Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Завоевател (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bones of the hills, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2015)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Кон Игълдън. Кости по хълмовете

ИК „Бард“, София, 2008

Американска. Първо издание

Редактор: Евгения Мирева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД, Веселина Симеонова

ISBN: 978-954-585-983-0

История

  1. — Добавяне

17.

Преди утрото да освети долината, оцелелите от десетте тумана оставиха изгасналите огнища и се построиха. Нито един не бе останал непокътнат, а най-пострадалите бяха намалели само до няколко хиляди мъже. Онези, които бяха ранени твърде тежко, за да воюват, останаха окървавени и превързани в импровизирания лагер или тръгнаха да умрат с другарите си. Шаманите с техните умения да зашиват и лекуват бяха твърде далеч. Мнозина помолиха за достойна смърт и тя им бе дарена с точен удар на меч.

Чингис слушаше изброяването на мъртвите и свежият ветрец в равнината го накара да потръпне. Свеждаше глава, щом чуваше имената на командири като Самука и Хо Са.

Бяха твърде много, за да се споменат всички. Двадесет и три хиляди бяха убити, осакатени или изчезнали в сраженията срещу шаха. Никога не бяха давали толкова много жертви и загубата за народа беше ужасна. Яростта на Чингис бавно се засилваше всеки път, щом се огледаше за едно или друго лице в редиците и не го откриеше. Съпругът на сестра му Палчук бе сред падналите и той знаеше, че ще има реки от сълзи, когато най-сетне се върне в лагера.

Погледна строяващите се редици. Наред със собствения си туман видя знамената на Хазар и Хаджиун, Джебе и Субодай, Чагатай, Джелме и Джучи. Беше дал заповед разбитите тумани да запълнят местата на мъртвите и от пепелищата се сформираха осем тумана. Всички бяха ветерани, дори четиринадесетгодишните момчета. Той знаеше, че няма да го подведат.

Посегна да докосне прасеца си и се намръщи от противното усещане и мокротата. Беше получил раната предишния ден, но не си спомняше как. Кракът не го държеше, но го беше завързал за стремето, за да може да язди. Някои воини бяха изгубили парчета от броните си от стрели или удари със саби, а дълбоките разрези бяха превързани с мръсни парцали. Други имаха треска от раните си и се потяха в утринния ветрец, който не можеше да ги разхлади. Седяха в седлата си с мрачна ярост в очакване на зората и врага. Никой не беше спал през нощта и всички бяха уморени до смърт, но не проявяваха отчаяние, нито пък слабост. Всички бяха изгубили приятели или роднини. Дългите сражения бяха изгорили всичко освен студеното желание да отмъстят за падналите.

Стана по-светло и Чингис впери поглед към армията на шаха. Чу далечни рогове да свирят тревога, когато съгледвачите на врага видяха очакващото ги войнство, но арабите се движеха мудно. Гледката на монголската армия ги лишаваше от мъжество и Чингис ги гледаше как се щурат безцелно, забравили всякакъв ред.

Даде заповед и туманите препуснаха в тръс след него. Цялата предна редица от две хиляди души претегляше копията в ръцете си, усещайки напрежението в уморените и разкъсани мускули. Останалите приготвяха мечовете, а разстоянието намаляваше.

Чингис видя двама мъже да тичат пред строените редици, вдигнали бели знамена. Запита се дали не искат да се предадат, но това нямаше значение. Времето за пощада бе минало. Беше познавал мнозина от загиналите и можеше да даде само един отговор, който те щяха да одобрят, ако духовете им все още виждаха света долу. Мъжете с белите знамена бяха убити, когато монголската редица премина край тях, а останалите нададоха тих стон и се опитаха да посрещнат атаката.

Бяха извели напред четиридесет слона, но Субодай нареди на стрелците си да стрелят в краката им и да ги пратят разбеснели се обратно в арабската армия. Така щяха да причинят по-големи поражения, отколкото биха могли да сторят срещу конници.

Огромната редица копия удари почти едновременно и Чингис изкрещя да се образуват крила. Синът му Чагатай препусна напред от дясната страна, а Джучи пое лявата. Монголските воини започнаха клането, когато слънцето се показа на изток. Нищо не можеше да ги задържи. Нищо не можеше да ги отблъсне.

Туманът на Чагатай се заби в десния фланг с такава свирепост и скорост, че стигна до самия център на арабите. Нямаше начин да го повикат обратно сред целия хаос и шум. Крилото на Джучи се понесе покрай левия фланг, изрязвайки мъртъвци от живите редици. Ханът видя, че в другия край Чагатай се е вклинил твърде дълбоко в масата ужасени войници. Беше само на няколкостотин крачки, когато редиците сякаш го погълнаха. Изкрещя, смушка коня и поведе хората си като копие, забито в мятащото се тяло на арабската армия.

Предните й редици бяха ударени така свирепо от Джебе и Субодай, че веднага отстъпиха назад като кървава чаша. Нямаше никакви заповеди и в хаоса туманите на Чагатай и Джучи прелетяха през тях, докато между двамата братя останаха само неколцина борещи се и задъхани мъже.

Арабите се пречупиха, ужасени от воините на хана. Хиляди захвърлиха оръжията си и се опитаха да избягат, но никой от военачалниците не се поколеба. Обърналите гръб биваха съсичани без милост и по обяд армията на шаха се бе превърнала в тресавище от отчаяни групички. Клането продължаваше без прекъсване. Някои от войниците на шаха коленичиха и се молеха с пискливи гласове, но главите им скоро отлитаха, отсечени от галопиращи конници. Беше същинска касапница, но монголите й се наслаждаваха. Мнозина изпочупиха мечовете си и трябваше да вземат някоя от извитите саби, които бяха осеяли земята. Копията се забиваха в арабите, които бяха твърде замаяни, за да отстъпят настрани.

Накрая останаха само няколкостотин. Нямаха оръжия и стояха с вдигнати високо ръце, за да покажат, че са празни. Чингис изсумтя последната заповед и редицата копиеносци препусна. Арабите изкрещяха от ужас и замлъкнаха, когато ездачите минаха през тях и се върнаха, за да скочат от конете и да насекат мъртвите на малки парченца, докато яростта им се укроти.

Монголските тумани не ликуваха при победата. Още от сутринта арабската армия бе изгубила боен дух и въпреки дивашкото си удоволствие от убиването, воините на хана осъзнаваха, че то не им носи повече слава от кръговия лов.

Земята се бе размекнала от кръв, докато някои ограбваха мъртвите, режеха пръсти заради пръстени и сваляха добри ботуши или топли дрехи. Насъбраха се огромни рояци пчели и монголите трябваше да ги пъдят от устни и очи. Бръмчащите насекоми пълзяха по труповете, които вече започваха да се разлагат в жегата.

Чингис свика военачалниците си и те се събраха, натъртени и очукани, но със задоволство в очите.

— Къде е шахът? — остро попита той всеки от тях. Бяха намерили камили, натоварени с копринени шатри, а хората на Джебе бяха открили сандък със скъпоценни камъни и вече то разпределяха помежду си с жребий.

Чингис се обърна към Субодай, но той поклати замислено глава.

— Конниците са изчезнали, господарю хан — отвърна той. — Не видях нито един.

Чингис изруга и от умората му не остана и следа.

— Прати съгледвачи да търсят следи. Искам да бъде намерен.

Намиращите се наблизо съгледвачи веднага скочиха в седлата и препуснаха, докато Чингис кипеше от ярост.

— Ако е избягал през нощта, има почти цял ден предимство. Не бива да се измъкне! Арабските търговци говорят за пет пъти по-големи армии от тази, че и повече. Хората ти да тръгнат след съгледвачите. Нищо не е по-важно от това, нищо.

Конници поеха във всички посоки и не след дълго двама от тумана на Джучи препуснаха обратно. Чингис чу доклада им и пребледня.

— Субодай! Коне пътуват на запад — каза той.

Субодай се вцепени.

— Градовете му са на изток. Значи ще обърне на север или на юг. Да препусна ли да защитавам лагера, господарю?

Чингис изруга под нос.

— Не. Вземи тумана си и тръгвай след шаха. Ако стигне някой град и намери свежи подкрепления, с всички ни е свършено.

Джебе стоеше до хана, когато той даде заповедта. Той беше видял шахската армия, докато бе силна и самоуверена. От мисълта отново да се изправи срещу такова множество му призляваше. Обърна се към Субодай, вдигна глава и каза:

— С позволението на господаря хан ще дойда с теб.

Чингис махна с ръка и Субодай кимна и смушка коня си.

Извика заповед на най-близкия си командир, но не спря да изчака събирането на Младите вълци.

Щом новината се разчу, Джучи приближи баща си. Спря коня и се поклони ниско в седлото.

— Лагерът в опасност ли е? — попита той.

Чингис обърна бледите си очи към младия военачалник, без да пропуска тигровата кожа, наметната върху понито. Всички имаха семейство там, но въпреки това той настръхна. Негова бе заповедта лагерът да остане неохраняван. Нямаше друг избор.

— Пратих Джебе и Субодай да пипнат шаха — отвърна най-сетне той.

— Те са най-добрите мъже, които имаш — отвърна Джучи. Изражението на баща му беше студено, но той продължи непредпазливо, погълнат от мисли за майка си. — Да взема ли тумана си и да доведа семействата тук?

Чингис се замисли с неохота. Лагерът се намираше на по-малко от ден яздене на изток от Отрар. Не му харесваше мисълта Джучи да обяви победата пред жените и децата. Несъмнено младежът вече си мислеше как го посрещат като герой. Стомахът на Чингис се сви при тази мисъл.

— Трябваш ми при Отрар — рече той. — Кажи на Чагатай да иде.

За миг видя яростното пламъче в очите на Джучи. Ханът се наведе напред в седлото и ръката му докосна дръжката на меча.

Дори при този жест почувства горчивина, тъй като Джучи носеше меча с вълчата глава на кръста си. Скри грешката бързо и Джучи сведе глава и се отдалечи да говори с по-малкия си брат.

Чагатай се намираше в центъра на буйна група млади воини. Отначало не видя приближаващия Джучи и тъкмо се смееше гръмко на някакъв коментар, когато се вцепени. Онези около него последваха примера му и Джучи подкара понито си, сподирен от враждебните им погледи.

Никой от двамата не поздрави. Ръката на Джучи се отпусна върху тигровата кожа и пръстите му се заиграха с твърдата козина. Чагатай го чакаше да заговори и вдигна вежда, при което някои от околните се изсмяха.

— Трябва да идеш с тумана си в лагера и да доведеш всички в земята около Отрар — каза Джучи, след като се умори от играта. Чагатай се намръщи. Не искаше да бъде бавачка на жени и деца, докато Отрар трепереше при вида на монголите.

— Чия заповед е това? — отвърна той. — На какво основание?

Джучи овладя гнева си от нахалния му тон.

— Чингис ти заръчва — рече той и обърна коня си, за да си тръгне.

— Така казваш ти, но кой слуша какво говори едно копеле?

Каза го със съзнанието, че е заобиколен от свои хора, които щяха да повтарят с удоволствие това подмятане около лагерните огньове. Джучи се вцепени в седлото. Трябваше да остави хилещите се глупаци, но нищо на света не разпалваше гнева му по-лесно от безочливата арогантност на брат му.

— Може би е сметнал, че си подходяща компания за жени заради начина, по който коленичи пред мен, братко — отвърна той. — Не мога да му чета мислите.

Подкара бавно коня си със стегната усмивка. Макар да оставяше зад гърба си въоръжени мъже, не можеше да им направи удоволствието да го видят как препуска.

Чу внезапния тропот на копита и ръката му автоматично хвана дръжката на меча, но веднага я пусна. Нямаше да извади оръжие срещу Чагатай пред толкова много свидетели. Това щеше да означава край за него.

Погледна назад колкото се може по-безразлично. Чагатай препускаше към него, следван от другарите си. Лицето на брат му бе почервеняло от ярост и Джучи едва успя да отвори уста, когато младежът се хвърли от седлото срещу него и го събори на земята.

Когато паднаха и се затъркаляха, Джучи изгуби самообладание и заблъска, но ударите му бяха безполезни. Разделиха се и се изправиха, гледайки се кръвнишки. Но дори в този момент старите навици останаха силни и те не посегнаха към мечовете си. Чагатай пристъпи с високо вдигнат юмрук и Джучи го изрита с всички сили между краката.

Чагатай рухна в агония, но яростта му бе тъй силна, че за изумление на Джучи той се изправи с мъка и се запрепъва срещу него. Междувременно другарите му се спешиха и разделиха двамата военачалници. Джучи избърса кръвта от носа си и се изплю презрително в краката на Чагатай. Гледаше как брат му си възвръща някакво подобие на спокойствие и едва тогава хвърли поглед към Чингис.

Ханът бе пребледнял от ярост и когато погледите им се срещнаха, смушка коня си и приближи. Никой от воините не посмя да вдигне очи, всички замръзнаха пред него. Гневът му бе легендарен сред семействата и най-младите внезапно осъзнаха, че собственият им живот зависи от една дума или жест.

Единствено Чагатай не изглеждаше впечатлен. Докато баща му приближаваше, той пристъпи напред и се опита да зашлеви брат си през лицето. Джучи се наведе инстинктивно и беше изгубил равновесие, когато Чингис го изрита силно между лопатките и го просна на земята.

Дори Чагатай замръзна тогава, макар че презрителната му усмивка си остана. Чингис бавно се спеши, стиснал с юмруци поводите, докато не се насили да ги пусне.

Когато се обърна към синовете си, гневът му личеше достатъчно ясно, за да накара Чагатай да отстъпи назад. Не беше достатъчно. Чингис постави ръка върху гърдите му и го бутна да падне при Джучи на земята.

— Нима сте още деца? — рече той. Видимо трепереше срещу младите глупаци, които се осмеляваха да се дърлят пред очите на хората си. Искаше му се да вземе пръчка и да ги напердаши до безсъзнание, но по някакво чудо успя да се овладее. Ако го направеше, никога вече нямаше да имат уважението на воините му. Ироничните подмятания щяха да ги следват през целия им живот.

Нито един от двамата не отговори. Най-накрая си дадоха сметка в каква опасност са се забъркали и предпочетоха да замълчат.

— Как можете да командвате…? — Млъкна, преди да е унищожил и двамата, но устните му продължаваха да се движат. Хаджиун препусна през импровизирания лагер веднага щом ги чу и приближаването му позволи на хана да откъсне погледа си от тях.

— Какво би направил с млади глупаци като тези двамата? — обърна се той към брат си. — Враговете са още срещу нас, собственият ни лагер е в опасност, а те се бият като малки деца.

Очите му умоляваха мълчаливо Хаджиун да намери някакво наказание, което да не съсипе и двама им. Ако беше само Джучи, щеше да го осъди на смърт, но онзи, който се бе хвърлил от коня си и съборил брат си в прахта, бе Чагатай.

Лицето на Хаджиун бе напрегнато, но той разбра дилемата на хана.

— Отрар е почти на двадесет мили оттук, господарю хан. Бих ги накарал да изминат разстоянието пеша и да стигнат преди мръкване. — Погледна към слънцето, за да прецени колко време остава. — Ако не успеят, значи не стават за водачи на хората си.

Чингис бавно издиша с облекчение, което не можеше да покаже. Това щеше да свърши работа. Слънцето бе безпощадно и тичането можеше да убие човек, но те бяха млади и силни и това наказание щеше да свърши работа.

— Ще бъда там и ще ви гледам как идвате — каза той на втрещената двойка.

Чагатай изгледа кръвнишки Хаджиун, но когато отвори уста да възрази, Чингис посегна и го хвана с едно плавно движение. Юмрукът на баща му бе под брадичката му, когато той заговори отново:

— Сваляйте доспехите и тръгвайте — рече той. — Видя ли ви да се биете отново, ще направя Угедай свой наследник. Ясно ли е?

Двамата кимнаха и Чингис впери поглед в Джучи, раздразнен, че той е приел думите му като отнасящи се и за него. Гневът му пламна отново, но Хаджиун избра точно този момент да извика всички да се строят за поход към града.

Заради тези, които можеха да чуят и да повторят думите му хиляди пъти, Хаджиун се усмихна пресилено, когато Джучи и Чагатай се затичаха в убийствената жега.

— Ти спечели едно такова надбягване, когато бяхме момчета, доколкото си спомням.

Чингис тръсна раздразнено глава.

— Какво значение има? Беше отдавна. Кажи на Хазар да доведе семействата при Отрар. Имам сметки за уреждане там.

 

 

Шах Ала-уд-Дин Мохамед дръпна поводите, когато видя тънките струйки дим, издигащи се от монголския лагер. Беше яздил бавно на запад преди да направи широк завой на север около Отрар и бе изминал много мили от първата сива светлина на утрото. Докато слънцето се издигаше да изсуши утринната мъгла, той се взираше в мръсните гери на монголските семейства. За миг желанието да препусне с меча си сред жените и децата бе неудържимо. Ако знаеше, че ханът ги е оставил така уязвими, щеше да изпрати двадесет хиляди да ги избият до крак. Стисна безсилно юмрук в засилващата се светлина. По краищата на лагера се бяха скупчили воини и понитата им мирно душеха прашната земя за трева. Този път нямаше предупредителни сигнали от проклетите монголски съгледвачи.

Изръмжа и понечи да обърне гръб на лагера. Тези монголи се множаха като въшки, а той имаше само своите безценни четиристотин души, които трябваше да го съпроводят безопасно на изток. Слънцето изгряваше и скоро онези щяха да забележат гвардейците.

Един от хората му извика нещо и Ала-уд-Дин обърна глава. Слънчевите лъчи осветиха онова, което сенките скриваха, и шахът внезапно се ухили, а настроението му се подобри. Воините бяха просто завързани за конете сламени чучела. Шахът напрегна очи, но не успя да различи нито един въоръжен мъж. Новината се разпространи и благородниците започнаха да се смеят, като вече разхлабваха мечовете си. Всички бяха участвали в наказателни набези срещу села, когато данъците закъсняваха. Спортът на подобни места си го биваше, а желанието за отмъщение беше силно.

Джелауддин не се смееше, когато приближи баща си.

— Нима ще оставиш хората да изгубят половин ден, когато врагът е толкова близо?

В отговор шахът изтегли извитата си сабя и хвърли поглед на сина си.

— Ханът трябва да научи цената на своята безочливост, Джелауддин. Избий децата и изгори каквото можеш.