Кон Игълдън
Кости по хълмовете (6)

5.

Призори поетът на Субодай беше по средата на историята за Гърлото на язовеца, където Арслан се бе сражавал с най-голямата армия на света. В присъствието на Чингис и военачалниците поетът беше по-честен от обичайното при описанието на подвизите. Всички се бяха справили чудесно в планинския проход преди Йенкин. Всеки си спомняше онези кървави дни, гордостта и трепетът се смесваха с виното в кръвта им. Никой външен не би могъл да разбере какво беше да се изправиш срещу империята Дзин и да я видиш унизена. Гърлото на язовеца беше утробата, която ги изхвърли в един нов свят, по-силни и по-опасни. Бяха продължили на изток и Йенкин бе изгорял.

Лъчите на изгряващото слънце озариха хиляди конници, поели през степта от лагера край Орхон, мнозина с жени и деца на седлата. Чингис беше ханът и можеше да язди, където си пожелае, но всички искаха да чуят историите за Арслан. Докато слънцето се издигаше в небето, стотици гърла декламираха отново и отново поеми и разкази, докато поетите и шаманите не останаха без глас.

Дори Чингис не бе предполагал, че толкова много хора ще искат да чуят за онези дни, но сънародниците му се събираха, жадни да слушат — дойдоха дори онези, които бяха прекалили с пиенето и се бяха натъпкали до пръсване с мазно овнешко и козе месо. Отново чу как Арслан го беше спасил от ямата и примигна при болезнения спомен за имена, за които не се бе сещал от години. Арслан беше първият, който положи клетва пред него, който му обеща коне, гери, сол и кръв, когато Чингис нямаше нищо и единствените му спътници бяха майка му и сестра му, неколцината диви братя и постоянно дебнещата гладна смърт. Постъпката на ковача бе невероятен израз на доверие и Чингис за пореден път си спомни и се трогна от промените, които беше направил и видял Арслан. Това беше смисълът на истинския разказ за живота на един човек — всички слушатели да си спомнят какво е означавал той за тях и какво е постигнал през отредените му години.

Рециталите прекъснаха, за да могат разказвачите да си починат и да се подготвят за вечерните изпълнения. Междувременно стана ясно, че целият монголски народ ще се премести от лагера тук.

Това не бе мястото, където Чингис възнамеряваше да почете първия си военачалник. Реката бе твърде далеч, пашата беше оскъдна, а самата земя — скалиста и суха. Но именно тази липса на постоянство го накара да изсумти доволно, докато оглеждаше земята. Хората му нямаше да свикнат с удобствата, помисли си замъглено той. Трудният им живот ги правеше по-силни от онези, които живееха в градове.

Мислите му бяха прекъснати от викове и радостни възгласи. Воините се бяха скупчили на едно място като рояк пчели. Чингис примигна и видя Чагатай да се качва на каруца, за да им говори. Намръщи се, когато друг звук смълча тълпата — пронизителен кашлящ рев, от който косъмчетата на тила му настръхнаха. Ръката му стисна дръжката на меча и той закрачи през хората си, които предпочетоха да отстъпят пред него, вместо да го докоснат и да изгубят ръка или глава.

Военачалниците му се бяха събрали около желязна клетка в каруцата, но Чингис не погледна към тях или към Чагатай, който стоеше изпъчен като горд собственик. Животното зад решетките беше по-голямо и от най-голямата котка, която бе виждал. Чингис поклати глава изумен и затвори око заради болката от счупения зъб и пулсиращото главоболие. Даде знак да му донесат още айраг, за да притъпи страданията си, и изля солидна глътка в гърлото си. Очите му нито за миг не се откъсваха от звяра, който сновеше напред-назад и оголваше яростно извитите си зъби. Чингис беше чувал за тигъра на оранжеви и черни ивици, но при вида на челюстите му и силната опашка, която биеше решетките, сърцето на хана се разтуптя. Имаше предизвикателство в жълтите му очи, които обхождаха слисаната тълпа.

— Нима това не е подарък, достоен за хан? — рече Чагатай.

Чингис му хвърли бегъл поглед, но това бе достатъчно част от самоувереността на Чагатай да се изпари. Тълпата около тях се беше смълчала в очакване на реакцията на хана. Джелме се чувстваше видимо неудобно и Чингис му кимна с разбиране.

— Никога не съм виждал такова животно, военачалнико. Как го хванахте?

— Тигърът е дар за теб от краля на Корио, господарю. Отгледан е от самото си раждане, но не може да бъде опитомен. Чух, че може да настигне дори препускащ в галоп ездач и да убие и човека, и коня.

Чингис пристъпи съвсем близо до решетките и погледна тигъра в очите. Щом погледите им се срещнаха, животното ненадейно се хвърли напред и клетката се разтърси от тежестта му, когато удари решетките. Чингис беше прекалено пиян, за да се отдръпне, и усети разкъсваща болка в ръката си, когато лапата се стрелна към него. Погледна със замъглена изненада кръвта и разкъсания си ръкав. Само един нокът го беше достигнал, но той остави дълбок разрез в плътта.

— Толкова бърз… — слисано промълви той. — Виждал съм по-бавни змии. И толкова голям! Не се съмнявам, че може да убие човек и коня му. Тези челюсти са в състояние да счупят и череп. — Леко се олюляваше, докато говореше, но никой не посмя да спомене раната, за да не посрами хана.

— В Корио има воини, които ловуват тигри — по-смирено се обади Чагатай. — Вярно, действат на групи и използват лъкове, копия и мрежи.

Докато Чагатай говореше, погледът му се спря върху Джучи и изражението му стана замислено. По-големият му брат беше запленен от звяра също като Чингис и стоеше прекалено близо до решетките.

— Внимавай, Джучи — на висок глас предупреди Чагатай. — И теб ще удари.

Джучи го изгледа свирепо. Искаше да възрази, но не можеше да се хвали с пъргавината си, докато баща му кървеше до него.

— Ти ловувал ли си такова нещо в Корио? — попита Джучи.

Чагатай сви рамене.

— Не се срещат около кралските дворци. — Джучи продължи да го гледа безизразно и той не се стърпя и добави: — Щях да участвам, ако се беше появил наоколо.

— Може би — отвърна Джучи и се намръщи. — Макар да се съмнявам, че Джелме би рискувал живота на малко момче срещу подобно чудовище.

Чагатай пламна, когато някои от мъжете се засмяха. Само допреди миг беше господар на тълпата. По някакъв начин баща му и Джучи му бяха откраднали момента, така че трябваше да защити гордостта си. Петнайсетгодишен, той имаше само злоба в себе си и я запрати, без да се замисля, към единствения, когото се осмеляваше да предизвика.

— Мислиш, че можеш да се изправиш срещу тигър ли, Джучи? Бих заложил всичко, за да го видя.

Джелме отвори уста, но гневът на Джучи го изпревари.

— Само кажи кога, братко — безразсъдно рече той. — Смятам да науча котето ти на малко уважение. В края на краищата, то проля кръвта на баща ми.

— Това са пиянски дрънканици — рязко се намеси Джелме.

— Не, нека опита — също тъй бързо отвърна Чагатай. — Залагам сто каруци от моя дял от корионския откуп. Слонова кост, метал, злато и дървесина. — Махна с ръка, сякаш това нямаше значение. — Убиеш ли тигъра, всичко това е твое.

— И ще коленичиш пред мен пред очите на всички — каза Джучи. Гневът го беше погълнал, бе го направил безразсъден. Очите му проблясваха, докато гледаше към Чагатай, но малкият му брат продължаваше да се усмихва презрително.

— За това трябва да направиш нещо повече от това да убиеш тигър, братко. Трябва да бъдеш хан. А може би дори това няма да е достатъчно.

Джучи посегна към меча си и щеше да го извади, ако Джелме не бе сложил ръка на китката му.

— Нима ще се биете като деца пред целия лагер? Във вечерта, когато почитаме баща ми? Тигърът е кралски подарък за хана. Никой друг не може да решава какво ще става с него. — Погледът му бе свиреп и Чагатай моментално сведе смирено очи. По време на обучението си беше търпял сурови наказания и жестоки караници от военачалника. Навикът на покорството се бе вкоренил дълбоко.

Чингис най-сетне заговори. Беше станал свидетел на цялата сцена.

— Приемам подаръка — рече той. Жълтите му очи бяха в същия цвят като на звяра, който ревеше в гърбовете им. Джучи и Чагатай предпочетоха да сведат ниско глави, вместо да накарат баща си да избухне. Когато беше пиян, Чингис като едното нищо можеше да повали човек само защото го зяпа.

— Можем да направим кръг от въоръжени мъже с насочени към центъра мечове и копия — замислено каза Чингис. — И тогава някой може да се изправи срещу звяра, ако иска.

— Тези животни са по-опасни от всичко друго, което съм виждал — с напрегнат глас рече Джелме. — При толкова много жени и деца наоколо… — Разкъсваше се от необходимостта да се подчини на хана и да се противопостави на лудостта, която той като че ли замисляше.

— Тогава премести жените и децата назад, военачалнико — сви рамене Чингис.

Джелме беше твърде опитен, за да спори, и сведе глава пред неизбежното. Чагатай не смееше да го погледне.

— Добре, господарю. Ще заповядам на хората си да сковат тежки дъски наоколо. Можем да използваме и катапултите за ограда.

Чингис кимна, без да го е грижа как точно ще се реши проблемът. Обърна се към Джучи. Младежът стоеше потресен от това докъде го беше довела сприхавата му гордост. Дори Чагатай изглеждаше уплашен, но Чингис вземаше всички решения и на тях им оставаше само да ги очакват.

— Убий звяра и може би брат ти ще подгъне коляно пред теб — меко рече Чингис. — Племената ще гледат, момче. Ще видят ли хан в теб?

— Или труп, или двете — без колебание отвърна Джучи.

Не можеше да отстъпи, щом баща му и Чагатай го очакваха. Погледна тигъра в клетката. Знаеше, че звярът ще го убие, но някак не го беше грижа. Вече бе яздил редом със смъртта при атаките на Субодай. Със своите седемнайсет години можеше да рискува живота, без да се замисля. Пое дълбоко дъх и сви рамене.

— Готов съм.

— Тогава направете кръг и поставете клетката вътре — нареди Чингис.

Докато Джелме пращаше хората си за дървен материал и въжета, Джучи направи знак на Чагатай да приближи. Все още втрещен, брат му скочи с лекота на земята, като разлюля каруцата и изтръгна гневно ръмжене от тигъра, което застърга по нервите.

— Ще ми трябва добър меч, ако ще се изправям срещу животното — рече Джучи. — Твоят.

Чагатай присви очи, като се мъчеше да скрие ликуването си. Джучи нямаше да оцелее срещу тигъра. Знаеше, че корионците не се осмеляват да ловуват тигър, ако не са най-малко осем мъже, всички добре обучени. Взираше се в очите на мъртвец и не можеше да повярва на късмета си. Импулсивно разкопча колана с меча, който му бе дал Чингис преди три години. Изпита чувство на загуба, когато тежестта му го напусна, но сърцето му бе преизпълнено с радост.

— Ще си го получа обратно, след като звярът откъсне главата ти — промърмори той. Никой друг не го чу.

— Може би — отвърна Джучи. Не се стърпя и хвърли поглед към животното в клетката. Чагатай забеляза и се изсмя високо.

— Идеално се нарежда, Джучи. Никога не бих приел едно копеле за хан.

И се отдалечи, оставяйки брат си да се взира вбесен в гърба му.

 

 

По залез-слънце кръгът се оформи в равната степ. Изграден под зоркото око на Джелме, той беше солидна конструкция от корионски дъбови и букови греди, привързани с тежки въжета и подпрени навсякъде с платформите на катапултите. Рингът беше широк четиридесет крачки, без вход и без начин да се избяга от него. Джучи трябваше да се покатери през преградите и сам да отвори клетката.

Когато Джелме заповяда да запалят факли, целият народ се скупчи възможно най-близо до кръга. Отначало изглеждаше, че само покатерилите се по стените ще виждат, но Чингис искаше зрелището да бъде за всички, така че Джелме направи външен пръстен от каруците и издигна грубо сковани пирамиди от обсадни стълби. Хората запълзяха по тях като мравки и не един пиян глупак падна върху главите на онези долу, които се бяха наблъскали така, че земята не се виждаше.

Чингис и военачалниците му заеха най-добрите места и ханът ги остави да се напият почти до несвяст, докато третият ден от празника отминаваше. Вдигаха се наздравици в чест на Арслан, но вече целият лагер знаеше, че хански син ще се бие с чуждоземен звяр, и всички бяха възбудени от близостта на смъртта. Темуге беше дошъл с последната каруца от лагера при Орхон. Той взе повечето залози от воините, макар и само за продължителността на битката. Никой не залагаше, че Джучи ще излезе победител срещу раирания ужас, който размахваше опашка и вървеше напред-назад, като се взираше в тях.

Падна нощта и единствената светлина в степите остана този кръг, подобен на златно око, заобиколено от развълнуваната маса на монголския народ. Без да им се казва, барабанчиците бяха започнали да бият бойните ритми. Джучи се беше оттеглил в гера на Джелме, за да почине следобеда и всички го чакаха, обръщайки постоянно очи да зърнат как ханският син се появява.

 

 

Джелме стоеше и гледаше младежа, седнал на ниското легло с бащиния меч на коленете си. Джучи носеше тежката броня на Субодай, която го покриваше от врата до коленете с широки колкото пръст железни пластини върху дебел плат. Киселата миризма на пот изпълваше гера.

— Викат те — рече Джелме.

— Чувам — отвърна със стегнати устни Джучи.

— Не мога да кажа, че не си длъжен да го правиш. Решението е твое. — Джелме посегна да постави ръка върху рамото на младежа, но премисли и въздъхна. — Мога да кажа, че е глупаво да го правиш. Ако знаех какво ще стане, щях да пусна котката в корионските гори.

— Вече е станало — промърмори Джучи. Вдигна очи към военачалника на баща си и устните му се изкривиха горчиво. — Така че трябва просто да убия котката, нали така?

Джелме се усмихна сдържано. Отвън шумът на тълпата се засилваше и вече се чуваше как скандират името на Джучи. Моментът щеше да е славен, но Джелме знаеше, че момчето няма да го преживее. Докато построяваха кръга и местеха клетката от каруцата, той беше наблюдавал животното и бе видял гъвкавата мощ на мускулите му. По-бърз от човек и четири пъти по-тежък, тигърът не можеше да бъде спрян. Гледаше мълчаливо и изпълнен с лошо предчувствие как Джучи се изправя и разкършва рамене. Първородният син на хана бе наследил мълниеносната скорост на баща си, но това нямаше да е достатъчно. Военачалникът видя голяма капка пот да се стича по лицето му. Чингис не му беше оставил възможност да интерпретира заповедите му, но Джелме все още се съпротивляваше срещу дълбоко вкорененото подчинение. Той беше донесъл тигъра на хана. Не можеше просто да прати момчето на смърт. Когато най-сетне заговори, гласът му едва се чуваше:

— Ще бъда на стената с добър лък. Ако паднеш, гледай да издържиш, докато го убия.

При тези думи в очите на младежа проблесна искрица надежда. Джелме си спомни единствения лов, който бе виждал в Корио. Тигърът беше улучен със стрела в сърцето и въпреки това успя да изкорми опитен ловец с мрежа.

— Не можеш да показваш страх — меко рече Джелме. — Каквото и да се случи. Ако ще умираш тази вечер, умри добре. За чест на баща ти.

В отговор Джучи хвърли яростен поглед към военачалника.

— Ако той разчита на мен за честта си, значи е по-слаб, отколкото съм предполагал — озъби се той.

— Така или иначе, всички умират — продължи Джелме, без да обръща внимание на избухването. — Може да е сега, догодина или след четиридесет години, когато си беззъб и слаб. Можеш единствено да избираш как да посрещнеш края, когато настъпи.

За миг на лицето на Джучи се появи усмивка.

— Не ми вдъхваш самоувереност, военачалнико. Не бих имал нищо против да е след четиридесет години.

Джелме сви рамене, трогнат от начина, по който Джучи показваше куража си.

— Тогава ще пробвам друго. Убий тигъра и брат ти ще коленичи пред теб пред всички племена. Името ти ще се запомни и когато носиш кожата на звяра, всички ще те гледат със страхопочитание. Така по-добре ли е?

— Определено — отвърна Джучи. — Ако ме убие, бъди готов с лъка си. Не искам и да ме изяде.

Пое дълбоко дъх, озъби се за момент, наведе се пред ниската врата и излезе в нощта. Хората изреваха при появата му, а викът им изпълни степта и заглуши ръмженето на очакващия го тигър.

 

 

Тълпата се раздели, за да им стори път, и Джучи не видя радостните лица, докато вървеше към стените на ринга. Факлите трептяха и съскаха, той се покатери леко горе и скочи на тревата от другата страна. Тигърът го гледаше с ужасяваща съсредоточеност. Не му се искаше да отваря клетката. Джучи погледна към лицата на сънародниците си. Майка му бе единствената жена, която успя да види, и той не посмя да я погледне в очите, за да не изгуби мъжеството си. Докато погледът му се плъзгаше покрай нея, забеляза как ръцете й треперят върху гредата, сякаш й се искаше да ги протегне към първородния си син.

Лицето на баща му бе непроницаемо, но чичо му Хаджиун кимна, когато погледите им се срещнаха. Субодай бе надянал студената физиономия и така скриваше болката, която несъмнено го мъчеше. Военачалникът не можеше по никакъв начин да попречи на волята на хана, но Джучи знаеше, че той няма да се наслаждава на борбата. Инстинктивно сведе глава пред военачалника и Субодай му върна жеста. Тигърът изрева и отвори огромната си паст, за да захапе решетките, разгневен от кръга крещящи хора. Джучи видя, че е млад самец, без белези и неопитен. Почувства познатото треперене на ръцете и пресъхналата си уста, също като пред битка. Мехурът му също се обади и той стисна здраво бащиния меч с вълча глава. Беше великолепно оръжие и отдавна копнееше за него. Не познаваше дядо си Есугей и само се надяваше духът му да му даде сила. Изправи се твърдо и с още едно дълбоко поемане на дъх се успокои.

Чагатай го гледаше и очите му блестяха на светлината на факлите. Джучи спря презрителния си поглед върху него за известно време и се обърна към клетката. Виковете на воините се засилиха, когато приближи решетките и вдигна ръка към железния клин, който държеше вратата затворена. Тигърът като че ли усети намерението му и замря в очакване. Погледите им се срещнаха и Джучи промърмори поздрав към голямата котка:

— Ти си силен и бърз, също като мен — тихо каза той. — Ако те убия, ще нося с гордост кожата ти до края на дните си.

Издърпа клина, отвори вратата на клетката и бързо се отдалечи. Тълпата замря, всички погледи се насочиха към раираната твар, която се плъзна гладко навън.

Джучи отстъпи три големи крачки и застана с насочен напред и надолу меч, готов да се хвърли в атака. Сърцето му биеше бясно, той се чувстваше тежък и тромав в сравнение със звяра, който бе дошъл да убие.

Отначало тигърът не му обърна внимание. Тръгна покрай стените, търсеше начин да излезе. Опашката му трепна раздразнено, когато тълпата отново зарева. Джучи гледаше как животното се изправя в цялата си дължина на стената и ноктите му оставят дълбоки бразди в твърдото дърво. В клетката силата и грациозността му не личаха толкова. А сега се движеше със смъртоносна плавност и Джучи преглътна нервно, очаквайки всеки миг да бъде нападнат.

Тигърът знаеше, че той е наблизо. Златните му очи се спряха за миг върху неговите, после звярът се стегна и приклекна с вдигната глава. Опашката му удари земята и тълпата отново се смълча.

Джучи предложи душата си на бащата небе. Никой не можеше да се изправи срещу такова чудовище, сигурен беше. Треперенето на ръцете му изчезна и той стоеше в очакване.

Тигърът нападна. Атаката му бе тъй внезапна и мълниеносна, че Джучи едва успя да реагира. Само за три стъпки животното се бе превърнало от статуя в замъглено петно, летящо към него.

Не се опита да използва меча. Хвърли се настрани и въпреки това беше твърде бавен. Рамото на звяра го удари и го запрати в тревата, отчаяно мъчейки се да се изправи на крака. За миг видя как животното се приземява и се обръща с невъзможна скорост, за да се хвърли отново към него. Паст, по-голяма от главата му, се затвори върху бронираната му лява ръка и Джучи изкрещя от болка и шок от невероятния натиск. Замахна напред с дясната си ръка и заби острието в жълтите гърди, докато самият той залиташе назад. Затъркаляха се заедно и тълпата полудя и закрещя окуражително към храбрия боец.

Джучи почувства смазващите удари на задните лапи на огромната котка. Бронята защитаваше корема му, но железните пластини се разлетяха под ударите на нокти, дълги колкото пръстите му. Усети как костите на ръката му изхрущяват, а задните лапи продължаваха да нанасят удари и да го бъхтят на земята. Дъхът на тигъра гореше лицето му, а той забиваше меча отново и отново с все по-голяма сила, подхранвана от невиждан досега ужас. Не можеше да се изправи с тази тежест върху себе си и когато звярът се опита да пусне ръката му и да го захапе отново, Джучи заби бронирания си лакът още по-дълбоко в гърлото му, въпреки болката.

Тигърът се задави и рязко завъртя глава, за да освободи зъбите си. Джучи издържа, въпреки че сухожилията му се разкъсваха и сълзи на агония пълнеха очите му. Дали го беше ранил? Не знаеше. Стоманеното острие мушкаше и мушкаше, потъвайки в гъстата козина. Почувства нова болка в краката, звярът правеше бронята на парцали. Мечът отлетя от ръката му, Джучи извади нож и го заби в мощния врат, но лявата му ръка поддаде.

Той изрева, когато вонящата кръв пръсна в лицето му и го ослепи. Не виждаше нищо, воините изведнъж се оказаха някъде надалеч, а гласовете им бяха като шепот на листа. Смъртта идваше като силен вятър, но въпреки това той заби ножа още по-надълбоко, извади го и отново удари.

Тигърът рухна внезапно и тежестта му едва не го смаза. Джучи беше потънал в света на болката и не видя как Субодай и Джелме скачат в кръга с опънати лъкове. Чу гласа на баща си, но не различи думите от дрезгавите хрипове на тигъра. Звярът бе все още жив, но ударите в корема и краката му бяха спрели. Тежкото му дишане изпълваше света, но Джучи продължаваше автоматично да удря с ножа.

Докато Джелме го покриваше с лъка, Субодай изрита тигъра, за да освободи смазания воин. Огромната глава клюмна безжизнено, но гърдите продължаваха да се надигат и спускат, а очите на звяра проблясваха, изпълнени с ярост и омраза. Кръвта бликаше от гърлото му и белите гърди бяха станали хлъзгави от нея. Всички около ринга гледаха как животното се мъчи да се изправи, но най-накрая рухна и остана да лежи неподвижно.

Субодай се наведе към Джучи и отблъсна ръката, която замахна сляпо с нож към него. Лявата ръка на младежа висеше безжизнено, краката му бяха изподрани и кървяха от дълбоките рани по прасците и бедрата. Не се виждаше и един пръст кожа под кръвта, която почти го беше удавила. Субодай отне ножа на Джучи и изтри очите му с палци, за да може да вижда. Дори тогава младежът бе явно замаян и не осъзнаваше, че е оцелял.

— Можеш ли да станеш? Можеш ли да ме чуеш? — извика му Субодай.

Джучи размаха ръка, оставяйки кървава диря по дела на военачалника. Субодай хвана китката му и го вдигна на крака. Джучи не можеше да стои сам и увисна като мъртъв върху него, докато Джелме не захвърли лъка и не го подхвана под мишницата. Двамата военачалници задържаха ханския син помежду си и го обърнаха към баща му.

— Жив е, господарю хан! — тържествуващо заяви Субодай.

По лицата около кръга бе изписано страхопочитание, както беше предвидил Джелме. Единствено Чагатай се мъчеше да скрие яростта си. Джелме видя горчивината у младежа, когото бе обучавал три години, и стисна устни. Джучи заслужаваше голяма чест за храбростта си и Джелме се посъветва набързо със Субодай, след което отстъпи настрани. Наведе се и взе окървавения меч, който, лежеше на тревата.

— Джучи заслужи това оръжие, господарю, не е ли така? — каза той и го вдигна така, че всички да видят украсената с вълча глава дръжка. Воините изреваха одобрително и заудряха по гредите. Лицето на Чингис остана безизразно като маска.

Джелме стоеше и чакаше, докато младежът кървеше. Мислите на хана бясно препускаха, гордостта и кръвожадността се смесваха с раздразнението. Той също беше очаквал Джучи да загине и бе неподготвен за подобен изход. Главоболието му се завърна, докато се взираше надолу в кръга. В устата му горчеше. Накрая кимна и Джелме се поклони на волята му.

Военачалникът притисна оръжието в безчувствените пръсти на младежа.

— Ще запомнят това, момче — прошепна той в ухото на Джучи. Младежът не даде признак, че го е чул, и Джелме осъзна, че е изгубил съзнание.

— Раните му още могат да го убият — обади се Субодай.

Военачалникът сви рамене.

— Това е в ръцете на бащата небе. Важното е, че се изправи лице в лице срещу звяра. Никой не ще го забрави.

Докато говореше, Джелме отново погледна към Чагатай. Горчивата физиономия беше изчезнала и той въздъхна. Тъкмо отново подхващаше Джучи, когато от другата страна на кръга се надигнаха гласове. Чингис беше дал заповед в мрака и тълпата се струпваше около нещо на ринга. Джелме погледна към Чингис и ханът вдигна ръка, нареждайки му да остане на място със Субодай и товара им.

Чагатай отново се появи до баща си и залитна, когато воините го бутнаха напред. Всички бяха чули условията и явно Чингис нямаше намерение да го остави да изчезне в тъмното. Ханът не го погледна, но някаква тихо изречена заповед накара Чагатай да се изчерви и да прескочи дървената преграда. Джелме и Субодай гледаха мълчаливо как момчето скача долу и тръгва към тях. По-възрастен мъж би го направил представително, отдавайки и приемайки почит с жеста си. На Чагатай му липсваше умението да обърне ситуацията в своя полза. Застана пред своя изгубил съзнание брат, като се тресеше от ярост и унижение.

В настъпилата тишина той отново погледна към баща си. Милост нямаше. Бързо се отпусна на коляно и тълпата зарева и задюдюка. Изправи се по-бавно и със студена физиономия се върна при дървените стени и хвана протегнатата ръка, за да се изкачи обратно.

Джелме кимна уморено.

— Мисля, че си обучавал по-добрия син, приятелю — промърмори той на Субодай.

— Надявам се и бащата да го е осъзнал — отвърна Субодай.

Двамата се спогледаха с разбиране, преди да извикат воините да одерат тигъра. Месото му щеше да нахрани голям брой хора. Мнозина жадуваха да поемат бързината и свирепостта на такова животно. Джелме се запита дали и Чагатай ще вкуси от месото, или ще се задоволи само със собствената си ярост.