Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Завоевател (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bones of the hills, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2015)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Кон Игълдън. Кости по хълмовете

ИК „Бард“, София, 2008

Американска. Първо издание

Редактор: Евгения Мирева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД, Веселина Симеонова

ISBN: 978-954-585-983-0

История

  1. — Добавяне

14.

Под лъчите на изгряващото слънце Чингис се обърна достатъчно бързо, че да стресне Хазар. При вида на по-малкия му брат лицето на хана изгуби частичка от свирепостта си, но видимото напрежение си остана. Вече два дни той караше на гняв и чувство на безсилие, докато хората му се биеха и умираха отвъд възвишенията на юг. Ако стените на Отрар бяха малко по-тънки, щеше да заповяда катапултите да не спират обстрела си. Това обаче щеше да е безсмислен труд и му се наложи да чака. Градът не беше толкова важен, колкото оцеляването, но бездействието бе опънало нервите му до скъсване.

— Кажи ми добра новина — рязко рече той.

Хазар се поколеба и Чингис се намръщи.

— Тогава ми кажи каквото и да е — рече той.

— Съгледвачите докладват за битка преди прохода. Военачалниците са разредили хората на шаха, както им заповяда, но въпреки това войската му е в общи линии непокътната. Хаджиун е готов със стрелците по склоновете. Ще избият мнозина, но ако армията не се пречупи и не побегне, шахът ще успее да премине. Знаеше, че ще стане така, братко.

Чингис сви юмрук толкова силно, че ръката му затрепери.

— Кажи ми как да попреча на двайсет хиляди воини да ни се нахвърлят в гръб и ще се изправя срещу шаха, щом излезе — рече той.

Хазар погледна към града, който се бе подиграл на подготовката им. Лагерът бе опразнен от воини, пет пълни тумана чакаха заповеди и Чингис се дразнеше от всеки пропилян момент. Не беше подценил поетия риск. Съпругите и синовете му Угедай и Толуй бяха оставени без защита, когато се опита да изстиска всичко от наличните сили. Когато слънцето изгря на втория ден, само Хазар се осмеляваше да говори с брат си, а не можеше да му предложи решение.

Хазар също знаеше много добре, че премине ли ханът възвишенията с войската си, гарнизонът на Отрар ще нападне веднага щом види знамената му. Туманите щяха да бъдат смазани. Знаеше, че му липсва блестящият ум на Субодай и дори остроумието на Хаджиун, но можеше да даде само една заповед. Нямаше начин да задържат Отрар. Оставаше им единствено да се оттеглят, като извикат всички военачалници с тях. Въпреки това Хазар продължи да чака Чингис.

Черният дим от горящия външен град се беше разнесъл през изминалите дни. Въздухът беше чист и горещ. Чингис погледна към войската си. Градът бе притихнал и очакваше спасението си.

Търпението на Хазар се изчерпа.

— Ще има и други години, братко — рече той. — И други битки.

— Искаш да ме накараш да се оттегля ли, Хазар? — обърна се към брат си Чингис.

Хазар сви рамене.

— По-добре това, отколкото да те убият. Ако отведеш туманите на десет мили на север, гарнизонът на Отрар ще се присъедини към шаха. Така поне ще имаме един враг и никой няма да ни дебне отзад.

Чингис изсумтя презрително.

— Очакват ни мили равнини и планини, които те познават по-добре от нас. Ще ни бият по целия път до дома и дори военачалниците ми няма да могат да спрат такова множество. А ако стигна до прохода, шахът няма да има възможност да маневрира. Но и тогава ще бъде трудно да се стигне до него преди залез, братко. Времето ни убива.

Чингис замълча, сякаш внезапно му бе хрумнало нещо.

— Твоят заместник Самука. Верен ли е?

Хазар присви очи, чудейки се какво ли си мисли брат му.

— Разбира се.

Чингис рязко кимна, явно взел решение.

— Дай му пет хиляди мъже и му кажи да задържи тази позиция, докато се върна. Не е нужно да печели сражението, а само да не им позволява да излязат на бойното поле. Кажи му, че ми трябва време и че е длъжен да ми го осигури.

Отначало Хазар не отговори. Туманът на Чагатай беше по-близо до града от хората на Самука, но той знаеше, че Чингис няма да прати сина си на сигурна смърт, както явно бе склонен да стори с неговия заместник.

— Добре, братко, ще му кажа — отвърна той.

Чингис вече възсядаше коня си и се обръщаше да заеме мястото си начело на войската. Хазар препусна в галоп назад към редиците на Самука.

Откри стария си заместник да обсъжда реда на придвижване с Хо Са. Лицата им грейнаха при вида на Хазар и лицето му се сви, като си помисли какво ще им предаде. Направи им знак да се отделят от останалите командири и заговори тихо.

— Господарят Чингис заповядва да останеш тук, Самука. Вземи пет хиляди от най-добрите си стрелци и задръж града, докато се върнем.

Хо Са се вцепени, сякаш го бяха ударили. Тъмните очи на Самука изучаваха известно време Хазар. И тримата знаеха, че това е смъртна присъда. Гарнизонът щеше да ги направи на парчета в отчаяния си опит да излезе от града.

— Ще направят всичко възможно, за да си пробият път — продължи Хазар. — Ще бъде голяма касапница.

Явно вече примирен, Самука кимна. Пет хиляди нямаше да са достатъчни, за да удържат двете порти. Изведнъж му хрумна нещо и той хвърли поглед към Хо Са.

— Нямам нужда от него, военачалнико. Нека дойде с теб. — Усмихна се уморено. — И без това е безполезен, няма да ми потрябва.

Хо Са едва изтърпя пристъпа на слабост. Не искаше да умира в страна, която почти не познаваше. Самука му даваше шанс да живее. Хазар извърна поглед, за да не гледа изписалото се на лицето му смущение.

— Ще остана — рече Хо Са.

Самука погледна нагоре към небето и изпуфтя.

— Значи си глупак — рече той. Обърна се към Хазар и пое дъх, изведнъж изпълнен с енергия. — Колко време трябва да удържа?

Хазар с нищо не показа, че е забелязал вътрешната борба на Хо Са.

— Може би един ден. Аз лично ще те сменя.

Хо Са и Самука сведоха глави, приемайки задачата. Обхванат от внезапен порив, Хазар протегна ръка и сграбчи рамото на Хо Са. Познаваше офицера от Си Ся от много години, още от първото им нахлуване на дзинска територия.

— Остани жив, братко — рече той. — Ще дойда, стига да мога.

— Ще се оглеждам за теб — дрезгаво отвърна Хо Са. Лицето му не издаваше страха, от който стомахът му се бунтуваше.

Чингис вече беше начело на войската и се взираше студено в тримата. Изчака Самука да извика заповеди на петимата мингхан командири и те се отделиха от основната маса. Хазар се забави малко, за да събере по четири стрели от всеки воин от тумана на Чагатай и да им ги предаде на снопи. Самука и Хо Са щяха да се нуждаят от всяка стрела. Ако можеха да задържат гарнизона на Отрар до вечерта, може би Чингис щеше да има оправдание за това, че ги е пожертвал.

Когато вестта, че трябва да останат, се разпространи сред петте хиляди воини, мнозина обърнаха глави към Хазар. Знаеха какво означава тази заповед. Хазар замръзна като камък и със задоволство установи, че никой не възразява. Сънародниците му се бяха научили на дисциплина дори пред лицето на смъртта.

Чингис смушка понито си и препусна напред. Чагатай и Хазар поеха с него към кафявите хълмове, където шахът се сражаваше с военачалниците. Зад тях жителите на Отрар ликуваха по стените и единствено малкият мрачен отряд на Самука и Хо Са препусна обратно, съвсем дребен на фона на града.

 

 

Първите редици на шахската армия излязоха от прохода на ярката слънчева светлина с радостни ревове, че са оцелели. Отгоре им се бяха изсипали десетки хиляди стрели, докато си пробиваха път напред. Щитовете им бяха настръхнали като таралежи от тях и мнозина ги срязваха с ножовете си, докато продължаваха напред към Отрар.

Зад тях писъците продължаваха — монголите разкъсваха тила на армията, може би с надеждата, че арабите ще изпаднат в паника и ще се пречупят. Шах Ала-уд-Дин Мохамед се усмихна мрачно. Нямаше нищо позорно в това да умреш добре, а хората му бяха силни във вярата си. Никой от тях не бе бягал от окървавените мечове на врага. Монголските лъкове най-сетне бяха замлъкнали, слава на Аллах. Шахът се запита дали не са ги използвали и срещу конниците на Халифа и се надяваше да е така. Това беше по-достоен край за пустинния разбойник, отколкото предателството.

Дълго време бе нужно, за да преминат под пороя стрели на монголите, накацали като ястреби по скалите. Слънцето отдавна беше преминало зенита и шахът не знаеше дали проклетите дяволи няма да продължат нападенията си и в тъмното. Отрар се намираше на не повече от двадесет мили на север и той щеше да ръчка хората си напред, докато градът не се покаже пред очите му. Щеше да установи лагера си така, че жителите на Отрар да разберат, че е дошъл да ги спаси.

Отново чу предсмъртни писъци отзад и изръмжа. Монголите бяха навсякъде и макар че хората му бяха вдигнали щитове, трудно можеха да убиват враг, когото не можеха да видят. Редиците продължаваха да маршируват напред. Само смъртта можеше да им попречи да стигнат града.

От високото си положение на гърба на слона Ала-уд-Дин бе сред първите, които видяха Субодай и Джелме да се появяват от планините от дясната му страна. Изруга полугласно и отново повика знатните си пратеници. Хвърли бърз поглед на войската и кимна на първия, който приближи.

— Кажи на сина ми Джелауддин да унищожи излизащата във фланг войска. Да вземе дванадесет слона и десет хиляди души от генерал Файсал. Кажи му, че ще гледам.

Конникът докосна с пръсти устните и сърцето си, преди да препусне, за да предаде заповедта. Ала-уд-Дин извърна поглед от десния фланг, уверен, че синът му ще премаже нападателите.

Усмихна се мрачно, когато войската остави прохода зад гърба си. Нищо не можеше да го спре да достигне Отрар. Някъде отпред беше Чингис, но той вече бе закъснял. Дори да беше потеглил, гарнизонът на Иналчук сигурно го тормозеше по петите. Монголите бяха бързи и изумително подвижни, но неговите сили бяха далеч по-многобройни и хората му нямаше да побягнат, докато е жив.

Очертаваше се чудесна битка и Ала-уд-Дин с изненада откри, че очаква с нетърпение да види поражението на хана. Почти съжаляваше, че ще му се наложи да убие такъв дързък враг. Изминалата година бе едновременно вълнуваща и благодатна. Той въздъхна, като си спомни детската приказка за шаха, който се страхувал от черната депресия почти толкова, колкото от главозамайващата самоувереност. Когато поискал от съветниците си да намерят решение на проблема му, те изковали прост златен пръстен, върху който били гравирани думите „И това ще мине“. Имаше истина в тази простота и шахът беше доволен, докато очуканата му армия продължаваше към Отрар.

 

 

Колоните на Субодай се построиха в широка атакуваща редица веднага щом излязоха от възвишенията. Началото на шахската армия вече се виждаше, но той спря хората си и им заповяда да стрелят по предните редици. Стрелите им бяха малко. Едва петстотин души можеха да пуснат три бързи залпа, след което им оставаха само мечовете.

Джелме дойде да язди до него и понитата им препуснаха напред.

— Джучи и Джебе са при опашката на змията — каза Джебе. — Ще успеем ли да отсечем главата?

— Всичко е възможно — извика през рамо Субодай. — Направо не мога да повярвам, че издържаха толкова много атаки, без да нарушат строя. Още нещо за научаване, военачалнико — имат невероятна дисциплина, почти като нашата собствена. Дори идиот да ги води, няма да е лесно да се пречупят.

Трябваше да препускат малко повече от миля, преди да ударят дясното крило. Субодай изчисли наум времето. При тази скорост щяха да стигнат редиците за двеста удара на сърцето.

Докато се носеха към изливащите се от прохода неприятели, Субодай видя огромна част от тях да се отделят и да се обръщат насреща. Намръщи се към излизащата напред редица слонове, мушкани и шибани от водачите си. По-скоро почувства, отколкото видя колебанието на хората си, и им извика окуражително:

— Главите им са бронирани. Целете се в краката. Всичко, което диша, може да бъде убито от нас.

Онези, които го чуха, се ухилиха и заповедта му полетя през редиците. Стрелците опънаха лъкове, за да проверят силата им.

Слоновете се понесоха напред, набирайки бързо скорост. Субодай видя покрай тях да тичат пехотинци. Животните бяха ужасяващи и растяха все повече и повече пред очите му. Приготви меча си, като го залюля леко покрай хълбока на коня, така че да разсича въздуха със свистене. Видя туманите на Чингис да идват от север и се зачуди как ханът се е решил да остави Отрар зад гърба си.

— Убийте първо слоновете! — изрева той на стрелците. Те бяха готови и Субодай усети как сърцето му бие с все сила в гърдите и гърлото. Слънцето се спускаше към хоризонта, денят беше великолепен.

 

 

Самука раздели петте си хиляди бойци на две групи в двата края на града, всяка срещу високите порти в стените. Хо Са командваше втората и Самука с одобрение забеляза студената физиономия на офицера, която бе овладял при престоя си сред племената. След като заеха позициите си, Самука се успокои. Хората му бяха издигнали груби барикади, които щяха да ги защитят от стрелите, докато удържат портата. Въздъхна. Чингис му беше оставил само едно преимущество и той трябваше да го използва максимално добре. Прокара пръсти по коприненото знаме, наслаждавайки се на допира. Виждаше тъмните лица, които го наблюдаваха от високите кули на Отрар. Май нямаше да му се наложи да чака дълго.

Чингис се намираше само на няколко мили на юг, когато Самука чу отекващите зад стените заповеди. Кимна и отново провери дали командирите му са готови. Всички бяха мрачни като военачалника си и никой не беше толкова глупав да се надява, че може да оцелее в предстоящата битка.

Желязната източна порта бавно се отвори. В същия миг на стените се появиха хиляди тъмни стрелци. Самука ги погледна безизразно, преценявайки бройката им. През изминалите дни монголите бяха разчистили път до портата, като използваха пики, за да съборят останките от овъглените постройки. Тогава планът им се виждаше добър, но сега се оказа, че са помагали на жителите на града да излязат навън. Даде заповед и хората му приготвиха лъковете си и грижливо разположиха стрелите в краката си, за да могат да ги вземат възможно най-бързо. Една от импровизираните дървени барикади падна и Самука чу как командирът изруга и прати хора да я вдигнат отново. Усмихна се стегнато. Чингис го беше поставил тук и нямаше да го премахнат лесно.

Не знаеше дали гарнизонът ще излезе само оттук или ще се опита да пробие и позициите на Хо Са от другата страна. И в двата случая пътят му бе начертан. Той отведе понито си извън обсега на стрелите и загледа как железните порти се отварят навътре. В озарения от слънцето град оттатък чакаха редици добре въоръжени мъже на силни арабски коне. Присви очи. Именно тях трябваше да унищожи. Пехотата нямаше да настигне Чингис навреме.

Заповедта беше трудна за човек, който обича конете, но Самука вдигна глава.

— Убийте конете — извика той и викът му бе повторен като ехо, макар че с такъв малък отряд едва ли някой не го беше чул. От монголските понита нямаше особена полза в дъговидния строй, който не можеше да се движи, но беше някак по-сигурно да си на седло и Самука не искаше да стои на земята, докато врагът препуска към него.

В града се надигна рев и врагът се втурна навън. Портата стесни редиците им, така че само петима можеха да препуснат в галоп едновременно. Самука вдигна лявата си ръка в очакване на подходящия момент. Сто души опънаха лъковете си в пространството между барикадите. Знаеше, че трябва да редува залповете, за да пести стрелите, но искаше първият да е ужасяващ.

Видя, че противникът добре е премислил действията си. Редиците се разшириха веднага щом излязоха през портата, събирайки колкото се може повече мъже за най-кратко време. Самука гледаше безстрастно как пресичат маркера, който беше оставил на сто крачки разстояние.

— Първо конете! — отново изкрещя той и пусна ръката си.

От последвалия трясък сърцето му запрепуска. Сто дълги стрели полетяха във въздуха и почти не забавиха скоростта си, преди да ударят излизащите конници. Първата редица рухна като пръснат мях, коне и хора заритаха в прахта. Самука отново вдигна ръка и я пусна почти незабавно — знаеше, че следващите сто са готови. Нищо не можеше да се противопостави на такива смазващи удари. Макар да имаха брони и щитове, арабите падаха заедно с конете си, а други стрели пронизваха онези, които се опитваха да се изправят на крака.

Въздухът над портите се изпълни с бръмчене, когато стрелците от стените опънаха лъкове и стреляха. Самука се сниши инстинктивно, макар че барикадите го защитаваха. Високите изстрели попаднаха в щитовете на хората му. Те бяха опитни и поеха ударите с лекота.

Конниците продължаваха да излизат. Самука пращаше залп след залп към редиците, докато пред Отрар не се образуваха хълмове от мъртви мъже и животни. Някои от хората му бяха улучени от противниковите стрелци, но жертвите бяха малко.

Настъпи затишие, докато гарнизонът използваше своите дървени барикади, за да разчисти телата. Това отне време и монголите с удоволствие изчакаха, преди да започнат отново да сеят смърт. Въпреки това Самука се отчая, когато прецени оставащите стрели. Дори всеки изстрел да отнемаше живот, накрая пак щяха да стигнат до мечовете.

Бруталната размяна на изстрели продължи. Ако гарнизонът по този начин искаше да излезе навън, Самука можеше да го задържи поне до стъмване, почти сигурен беше. Самочувствието му беше високо, когато видя някакво движение по стената. Бързо погледна нагоре — смяташе, че сменят стрелците или им носят нови стрели. Намръщи се, когато видя да се спускат въжета и войниците да слизат по тях, охлузвайки ръцете си в стремежа да се доберат по-бързо до земята.

Изруга, макар да очакваше този ход. Стотици вече се строяваха извън обсега му, а през цялото време хората му пускаха стрели към портата и избиваха конниците, които се мъчеха да излязат навън. Извика пратеник и го прати при Хо Са от другата страна на града. Ако хората му бяха все още живи, можеше да отдели няколкостотин и да се справи с новата заплаха. Докато гледаше, нови и нови въжета почерняваха от спускащи се войници и редиците долу станаха по-гъсти и самоуверени. Сърцето му се сви, когато се затичаха към него с блестящи от следобедното слънце щитове и мечове. Отново спусна ръка и запрати залп към конниците, които се мъчеха да прегазят през мъртвите си другари. Нямаше да маневрира, докато стрелите не свършат.

Ако командирите в Отрар бяха решили да го заобиколят отдалеч, Самука щеше да се принуди да им пресече пътя. Още бе твърде рано, за да им позволи да препуснат на помощ на шаха. Следеше ги внимателно, но в своята ярост и вълнение управителят явно бе наредил да пометат монголите. Приближаваха тичешком и на Самука му се наложи да отдели пет хиляди души да ги посрещнат с лъковете си. Стрелите разкъсаха редиците им. Нови и нови войници се спускаха по стените и Самука стисна зъби от ярост и безсилие, когато първите войници от гарнизона се сблъскаха с неговите. Докато хората му се биеха свирепо, четиристотин монголски ездачи се появиха от другата страна на града и полетяха право срещу пехотинците. Отначало ги пометоха със свирепа вълна стрели, след което извадиха мечове и клането започна. Гарнизонът се огъна под атаката им, но на всеки монголски воин се падаха по трима или четирима арабски войници. Самука гледаше как броят им намалява и атаката най-сетне спря. Нападнати от всички страни, те се биеха храбро и нито един не се пречупи, но арабите ги съсичаха, докато в пресата не останаха само няколко дузини, удрящи по всичко, до което можеха да се доберат. Накрая те също паднаха и Самука изстена на глас, когато почти десет хиляди от гарнизона се построиха отново. Оставаше му да хвърли една последна кост, но това нямаше да е достатъчно.

Зад желязната порта виждаше нови редици конници, крещящи, с вдигнати щитове. Знаеха, че победата е тяхна.

Самука уморено извади коприненото знаме, напъхано под седлото му. Вятърът го развя, когато го вдигна над главата си. Погледна към хълма зад града и усети как сянка минава през лицето му, преди да чуе трясъка на катапултите.

Керамични топки се пръснаха в портата на Отрар, всяка толкова голяма, колкото можеше да носи човек. Самука вдигна стрела с напоен с масло парцал на върха и един от хората му я запали от фенера. Още две гърнета полетяха в портата и събориха конници на земята. Той се прицели внимателно и стреля.

Бе награден от огнена стена, която обгърна портата и подпалваше всеки, който се опитваше да мине през нея. Дзинското запалително масло беше ужасно нещо. Горещината бе толкова голяма, че много от монголските понита заотстъпваха уплашено назад, докато най-сетне бяха укротени. Катапултите на хълма запращаха още гърнета над главите на хората му и подклаждаха пъкъла, докато самата порта не стана тъмночервена. Самука знаеше, че може да игнорира конниците за известно време. Никой не можеше да прекоси огъня и да остане жив. Възнамеряваше да се присъедини към Хо Са от другата страна, докато пожарът бушува, но спусналите се по стените войници осуетиха плана му.

Докато хората му насочваха лъковете към арабските войници, Самука тръсна глава, за да я прочисти. Напомни си, че пехотинците не представляват опасност за Чингис. Резкият сигнал с рога накара хората му да обърнат конете си към него.

Самука посочи с меча си и пришпори коня напред. Мина достатъчно близо до горящата порта, за да усети топлината по бузите си. В същото време градът продължаваше да бълва нови войници по въжетата на мястото на убитите, но не бяха останали врагове, срещу които да се изправят.

Странно бе, че оставя сражението зад гърба си. Отрар не беше малък град и Самука видя размазани фигури по стените, докато препускаше в тяхната сянка, погълнат от ритъма на копитата и миризмата на дим. Не знаеше колко време ще гори дзинското масло и се измъчваше от мисълта, че някой по-умен щеше да намери начин да задържи и двете порти.

Чу хората на Хо Са, преди да ги види, и извади лъка си, истинско продължение на силната му дясна ръка. Стените профучаваха покрай него, шумът се засилваше и отпред се разкри кървав хаос.

Хо Са се мъчеше да удържи втората порта. Без подкрепата на катапултите вълни неприятели изтласкваха него и хората му. Войниците ревяха срещу монголите, обезумели до такава степен, че сами изтръгваха стрелите от телата си и продължаваха да маршируват напред, оставяйки кървави дири.

Последните хиляда бойци на Самука ги удариха отзад. Сблъсъкът беше толкова силен, че от един път си пробиха път през арабските редици и почти стигнаха до воините на Хо Са. Самука усети как хората му се забавят — конете им падаха убити или притиснати от умиращите врагове. Посегна за стрела, но колчанът му беше празен. Захвърли лъка и отново извади меча си.

Хо Са се сражаваше за всяка крачка, но воините му бавно отстъпваха пред множеството. Самука сумтеше и се мъчеше с всички сили да стигне до него, но от града излизаха още и още противници и му се стори, че ще бъде погълнат от тях като от черно ревящо море.

Слънцето се спускаше към хоризонта. Самука осъзна, че се сражава от часове, но това не беше достатъчно. Втората порта бе на сто крачки от него. Там не бушуваха пламъци. Той виждаше, че от нея излизат още конници, но не се присъединяват към останалите. Изрева от ярост и отчаяние, докато те се отдалечаваха в нестройна колона. Дори малък конен отряд в тила на хана можеше да определи хода на битката.

Примигна, за да махне кръвта от очите си, и изрита един арабин, озовал се до дясното му стреме. Само сто от мъжете, които Хазар му беше оставил, бяха все още живи. Бяха избили много повече врагове, но това беше краят. Самука бе повярвал, че някак си ще оцелее, напук на всичко. Не можеше да си представи, че тялото му ще изстива на земята.

Изкрещя името на Хо Са през глави и ръце на мъже, които се опитваха да се доберат до него. Усещаше пръстите им по краката си, риташе и сечеше като обезумял, когато Хо Са го видя. Може би за момент офицерът си беше помислил, че вика за помощ, но Самука посочи с меча си отдалечаващата се конница. Хо Са се обърна да проследи жеста и в същия миг Самука видя как на шията му се появи огромен разрез, от който бликна кръв.

Изрева от ярост, докато сечеше пръстите, които се бяха вкопчили в бедрата му. Брадатите лица се бяха скупчили толкова нагъсто около него, че конят му спря и Самука изпита внезапно спокойствие, примесено с изненада. Хазар нямаше да се върне. Беше изгубен и сам, а хората му умираха.

Нечии ръце захванаха част от доспехите му и той с ужас усети, че се изплъзва от седлото. Уби още един с яростно замахване, но после уловиха ръката му и изтръгнаха меча от нея. Конят му рухна от невидими рани, а хората наоколо бяха толкова близо, че виждаше гърлата им, докато крещяха. Хвърли се срещу масата, като продължаваше да рита и блъска. Залязващото слънце изчезна, когато Самука падна в краката на тъпчещите и ръгащи врагове. Болката надмина страховете му. Помисли си, че е направил всичко по силите си, но въпреки това смъртта му беше мъчителна, а гарнизонът на Отрар бе излязъл.