчивия му вкус и звука на родния си език. Това беше нещо, което определено му липсваше. Зареяните му мисли рязко прекъснаха, когато чу собственото си име.

— Вероятно Яо Шъ може да ни каже — рече Чакахай. — Той прекарва със синовете на съпруга ми не по-малко време от другите.

Яо Шъ осъзна, че не е чул въпроса, и прикри смущението си, като протегна чашата си, за да бъде напълнена отново.

— Какво искате да знаете? — попита той.

Чакахай въздъхна.

— Не слушаше, приятелю. Питах кога Джучи ще се оправи достатъчно, за да заеме мястото си.

— Може би след още една луна — незабавно отвърна Яо Шъ. — Раните му останаха чисти, макар че по ръцете и краката му завинаги ще останат белези от нажеженото желязо. Трябва да възстанови мускулите там. Мога да работя с него. Той поне слуша, за разлика от глупавия си брат.

При тези думи Чакахай и Хо Са леко се напрегнаха. Слугите бяха отпратени по задачи, но винаги можеше да се намери някое любопитно ухо.

— Гледах упражненията — каза Хо Са и се поколеба, давайки си сметка за деликатната тема. — Какво ти каза военачалникът Хаджиун?

Яо Шъ вдигна очи, раздразнен от начина, по който говореше Хо Са. Гласът му се бе понижил до шепот.

— Не е по-важно от това да си меря приказките в този гер, Хо Са. Говоря истината, както я виждам. — Въздъхна. — И все пак, и аз бях навремето петнадесетгодишен глупак. Може би Чагатай в крайна сметка ще порасне силен мъж, не зная. Засега обаче е преди всичко едно сърдито момче.

За монаха това беше изумително избухване и Хо Са примигна изненадан.

— Това „сърдито момче“ някой ден може да поведе племената — меко каза Чакахай.

Яо Шъ изсумтя в чая си.

— Понякога си мисля, че прекалено много се заседях тук. Не би трябвало да ме е грижа кой ще наследи конската опашка на баща си или пък дали новите врагове няма да я стъпчат в прахта.

— Тук имаш приятели, Яо Шъ — каза Хо Са. — Нима няма да те е грижа какво става с нас?

Монахът се намръщи на себе си.

— По едно време си въобразявах, че мога да бъда глас на разума в този лагер и че дори ще успея да повлияя на хана и братята му. — Изсумтя пренебрежително. — Типичната арогантност на младостта. После си помислих, че мога да внеса мир в свирепите сърца на синовете. — Бузите му леко поруменяха. — А вместо това май ще гледам как Чагатай застава начело на бащиния си народ и го повежда към по-голямо унищожение, отколкото можем да си представим.

— Както сам каза, той е все още момче — промърмори Чакахай, развълнувана да види Яо Шъ така изтормозен. — Или ще се научи, или племената ще поведе Джучи.

Монахът омекна от тона й и протегна ръка да я потупа по рамото.

— Имах труден ден, принцесо. Не обръщай внимание на думите ми. Утре ще бъда различен човек, с минало свършено и бъдеще неизвестно, както винаги. Съжалявам, че донесох гнева си тук. — Устните му се свиха иронично. — Понякога си мисля, че съм лош будист, но не бих могъл да бъда нещо друго.

Чакахай му се усмихна и кимна. Потънал в мисли, Хо Са напълни чашата си с безценния чай. Когато заговори, гласът му беше много тих и едва се чуваше:

— Ако Чингис падне в бой, Хаджиун ще стане хан. Той има свои синове и всичко това ще отлети като сухи листа на вятъра.

Чакахай наклони глава, за да го чуе. Беше прекрасна на светлината на лампите и Хо Са за пореден път си помисли какъв късметлия е ханът, че в гера му го очаква подобна жена.

— Ако съпругът ми посочи за наследник някой от синовете си, мисля, че Хаджиун ще уважи волята му.

— Ако го натиснеш да го стори, ще назове Чагатай — рече Хо Са. — Целият лагер знае, че не е благосклонен към Джучи, а Угедай и Толуй са още твърде млади. — Поспря за момент. Чингис едва ли щеше да е доволен да научи, че други мъже говорят с жена му по тези въпроси. Въпреки това бе любопитен. — Говорила ли си с хана за това?

— Още не — отвърна Чакахай. — Но ти си прав. Не искам синовете на Хаджиун да бъдат наследници. Какво ще стане тогава с мен? Не са далеч годините, когато племената са изоставяли семействата на мъртвите ханове.

— Никой не знае това по-добре от Чингис — рече Хо Са. — И не би искал да страдаш така, както е страдала майка му.

Чакахай кимна. Такова удоволствие бе да говори открито на родния си език, така различен от гърлените звуци на монголския. Даде си сметка, че при това състояние на нещата би предпочела да се върне при баща си, вместо да види Чагатай хан. Хо Са обаче говореше истината. Хаджиун имаше свои жени и деца. Дали те щяха да се отнасят добре с нея, ако съпругът й падне? Хаджиун щеше да я почете и може би дори да я върне на краля на Си Ся. Винаги обаче щеше да има някой, който да се помъчи да използва жените и синовете на стария хан като фигуранти. Най-безопасно за Хаджиун би било да ги избие в деня, в който брат му падне в бой. Чакахай прехапа устна, разтревожена от мрачните мисли, които се бяха настанили в гера й. Чингис нямаше да приеме Джучи, в това тя беше почти сигурна. Той се възстановяваше вече повече от месец, а хората трябва да виждат водача, за да не го забравят. Освен това тя не го познаваше — знаеше само, че Чагатай ще бъде лош избор. Децата й не биха преживели възхода му, в това беше сигурна. Запита се дали е по силите й да привлече Чагатай на своя страна.

— Ще си помисля — каза тя на двамата мъже. — Ще намерим верния път.

Чуваха как вятърът отвън стене между каруците и домовете на монголите. Гостите доловиха тъгата в гласа на Чакахай, докато ги изпращаше да поспят.

 

 

Яо Шъ излезе на вятъра и снега, потръпна и се сгуши по-плътно в дела си. Не беше заради студа — едва го забелязваше дори когато носеше само тънка туника. Понякога му се струваше, че е направил грешка, когато е дошъл при конния народ. Харесваше тези хора с цялата им детинска арогантност и убеждение, че могат да заповядват на света както им се хареса. Ханът беше роден водач и Яо Шъ бе искрено впечатлен от него. В същото време обаче не бе успял да намери подходящи уши за словото на Буда. Само малкият Толуй като че ли беше отворен за него, и то само защото беше твърде млад. Чагатай се присмиваше грубо над всяка философия, която не включваше смазването на враговете под петата му, а Джучи като че ли слушаше с отвеян интерес, оставяйки думите и идеите да влизат в едното му ухо и да излизат през другото.

Потънал в мисли, Яо Шъ вървеше по заснежените пътеки през лагера. Въпреки това си оставаше бдителен и усети мъжете веднага, когато започнаха да го обграждат. Въздъхна тихичко. Само едно глупаво момче можеше да прати воини да го нападнат тази вечер. Дори не бе взел тоягата си в гера на Чакахай — смяташе, че е в пълна безопасност.

Но той не беше дете, че да попадне в засада на някакви глупаци. Запита се дали Чагатай им е наредил да го убият, или само да му потрошат някоя кост. Нямаше значение — отговорът му щеше да е един и същ. Когато снегът се завъртя при поредния порив на вятъра, Яо Шъ се хвърли между два гера и атакува първата тъмна фигура, която му се изпречи. Мъжът беше твърде бавен и монахът го повали чисто с удар по брадичката, като същевременно блокира крака му със своя. Нямаше намерение да убива в планинския проход, но чу други гласове да отвръщат на звука и си даде сметка, че нападателите са много. От всички посоки се чуваха леки стъпки и Яо Шъ овладя надигащия се в гърдите му гняв. Едва ли познаваше тези мъже, нито пък те познаваха него. Отново си помисли, че прекараното сред племената време го е променило неусетно. Буда би ги оставил да дойдат, без да вдигне гневно ръка. Сви рамене и се прокрадна към следващата сянка. Поне вече не му беше студено.

— Къде е? — изсъска нечий глас, само на крачка от него.

Яо Шъ пристъпи зад мъжа и го бутна на земята, преди той да успее да реагира, а после се промъкна покрай него. Изненаданият вик на воина отекна в хълмовете и монахът чу как другите бързо приближават.

Първият бе посрещнат с експлозивен удар в гръдния кош. Яо Шъ усети как ребрата се чупят под ръката му и я отдръпна, преди някоя кост да се е забила в нея. Инстинктивно приклекна, когато усети някакво друго движение, но в белотата не беше видял навреме двамата воини и единият го сграбчи през кръста и го хвърли върху твърдата земя.

Яо Шъ изрита и кракът му болезнено улучи нещо твърдо. Изправи се, докато кръгът от мъже се затваряше. Огледа заплашителните лица. С тревога установи, че трима от тях са от групата, която обучаваше. Те поне не смееха да го погледнат в очите. Останалите бяха непознати и носеха тежки тояги.

— Падна ни, монахо — изръмжа един от тях.

Яо Шъ се подготви и застана с леко подвити крака, така че да бъде в идеален баланс. Не можеше да победи толкова много противници, но можеше да им предаде още един урок.

Осем мъже се хвърлиха в центъра на кръга и Яо Шъ почти успя да се провре между двама и да се измъкне. По чиста случайност единият успя да сграбчи дрехата му. Яо Шъ усети нечии пръсти да се плъзгат по кожата на черепа му и рязко отметна глава назад. Пръстите изчезнаха и монахът нанесе удар с десния си крак. Още един от нападателите нададе вик и падна със счупено коляно, но междувременно от многото удари монахът бе зашеметен. Той продължаваше да се бие с ръце, колене и глава, както може, но накрая го събориха. Тежките тояги се надигаха и спускаха в безумен гняв. Яо Шъ не извика дори когато един от тях настъпи десния му крак и счупи малките кости на стъпалото му.

Преди да изгуби съзнание, му се стори, че чува вика на Хаджиун и почувства как ръцете се отдръпват от него. Думите на собствените му учители се въртяха в ума му, докато припадаше в снега. Бяха му казали, че да се гневиш е все едно да хванеш горящ въглен. Можеш единствено да се изгориш. Но докато мъжете се разпръсваха и нечии силни ръце го вдигаха, Яо Шъ стисна силно горящия въглен и усети единствено топлина.