Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Завоевател (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bones of the hills, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2015)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Кон Игълдън. Кости по хълмовете

ИК „Бард“, София, 2008

Американска. Първо издание

Редактор: Евгения Мирева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД, Веселина Симеонова

ISBN: 978-954-585-983-0

История

  1. — Добавяне

24.

Името Самарканд означаваше „каменен град“ и това му личеше по подсилените с контрафорси стени. От всички градове, които бе виждал Чингис, само Йенкин беше по-мощна крепост. Зад стените стърчаха многобройните минарета на джамиите. Построен в заливната равнина на една река, течаща между огромни езера, Самарканд бе заобиколен от най-плодородната почва, на която бяха попадали от идването си в земите на арабите. Нямаше нищо чудно, че шах Ала-уд-Дин е превърнал града в своя перла. Тук нямаше прах и пясъци. Градът бе кръстопът и закрила за пътуващите хиляди мили кервани. В мирно време те прекосяваха равнините, докарваха коприна от Дзин и товареха зърно в Самарканд, за да го закарат някъде на запад. Известно време обаче нямаше да има търговия. Чингис бе разбил редицата градове, които се поддържаха един друг и трупаха богатства. Отрар беше паднал, последван от Бухара. Ханът бе пратил Джелме, Хазар и Хаджиун на североизток да покорят и други търговски средища. Беше на път да унищожи напълно пътната система на шаха. Без търговия и съобщения всеки град оставаше изолиран от другите и не му оставаше нищо друго, освен да страда и да чака войските на шаха. И макар той да беше все още жив, това далеч не беше достатъчно.

В далечината се виждаше белият дим, издигащ се от последния керван, който се беше опитал да стигне до Самарканд преди Чингис да навлезе в района. Други нямаше да пристигнат, докато монголите не продължаха нататък. Ханът отново обмисли думите на Темуге за необходимостта да установи по-дълготрайно властта си. Тази идея го интригуваше, но си оставаше мечта. Вече не беше млад и когато гърбът го болеше сутрин, му се случваше да мисли за това как светът ще продължи нататък и без него. Сънародниците му не се славеха с постоянство. Когато умираха, те се освобождаваха от несгодите на света. Може би защото бе виждал империи, можеше да си представи как и неговата е в състояние да просъществува и след смъртта му. Наслаждаваше се на мисълта, че някой ще управлява от негово име дълго след като си е отишъл. Идеята облекчаваше нещо в него, за чието съществуване дори не бе подозирал.

Туманите на Джучи и Чагатай се върнаха от градските стени, след като цялата сутрин бяха препускали в близост до града, за да всяват ужас в жителите му. Когато започна обсадата, издигнаха бяла шатра пред Самарканд, но портите си останаха затворени. Скоро щяха да я сменят с червена, а след това с черна, което означаваше смърт за всички зад стените.

След като шахът изчезна, нямаше кой да организира защитата на Хорезъм и всеки град се бореше самостоятелно. Това положение идеално устройваше Чингис. Докато градовете изнемогваха от ужас, той можеше да прати два или три тумана към една цел, за да пречупят всякаква съпротива и да продължат нататък, оставяйки след себе си само смърт и пожарища. Точно такава война предпочиташе — да разбива градове и малки гарнизони. Арабските преводачи твърдяха, че зад стените на Самарканд живеят половин милион души, а може би и повече след опразването на селата наоколо. Бяха очаквали той да се впечатли, но ханът бе виждал Йенкин и числата не го смущаваха.

Препускаше безнаказано с хората си и на живеещите зад камък им оставаше единствено да чакат и да се страхуват. Трудно му бе да си представи, че би избрал подобен начин на живот пред възможността да се движи и да удря където реши, но светът се променяше и Чингис всеки ден се изправяше срещу нови реалности. Хората му бяха стигнали до замръзналата пустош на севера и до Корио на изток. Смяташе тези земи за завладени. Но те се намираха много далеч. Щяха да се възстановят и да забравят, че му дължат данък и подчинение.

Сви устни при мисълта за градските обитатели, издигащи нови стени и погребващи своите мъртви. Подобно нещо не се нравеше на хана на монголите. Когато просваше човек на земята, той трябваше да си остане там, а виж, градът можеше да се изправи отново.

Помисли си за Отрар и за пустошта, която остави след себе си. Камък върху камък не бе оставил и не му се вярваше градът да се възстанови и след сто години. Може би за да убиеш град, трябва да забиеш дълбоко ножа си в него и да продължиш да ръгаш, докато не изпусне и последния си дъх. Това също бе нещо, което му носеше удоволствие.

Докато яздеше бавно около Самарканд, мислите му бяха прекъснати от високите тонове на предупредителните рогове. Спря и наклони глава, за да чуе по-ясно звука. Видя, че Джучи и Чагатай също бяха чули и бяха спрели между Чингис и града.

В далечината се появиха бясно препускащи съгледвачи. Те бяха надули роговете, почти сигурен беше. Може би бяха забелязали враг? Напълно възможно.

Конят му се навеждаше да отскубне стрък суха трева, когато видя портите на Самарканд да се отварят и от тях да излиза колона. Озъби се, доволен от самоувереността на врага. Разполагаше с тумана на Джебе, както и със собствените си десет хиляди ветерани. Заедно с туманите на Джучи и Чагатай щяха да смажат всяка войска, която Самарканд можеше да избълва срещу тях.

Съгледвачите стигнаха до Чингис. Конете им едва се държаха на крака след лудешкото препускане.

— Въоръжени мъже на изток, господарю — извика първият, преди двамата му другари да го настигнат. — Арабски воини, колкото три тумана.

Чингис изруга тихо. Значи все пак някой от другите градове се бе отзовал на призивите на Самарканд. Джучи и Чагатай щяха да ги посрещнат. Бързо вземаше решенията, така че воините виждаха единствено увереност в реакциите му.

— Препусни към синовете ми — нареди той на съгледвача, макар че младежът още се задъхваше като куче на слънце. — Кажи им да атакуват врага на изток. Аз ще се разправя с онова, което може да изкара Самарканд.

Туманите на синовете му бързо се отдалечиха и го оставиха само с двадесет хиляди мъже. Построиха се в широка дъга с хана в центъра, готови бързо да образуват обкръжаващи крила.

Нови и нови конници излизаха през портите, сякаш Самарканд беше казарма за цяло крило от шахската армия. Чингис подкара коня си в бавен тръст с надеждата, че не е изпратил прекалено много сили да завладяват навън. Ако атакуваше само по един град, щяха да са му нужни три живота, за да покори арабските земи. Градовете на Дзин бяха още по-многобройни, но заедно с военачалниците си той бе превзел деветдесет само за една година, преди да стигне Йенкин. Сам Чингис бе подчинил двадесет и осем от тях.

Нямаше да се тревожи, ако Субодай или Джебе бяха тук, или дори Джелме или някой от братята му. Докато равнината почерняваше от ревящи араби, Чингис се изсмя високо на собствената си предпазливост и воините около него подеха смеха му. Не се нуждаеше от Субодай. Не се боеше от такива врагове, нито дори от дузина армии като тази. Той беше хан на морето от трева, а тези пред него бяха просто градски хора, меки и тлъсти, въпреки заплашителните им крясъци и остри саби. Щеше да ги съсече.

 

 

Джелауддин седеше с кръстосани крака на тесния плаж и се взираше през накъдрените води на Каспийско море към черния бряг, който бяха оставили предишния ден. Виждаха се огньове и движещи се между тях сенки. Монголите бяха стигнали морето и нямаше къде другаде да се бяга. Запита се разсеяно дали не трябваше да убият рибарите и семействата им. Така монголите нямаше да разберат къде е отвел шаха и може би щяха да се откажат от преследването. Намръщи се на собственото си отчаяние. Не се съмняваше, че рибарите щяха да се съпротивляват. Дузина мъже с ножове и тояги най-вероятно щяха да се справят с малкото му семейство.

Островът се намираше само на миля от брега. Джелауддин и братята му бяха изтеглили лодката под прикритието на рехавите дървета, но спокойно можеха и да я оставят на брега. Несъмнено рибарите бяха казали на монголите къде са отишли. Въздъхна. Не си спомняше друг път да е бил така уморен. Дори дните в Кудай му приличаха на неясен сън. Беше довел баща си да умре тук и подозираше, че и неговият край няма да закъснее. Никога не се беше сблъсквал с по-неумолим враг от монголите, които го следваха по петите през сняг и дъжд и неизменно приближаваха, докато не започваше да чува и в съня си конете им. Звуците прелитаха над водите и понякога Джелауддин чуваше високи викове или пеещи гласове. Знаеха, че ловът е към края си, след като бяха изминали повече от хиляда мили. Знаеха, че жертвите им най-сетне са заклещени като скрила се в бърлогата си лисица, очакваща с ужас да бъде изкопана.

Отново се запита дали монголите могат да плуват. Дори и да можеха, нямаше да е с мечове. Чу братята си да разговарят и не можеше да събере сили да стане и отново да им каже да замълчат. Монголите вече знаеха къде са. Последният дълг на синовете на шаха бе да го гледат как умира и да запазят достойнството, което заслужаваше.

Стана и коленете му запротестираха, когато се изправи и разкърши врат. Макар и съвсем малък, островът бе покрит с дървета и гъста растителност, така че им се беше наложило да изсекат пътека. Тръгна през просеката, като махаше тънките клонки, които се закачаха за дрехата му.

Баща му лежеше на една полянка с паднало по средата й дърво, заобиколен от синовете си. На Джелауддин му стана драго, че старецът се е събудил да види звездите, макар че гърдите му се напрягаха и хриптяха ужасно, докато се мъчеше да си поеме дъх. Видя на лунната светлина как очите на баща му се обръщат към него и сведе почтително глава. Старецът мръдна немощно ръка и Джелауддин приближи, за да чуе човека, когото винаги бе смятал за твърде жизнен, за да може да рухне. Истините от детството се сгромолясваха около него. Коленичи, за да го чуе, и дори тук, така далеч от дома, част от него закопня да види някогашната сила на баща си, сякаш слабостта му можеше да бъде прогонена по желание. Братята му също приближиха и за момент забравиха за монголите от другата страна на дълбоките води.

— Съжалявам — задъхано изхриптя шахът. — Не за мен. За вас, синове мои.

Замълча, за да си поеме дъх. Лицето му бе червено и потта се лееше по челото му.

— Не бива да говориш — промърмори Джелауддин.

Устата на баща му леко се изкриви.

— Ако не сега, кога друг път? — произнесе той. Очите му блестяха и Джелауддин с болка видя в тях някогашния му стар и сух хумор. — Аз… гордея се с теб, Джелауддин — каза шахът. — Справи се добре.

Старецът внезапно се закашля и Джелауддин го обърна на една страна и махна с пръсти гъстата храчка от устните му. Когато обърна баща си по гръб, очите му бяха насълзени. Шахът издиша шумно и бавно напълни изтормозените си дробове.

— Когато си отида… — прошепна старецът. Джелауддин понечи да възрази, но думите замряха на устните му. — Когато си отида, ще отмъстиш за мен.

Джелауддин кимна, макар да не му бе останала надежда, че ще живее още дълго. Ръката на баща му се вкопчи в дрехата му и той я стисна.

— Само ти, Джелауддин. Те ще те последват — каза шахът.

Усилието от говоренето приближаваше края и всеки дъх ставаше все по-труден. Джелауддин искаше старецът да намери покой, но не можеше да се извърне.

— Иди на юг и призови за свещена война срещу… този хан. Призови правоверните на джихад. Всички, Джелауддин, всички.

Шахът се помъчи да се надигне, но усилието беше твърде голямо за него. Джелауддин направи знак на Тамар и двамата помогнаха на баща си да седне. Щом го направиха, той изпусна дъх и устата му се отпусна. Слабото му тяло потръпна в ръцете им, сякаш се мъчеше да поеме въздух, и Джелауддин заплака, когато усети космите на брадата на баща му по дланта си. Шахът отметна глава назад в спазъм, но не успя да си поеме дъх и треперенето отслабна, след което изчезна. Джелауддин чу съскането на зловонния въздух, когато сфинктерът и мехурът на стареца се отпуснаха. Парлива урина намокри пясъка.

Двамата братя нежно положиха стареца по гръб. Джелауддин отвори извитите като нокти пръсти и погали ръката му. Тамар затвори очите на баща им и двамата продължиха да чакат — не можеха да повярват, че наистина си е отишъл. Гърдите му не помръдваха и един по един синовете се изправиха, загледани надолу към него. Светът бе притихнал и звездите сияеха в небето. Джелауддин имаше чувството, че не бива да светят, че трябва да има нещо повече от тихия плясък на вълните, което да отбележи смъртта на великия мъж.

— Свърши се — с треперещ глас произнесе Тамар.

Джелауддин кимна и за своя изненада и срам усети как огромен товар пада от раменете му.

— Монголските псета рано или късно ще стигнат дотук — меко рече той и погледна към мястото, където се бяха разположили на лагер, макар да не се виждаше през тъмните дървета. — Ще намерят… ще намерят баща ни. Може би това ще им е достатъчно.

— Не можем да го оставим тук — отвърна Тамар. — Имам прахан, братко. Има достатъчно сухи дърва. Какво, ако ни видят? Трябва да изгорим тялото. Ако сме живи да се върнем, ще построим тук храм в негова чест.

— Добра идея, братко — рече Джелауддин. — Добре, но щом огънят се разгори, ще напуснем острова и ще пресечем морето. Монголите не са моряци. — Спомни си картите, които бе виждал в библиотеката на баща си в Бухара. Морето не изглеждаше толкова широко, че да не може да се пресече. — Нека се опитат да ни последват през водата, където не оставяме следи.

— Не познавам земите от другата страна, братко — отвърна Тамар. — Къде ще идем?

— Че как къде, Тамар. На юг, както заръча баща ни. Ще вдигнем буря с афганците и в Индия. Ще се върнем с войска да смажем този Чингис. Кълна се в душата на баща си.

 

 

Джучи и Чагатай настигнаха арабската армия, когато излезе в котловината източно от Самарканд. Преценката на съгледвача за числеността й беше, меко казано, занижена. Докато се съвещаваше набързо с по-малкия си брат, Джучи прецени, че най-малко четиридесет хиляди мъже са се притекли на помощ на скъпоценния град на шаха. Не позволи това да го разтревожи. И в Дзин, и в земите на арабите Чингис беше показал, че качеството на хората е далеч по-важно от числеността им. Субодай бе успял да победи при разузнавателен поход, когато измъкна един градски гарнизон от двадесет хиляди души и го разби със своите осем хиляди бойци. Другите военачалници също се бяха доказали срещу числено превъзхождащ ги противник. Врагът винаги бе по-многоброен.

Котловината беше истински дар и двамата братя не закъсняха да се възползват от него. Ветерани в конните сражения, те познаваха големите преимущества на по-високите позиции. Стрелите летяха по-надалеч и конете не можеха да се спрат, когато нападаха врага. Чагатай и Джучи проведоха кратък разговор, забравяйки за момент враждата помежду си. Чагатай изсумтя в знак на съгласие, когато Джучи предложи да обиколи котловината и да удари арабите от левия фланг. Така той поемаше задачата да се сблъска с тях на равното.

Хората на Джучи се построиха в най-широката редица, която позволяваше теренът, а останалите образуваха блок зад воините с най-тежката броня. Младият военачалник виждаше как арабите приготвят копия и лъкове, макар да бе разочарован, че този път няма слонове. На арабските принцове изглежда много им харесваше да използват слонове във война. На свой ред пък монголите обичаха да ги подлудяват със стрелите си и да гледат с наслада как тъпчат собствените си войници.

Джучи погледна надолу към долината — преценяваше стръмния склон. Беше кръстосан от пътеки на диви кози, но по него растеше оскъдна трева и конете щяха да се справят добре на такава почва. Огледа строя отляво и отдясно — самият той се намираше в центъра на първата редица. Лъкът му щеше да запее с първия залп и той долови самоувереността на мъжете наоколо, щом поеха надолу към упорито маршируващата срещу тях войска. Арабите надуваха рогове и биеха барабани, докато се движеха, а конниците им по фланговете определено нервничеха. Неравната земя вече ги принуждаваше да се скупчат и Джучи си помисли, че командирът им сигурно е някой млад глупак, издигнат заради произхода, а не заради таланта си. Иронията на собственото му положение го развеселяваше. Даде знак да преведат понитата надолу по централното дефиле. Малцина бяха синовете на крале или ханове, които командваха въпреки бащите си, а не благодарение на тях.

Докато туманът му се движеше в бавен тръс, Джучи непрекъснато оглеждаше редиците и търсеше нередности. Съгледвачите му бяха на много мили наоколо, както го бе научил Субодай. Нямаше да има засади или внезапно появили се резерви. Който и да бе командирът на подкреплението на Самарканд, той явно приемаше монголите доста несериозно и щеше да си плати за това. Джучи наду рога на гърдите си и тежките копия бяха извадени от гнездата им от рамене и ръце, силни като желязо. Ускори темпото, кимна на знаменосеца и редицата се разтегли. Беше тренирал хората си за този момент, докато ръцете им не се окървавяваха от пускането на стотици стрели в галоп и от мушкане на сламени чучела с копие.

Някой излая заповед и противникът пусна залп от стрели. Твърде рано, помисли си Джучи, като гледаше как половината падат преди да ги достигнат, а останалите отскачат безполезно от щитове и шлемове. Премина в плавен галоп, вече не можеше да спре хората си, дори и да искаше. Загърби нервността си и остави ритъма на коня да контролира движенията му, изправи се в стремената и постави стрела в тетивата.

Цялата редица стори същото. Копиеносците спуснаха копията, преценявайки момента, в който да нанесат удар.

Джучи пусна стрелата си и в същия миг към нея се присъединиха още шестстотин. Докато посягаха за втора, копиеносците смушкаха конете си и препуснаха напред като брониран шип. Удариха с пълна скорост врага, като прегазваха всичко пред себе си, и издълбаха дупка като червена уста в противниковия строй. Онези отзад нямаше как да спрат, Джучи не можеше да изброи изпопадалите, докато го увличаха дълбоко във вражеските редици, и той опъна отново лъка си.

Отпред копиеносците захвърлиха разбитите пръти и изтеглиха едновременно мечове. Стрелците зад тях пуснаха втори залп, като разшириха прореза и накараха враговете да отскочат назад като изгорени. Това беше най-доброто приложение на копия и лъкове, което Джучи бе успял да измисли, и той ликуваше, като видя пораженията, които бе нанесъл само за няколко мига. Задните редици препуснаха срещу крилата — тактика, противоположна на любимата маневра на баща му. Предната част на вражеската колона кипеше, изгубила всякакъв ред, и отстъпваше назад срещу своите.

Джучи също изтегли меча си, когато конят му почти спря, неспособен да продължи през гъстите редици отпред. Моментът бе идеален за атака по фланга и той се обърна към брат си. Имаше време само за един поглед към стръмния склон отляво, преди да му се наложи да се отбранява и да отбие едно копие, което заплашваше да го повали от седлото. Отново погледна невярващо, но туманът на Чагатай си стоеше на мястото.

Ясно различаваше по-малкия си брат, яхнал коня си и със спокойно отпуснати ръце на седлото. Не бяха уговорили сигнал за атака, но въпреки това Джучи наду рога си и звукът му проехтя над главите на хората му. Те също видяха, че събратята им не помръдват, и им замахаха яростно да се включат в сражението, преди да се е обърнало.

Джучи изруга и остави рога да падне на гърдите му. Яростта го бе изпълнила дотолкова, че той изобщо не усети следващите два удара, сякаш от дясната му ръка струеше сила. Искаше му се срещу него да е Чагатай, когато улучи един противник между бронята и врата, като отвори ужасна рана и го остави да рухне под копитата.

Изправи се отново в стремената, но този път търсеше начин да изведе хората си от менгемето. Имаше възможност да отстъпи, докато предните редици все още се намираха под страничните удари на най-добрите му бойци. Ако не ги бяха предали, щяха да се освободят без проблеми, но шокът се отрази на хората му и това им коства живота. Врагът нямаше представа защо монголският военачалник стои, без да прави нищо, но не закъсня да се възползва от това.

Джучи яростно крещеше заповеди, но арабската конница се разгърна, тежките й редици препуснаха нагоре по склона и удариха в гръб хората му. Дори тогава не посмяха да минат твърде близо до левия фланг, където Чагатай чакаше да види Джучи изкормен. В трескавите моменти между ударите Джучи виждаше как командирите протестираха пред брат му, но отново потъваше във вихъра на сражението.

Собствените му командири гледаха към него и очакваха да заповяда отстъпление, но Джучи бе обладан от бяс. Ръката го болеше и бащиният му меч се нащърби от удари по броните, а яростта го изпълваше и всеки убит неприятел беше брат му или самият Чингис.

Хората му видяха, че вече не гледа към хълмовете. Синът на Чингис се сражаваше с оголени зъби и дясната му ръка замахваше с лекота, докато пришпорваше понито си през купища мъртъвци. Ухилиха се на безстрашието му и го последваха с вой. Съсечените нито обръщаха внимание на раните си, нито ги усещаха. Те също обезумяха, когато кръвта им кипна. Бяха врекли живота си на Джучи и стъпкваха вражеската войска. Нямаше нещо, което да не могат да направят.

Дзинските му войници се биеха като зверове и навлизаха все по-дълбоко и по-дълбоко във вражеската колона. Когато арабската конница им налетя с копията си, те сграбчваха оръжията, сваляха ездачите от конете им и ръгаха диво, докато не паднаха мъртви заедно с врага. Нямаше да се огънат пред сабите и стрелите на арабите, щом приятелите им бяха в редиците около тях. Не можеха да го сторят.

Под неукротимия натиск на лудите, сграбчващи с окървавени ръце оръжията, които ги убиваха, арабите се огънаха и пречупиха. Страхът им премина дори у онези, които все още не бяха взели участие в сражението. Джучи видя един от дзинските командири да размахва счупено копие като сопа, докато прекрачваше умиращите на земята хора, за да стовари удара си в лицето на един арабин върху великолепен жребец. Арабинът падна и дзинският войник изрева тържествуващо, отправяйки предизвикателства на родния си език към хора, които не можеха да го разберат. Монголите се разсмяха, когато го чуха, и продължиха да се сражават, докато ръцете им не станеха като от олово, а раните не изсмучеха силите им.

Нови и нови врагове отстъпваха пред свирепата атака и за момент Джучи бе ослепен от пръсналата в очите му кръв. Изпълни го паника при мисълта, че може да бъде ударен, докато не вижда, но в същия миг чу протяжните рогове на Чагатай, последвани най-сетне от грохота на копита.

Туманът на Чагатай удари врага, който вече отчаяно се мъчеше да се измъкне от онези, които го нападаха. Джучи гледаше задъхано как пространството от него се разчиства и нови стрели политат към бягащите араби. Отново зърна брат си да язди царствено, преди да стигне долината и да изчезне от поглед. Изплю гореща храчка. Цялото му тяло копнееше за удара, който искаше да стовари върху врата на Чагатай. Хората му разбраха какво се е случило. Нямаше да му е лесно да им попречи да се сбият с онези, които бяха стояли безучастно и гледаха от безопасно разстояние. Изруга, като си представи как Чагатай оправдава забавянето си с мазни думи.

Около Джучи нямаше врагове и той прокара палец по острието на меча си, усещайки нащърбената стомана. Беше заобиколен от трупове, много от които бяха на хора, препускали с него из хълмовете и унищожили най-добрата кавалерия на шаха. Други го гледаха с все още горящ в очите им гняв. Чагатай бе зает да изкорми остатъка от арабската колона и конете му стъпкваха знамена в окървавената земя.

Предупреди сам себе си, че ако реши да се справи с Чагатай както е заслужил, двата тумана щяха да се бият до смърт. Командирите на брат му нямаше да позволят да приближи Чагатай с оръжие в ръка, особено когато знаеха причината за гнева му. Срамът нямаше да им попречи да изтеглят мечовете си и тогава собствените му хора щяха да реагират. Джучи се бореше с непреодолимото желание да препусне през бойното поле и да направи брат си на парчета. Не можеше да потърси справедливост от Чингис. Не му беше трудно да си представи как баща му отвръща с презрение на оплакванията му и ги подминава като критика на тактиката, а не като обвинение в опит за убийство. Дъхът му трепереше от безсилие, докато звуците на сражението се отдалечаваха, оставяйки го с празни ръце. Въпреки това той беше спечелил, напук на предателството. Почувства как гордостта от хората му се смесва с омразата и насила наложеното му безсилие.

Бавно избърса кръвта от оръжието, което бе спечелил от Чагатай. Беше се изправил срещу смъртта онази нощ с тигъра, днес също. Не можеше да позволи онова, което му бе причинено, просто да отмине.

Тръсна капките кръв на земята и бавно подкара коня си към мястото, където беше спрял брат му. Хората му си размениха мрачни погледи и тръгнаха след него, готови да се сражават отново.