Кон Игълдън
Кости по хълмовете (22)

21.

В околностите на град Нур Чингис се разхождаше с жените и братята си зад една каруца, теглена от камили. Макар че през зимата дните бяха по-къси, лекият ветрец почти не донасяше студ. За онези, които познаваха лед и сняг всяка зима от детството си, денят бе почти като пролетен. Умът му беше ясен и спокоен за пръв път от месеци и той гледаше с гордост как малкият Толуй управлява животните с поводите. Най-малкият му син беше едва на четиринадесет, но сватбената церемония вече се бе състояла по искане на бащата на момичето. Две години по-голяма от Толуй, тя вече гледаше бебе в гера си и беше бременна с второ дете. Беше се наложило Бьорте да подскаже на Чингис да се погрижи за сватбата, преди някой от роднините на момичето да бъде принуден, макар и с неохота, да обяви кръвна вражда с ханския син.

Втората бременност на момичето вече личеше, въпреки че семейството й правеше всичко възможно да я скрие под обемистите роби. Несъмнено майка й се грижеше за първородното момче, мислеше си Чингис, докато крачеше. Толуй и момичето Сорхатани изглеждаха сляпо влюбени, макар и да прекрачваха законите на племената. Не беше необичайно млади момичета да забременеят, макар че Сорхатани показваше необичаен дух, захващайки се с Толуй без одобрението на баща си. Дори беше отишла при Бьорте да помоли Чингис да даде име на първия й син. Ханът винаги се бе възхищавал на подобен безсрамен кураж и остана доволен от избора на Толуй. Беше нарекъл момчето Монгке, което означаваше „вечен“ — подходящо име за някой, който щеше да продължи неговата кръв. Докато вървеше, Чингис си мислеше да обяви всички деца за законни, независимо дали са родени в брак или не. Сигурен бе, че това може да им спести неприятности в бъдеще.

— Когато бях момче — с известен копнеж рече той, — младият мъж трябваше да пътува дни наред, за да стигне до племето на невястата си.

Хазар изсумтя.

— Имам четири жени, братко. Ако трябваше да го правя всеки път, май нямаше да се занимавам с нищо друго.

— Направо съм изумена, че те търпят — обади се със сладка усмивка Бьорте и направи жест с кутрето си към Чакахай, при което принцесата се изкиска.

Чингис се ухили на първата си жена. Настроението му се приповдигаше, когато я виждаше да се усмихва — висока и силна, със загорели от слънцето голи ръце. Дори бледата кожа на Чакахай бе придобила златист оттенък през горещите месеци и двете жени излъчваха здраве. Изпита удоволствие, когато улови намигването на Бьорте, щом забеляза, че я гледа. Двете с Чакахай като че ли бяха стигнали до разбирателство след нападението на шаха срещу семействата. Поне вече не му се налагаше да ги следи прекалено изкъсо, когато са заедно и всеки момент могат да се разфучат като котки в торба. Това си беше мир в известен смисъл.

— Народът се нуждае от деца, Бьорте — рече той.

Хазар се изсмя похотливо, карайки двете жени да се спогледат многозначително. Самият Хазар бе станал баща на седемнадесет деца, които познаваше, и с право се гордееше, че четиринадесет от тях са живи. С изключение на Темуге, братята на Чингис бяха дали своя дял в увеличаването на народа с крещящи малчугани, които тичаха между герите. Темуге също се беше оженил, но бракът му засега не бе дал резултат. Най-малкият му брат явно предпочиташе да запълва дните си с уреждане на споровете между племената. Чингис хвърли поглед към него, но Темуге не бе обърнал внимание на Хазар и гледаше как Толуй слиза от каруцата. Ханът изпита топло чувство към най-малкия си брат — нещо, което не му се случваше често. Темуге беше създал своя собствена малка империя в рамките на народа. Осемдесет мъже и жени работеха за него в личния му щаб. Чингис беше чул, че дори ги е научил да четат и пишат. Това изглежда вършеше работа и ханът беше доволен, че брат му не идва при него с проблемите, с които се сблъсква всеки ден. За разлика от дългите крачки на братята му воини, тези на Темуге бяха къси и малко превзети, а дългата си коса предпочиташе да носи завързана в дзински стил. Къпеше се прекалено често и Чингис долавяше аромата на благоуханно масло, който се носеше от него, когато подухнеше ветрец. Имаше моменти, когато той се срамуваше от брат си, но Темуге изглеждаше доволен и племената постепенно приемаха властта му.

Семейството на невястата бе разположило малкия си лагер западно от Нур, като бе подредило герите си по традиционния начин. Чингис видя, че Толуй се поколеба, щом въоръжени мъже препуснаха да го пресрещнат. Синята роба и златната туника на сина му не можеха да се сбъркат дори отдалеч.

Чингис се усмихна на представлението, което мъжете от семейството изпълняваха. Сякаш не забелязваха хилядите, които бяха дошли да видят съюза, и размахваха мечовете си, като че ли бяха наистина обидени. Толуй се поклони дълбоко на бащата на Сорхатани. Чингис неволно трепна. В края на краищата, Толуй беше син на великия хан. Сорхатани вече беше майка и баща й едва ли би отпратил момчето, ако не засвидетелства достатъчно уважение.

Въздъхна към Бьорте, сигурен, че го разбира. Толуй беше добър син, макар че сякаш му липсваше пламъчето на баща му и чичовците му. Може би той растеше в сянката на Джучи и Чагатай. Погледът му се плъзна надясно, към двамата млади мъже, които вървяха заедно с Угедай. Най-големите му синове не бяха оставили различията си настрана, но това беше тема за друг ден.

Бащата на булката най-сетне се умилостиви и позволи на Толуй да влезе при герите и да поздрави бъдещата си съпруга. Чингис и жените му приближиха семейната сбирка, докато Кокчу благославяше земята и хвърляше капки черен айраг във въздуха за духовете, които ги наблюдаваха.

— Той е чудесен син — рече Хаджиун и потупа брат си и Бьорте по гърба. — Трябва да се гордеете с него.

— Гордея се — отвърна Чингис. — Макар да се съмнявам, че може да бъде водач. Твърде мек е, за да държи живота на хора в ръцете си.

— Още е млад — побърза да се обади Бьорте и поклати укорително глава. — И не е живял твоя живот.

— А може би трябва. Ако бях оставил момчетата да се оправят през зимите в родината, вместо да ги водя тук, сигурно всички щяха да са ханове. — Усещаше, че Джучи и Чагатай надават ухо, макар да се преструваха, че не слушат.

— Тепърва ще бъдат, братко — рече Хазар. — Ще видиш. Завладените земи се нуждаят от мъже, които да ги управляват. Дай му няколко години и го направи шах на някое от тези пустинни кралства. Остави му един туман да го поддържа и той ще те накара да се гордееш, не се съмнявам.

Чингис кимна, доволен от комплимента към момчето му. Забеляза, че Темуге се обръща с внезапно събуден интерес от думите на Хазар.

— Добра идея — рече той. — В Дзин често се налагаше да превземаме един град повече от веднъж. Някои се съпротивляваха дори след второто нападение и трябваше да ги унищожим. Не можем просто да ги прегазим и да очакваме, че ще си останат победени.

Чингис леко се намръщи на това „ние“. Не си спомняше Темуге да е атакувал градове, но денят беше специален и си замълча. Най-малкият му брат продължи най-нехайно:

— Дай ми възможност и ще поставя по един добър човек във всеки град, който превземем от липсващия шах, за да управлява от твое име. След десет или двайсет години ще имаш империя колкото Дзин и Сун, взети заедно.

Чингис си спомни за един стар разговор с водача на гилдия в дзинския град Баотоу. Човекът беше предложил нещо подобно преди толкова много години. Трудно му беше да приеме подобно схващане. Защо му е на човек да владее град, щом степите са открити и пусти? Все пак идеята го заинтригува и той не се присмя на думите на брат си.

Семейството на невястата не би могло да изхрани толкова много гости, но Темуге бе наредил всяка печка в лагера да бъде запалена за сватбеното пиршество. Огромни постелки от плъст бяха постлани върху прашната земя и Чингис седна с братята си, като прие мях айраг и димяща купа със сведена глава. Около него настроението бе приповдигнато и някои запяха песни. На това място, след като Нур се бе предал два дни по-рано, Чингис се чувстваше по-отпуснат от всеки друг път през многото месеци война. Унищожаването на Отрар не бе укротило яростта му. Тъкмо напротив, тя бе нараснала. Здравата беше измъчил всички, но шахът бе все още жив и Чингис се стремеше да сее разруха в земите му. Бяха престъпили чертата с атаката срещу жените и децата и поради отсъствието на самия шах Чингис наказваше народа му по единствения начин, който знаеше.

— Тази идея не ми харесва, Темуге — рече най-сетне той. Лицето на брат му посърна, преди Чингис да продължи. — Но не я забранявам. Не искам тези араби да се промъкват зад нас, след като сме продължили нататък. Ако искат да живеят, ще бъдат роби. — Помъчи се да не покаже гнева си. — Управлението на град може да се окаже добра награда за старите воини. Мъж като Арслан би се подмладил от подобно предизвикателство.

— Ще пратя съгледвачи да го намерят — моментално отвърна Темуге.

Чингис се намръщи. Нямаше предвид самия Арслан. Въпреки това старецът му липсваше и той не можа да намери причина да възрази.

— Добре, братко. Но прати също да повикат и Чен Юй от Баотоу, ако е още жив.

— Онзи дребен престъпник! — запръска слюнки Темуге. — Нямах предвид да се дава власт на всекиго. Той вече си има Баотоу, братко. Мога да назова дузина мъже, които са по-подходящи за подобна работа.

Чингис махна нетърпеливо с ръка. Нямаше намерение да започва спор, а ето че сега разговорът заплашваше да го разгорещи и да развали деня.

— Той разбира тъкмо от тези неща, Темуге, и това го прави ценен. Предложи му злато и власт. Може и да откаже, не знам. Трябва ли да се повтарям?

— Разбира се, че не — отвърна Темуге. — Прекарахме толкова много време във война, че е трудно да се мисли какво следва по-нататък, но…

— Ти не си прекарал много време във война — обади се Хазар и го сръга с лакът. — Ти прекарваш много време с купища хартии или си играеш на хан с твоите прислужнички.

Темуге моментално пламна и щеше да отговори, но Чингис вдигна ръка, за да въдвори мир.

— Не днес — рече той и двамата мъже притихнаха, разменяйки си кръвнишки погледи.

Видя как недалеч от града група воини скача на крака. Изправи се моментално, когато трима от тях затичаха през оживената тълпа към него. Каквото и да бе прекъснало гощавката им, все още никой друг не го бе забелязал и не едно семейство ги наруга, когато запрескачаха трапезите или се втурваха покрай тях. Мнозина бяха взели кучета на пиршеството и животните се разлаяха възбудено.

— Какво има? — остро попита Чингис. Ако някой от младите идиоти бе започнал бой в сватбения ден на сина му, щеше да му отреже палците.

— От града излизат хора, господарю — отвърна воинът, като се кланяше ниско.

Чингис, Хазар и Хаджиун моментално станаха и тръгнаха през тълпата към града. Макар да бяха спешени, всички бяха добре въоръжени — имаха навик винаги да държат меч или лък подръка.

Идващите от Нур не изглеждаха заплашително. Чингис гледаше с любопитство как група от около шейсет мъже и жени прекосяват разстоянието между града и сватбата. Бяха облечени в пъстроцветни дрехи, които приличаха на сватбената роба на Толуй, и като че ли не носеха оръжия.

Празнуващите се бяха смълчали и доста мъже започнаха да се събират около хана си, готови да убиват при нужда. Когато приближи, групата се озова пред редица свирепи ветерани, почетени от Чингис с покана за сватбата. Видът на воините ги накара да трепнат, но един от тях извика нещо на останалите на странния им език и явно ги поуспокои.

Щом бяха достатъчно близо, за да говорят, Чингис разпозна някои от градските първенци, които се бяха предали. Извика Темуге да превежда.

Брат му изслуша водача от Нур и кимна.

— Донесли са дарове за ханския син по случай сватбата му — рече той.

Чингис изсумтя. Донякъде му се искаше да ги отпрати в домовете им и да го оставят на мира, но отстъпи, може би заради разговора, който имаха преди малко. Разбира се, враговете трябва да се унищожават, но този му се бяха подчинили и не бяха сторили нищо, което да събуди подозренията му. Даваше си сметка, че разположената му около града войска правеше мирните преговори изненадващо гладки, но в крайна сметка кимна.

— Кажи им, че са добре дошли, но само за днес — обърна се той към Темуге. — Могат да дадат даровете на Толуй, когато пиршеството завърши.

Брат му произнесе поток гърлени звуци и групата видимо си отдъхна, след което се разположи при монголите върху постелките и прие чай и айраг.

Чингис забрави за тях, когато видя как малкият Толуй излиза от гера на тъста си и се ухилва на тълпата. Беше пил чай със семейството и бе официално приет от тях. Водеше Сорхатани за ръка и макар коремът й да личеше през робата, никой не посмя да коментира това в присъствието на Чингис. Кокчу беше готов да посвети съюза на бащата небе и майката земя, като ги призове да благословят новото семейство и да напълнят герите му с дебели силни деца.

Когато шаманът започна да припява, Чакахай потръпна и извърна поглед от него. Бьорте сякаш я разбра и докосна ръката й.

— Не мога да го гледам, без да си помисля за горката Темулун — промърмори Чакахай.

Щом чу името й, настроението на Чингис моментално се вкисна. Беше прекарал целия си живот редом със смъртта, но загубата на сестра му бе тежка. Майка му не наруши уединението си дори за сватбата на своя внук. Само заради това арабските градове трябваше да проклинат деня, в който го бяха погледнали с презрение и го бяха принудили да дойде в земите им.

— Това е ден на едно ново начало — уморено рече Чингис. — Тук няма да се говори за смърт.

Кокчу припяваше, подскачаше и се въртеше, а гласът му се носеше надалеч от ветреца, който изсушаваше потта им. Булката и семейството й стояха неподвижно с наведени глави. Само малкият Толуй се раздвижи, за да изпълни първата си задача като съпруг. Чингис гледаше хладно как момчето започва да издига гер от плетени рамки и купчина дебела плъст. Това беше тежка работа за неговата възраст, но синът му бе чевръст и жилището постепенно започна да придобива форма.

— Ще отмъстя за Темулун и всички останали — внезапно изрече Чингис с тих глас.

Чакахай го погледна и кимна.

— Но това няма да я върне — рече тя.

Чингис сви рамене.

— Не е заради това. Страданието на враговете ми ще бъде пиршество за духовете. Когато остарея, ще си спомням пролетите им сълзи и това ще даде покой на кокалите ми.

Приповдигнатото настроение от празника бе изчезнало и Чингис гледаше нетърпеливо как бащата на булката пристъпва да помогне на малкия Толуй да издигне централния стълб на гера, бял и съвсем нов. Когато всичко беше готово, синът му отвори изрисуваната врата и въведе Сорхатани в новия й дом. По принцип трябваше да скрепят брака тази вечер, но беше ясно, че вече са изпълнили тази задача. Чингис се запита разсеяно как ли синът му ще осигури окървавен парцал, за да покаже, че е отнел девствеността й. Надяваше се, че момчето има здрав разум и няма да го направи.

Остави мяха с айраг и се изправи, отърсвайки трохите от дела си. Щеше да наругае Чакахай за проваления ден, но все пак празникът беше кратка почивка от кървавата работа, с която се занимаваше. Умът му започна да се изпълва с планове и военни ходове, да влиза в студения ритъм, с който щеше да превземе градовете и да изчисти пясъците от всички, които се осмеляваха да му се съпротивляват.

Онези около него като че ли усетиха промяната. Чингис вече не беше любящият баща. Великият хан отново стоеше пред тях и никой не посмя да посрещне спокойния му поглед.

Чингис огледа лагера и онези, които все още лежаха и се хранеха или пиеха, наслаждавайки се на топлината и повода. Неясно защо, безделието им го раздразни.

— Върни воините обратно в лагера, Хаджиун — нареди той. — Да стопят мазнините със здраво препускане и упражнения с лъка.

Брат му се поклони и се отдалечи, пръскайки мъже и жени с резките си заповеди.

Чингис пое дълбоко дъх и разкърши рамене. След Отрар град Бухара беше паднал почти без бой. Целият му гарнизон от десет хиляди души бе дезертирал и все още се спотайваше някъде по хълмовете, ужасен от него.

Цъкна с език, за да накара Джучи да вдигне поглед.

— Поведи тумана си към хълмовете, Джучи. Намери онзи гарнизон и го унищожи.

Когато Джучи изчезна, Чингис изпита леко облекчение. Шахът бе някъде далеч на запад, гонен от Субодай и Джебе. Дори да успееше да им се изплъзне и да се върне, империята му щеше да бъде превърната в пепелища и развалини.

— Темуге? Прати съгледвачите си в Самарканд, да научат всяка подробност за защитата им. Аз ще водя атаката с Чагатай и Джучи, когато се върне. Ще превърнем безценните им градове в прах.

 

 

Джелауддин стоеше с гръб към вратата на стаите, които бяха наели в градчето Кудай. Шумът и вонята на соука^[1] останаха навън. Мразеше това мърляво местенце на края на огромната пясъчна пустиня, където живееха само гущери и скорпиони. Потръпна. Разбира се, и преди беше виждал просяци. В големите градове Самарканд и Бухара те се плодяха като плъхове, но никога не му се бе случвало да върви сред тях или да усеща как проядените им от болести ръце дърпат дрехата му. Не беше спрял да остави монети в дланите им и все още кипеше от гняв заради техните проклятия. В други времена щеше да заповяда градът да бъде изпепелен заради обидата, но за пръв път през живота си Джелауддин беше сам, лишен от властта и влиянието, които почти не бе забелязвал, преди да изчезнат.

Подскочи, когато непосредствено до главата му се почука. Огледа отчаяно малката стаичка, но баща му лежеше в съседната, а братята му бяха излезли да купят храна за вечеря. Рязко избърса потта от челото си и отвори широко вратата.

На прага стоеше собственикът на къщата и надничаше подозрително вътре, сякаш Джелауддин можеше да вмъкне половин дузина души в малкия коптор, който беше наел. Джелауддин се наведе над собственика и му закри гледката.

— Какво има? — рязко попита той.

Мъжът се намръщи нагоре към арогантния млад наемател. Лъхаше на някакви остри подправки.

— Пладне е, господине. Дойдох за наема.

Джелауддин кимна раздразнено. Виждаше му се израз на недоверие, че трябва да плаща всеки ден, вместо в края на месеца. Предположи, че градчето не вижда често непознати, особено откакто монголите се бяха появили в района. Но въпреки това го жегна, че се отнасят с един принц като с човек, който може да избяга през нощта, без да си плати.

Не намери монети в кесията си и трябваше да отиде при паянтовата маса в другия край. Там намери малката купчина, която бяха преброили предишната вечер. Щеше да им стигне най-много за още седмица, а баща му бе все още твърде болен, за да пътува. Джучи взе пет медни монети, но не беше достатъчно бърз, за да попречи на собственика да влезе.

— Ето — рече Джелауддин и пъхна парите в ръката му. Щеше да му каже да си върви, но онзи явно не бързаше да си тръгва и Джелауддин осъзна, че държането му не подхожда за човек, принуден да живее в такава бедна квартира. Опита се да изглежда смирен, но собственикът си остана на мястото, като прехвърляше мръсните монети от ръка в ръка.

— Баща ти още ли е зле, господине? — ненадейно попита той. Джелауддин направи крачка напред, за да му попречи да надникне в съседната стая, и той продължи: — Познавам един много добър лекар. Взема скъпо, но е учил в Бухара, преди да се върне при семейството си тук. Стига да можеш да платиш?

Джелауддин отново погледна към малката купчинка монети. В скритата си кесия имаше рубин колкото ставата на палеца му. С него можеше да купи цялата къща, но в никакъв случай не искаше да привлича внимание към семейството си. Безопасността им зависеше от тяхната анонимност.

Чу хриповете на баща си в задната стая, предаде се и кимна.

— Мога да платя. Но първо трябва да намеря бижутер, който може да купува.

— Има много такива, господине. Мога ли да попитам дали има друг, който да претендира за бижуто, което искаш да продадеш?

Отначало Джелауддин не разбра въпроса. После пламна от гняв.

— Не е откраднато! Аз… наследих го от майка си. Трябва ми честен човек, който да ми даде добра цена за него.

Собственикът сведе глава, смутен от обидата, която беше нанесъл.

— Моите извинения, господине. И аз самият съм имал тежки времена. Препоръчвам Абуд, който държи червения дюкян на соука. Той се занимава със злато и всякакви ценни неща. Ако кажеш, че те праща шуреят му, ще ти предложи справедлива цена.

— А докторът? — продължи Джелауддин. — Повикай го да дойде довечера.

— Ще опитам, господине, но в Кудай малцина са образованите като него. Много е зает.

Джелауддин не бе свикнал да се пазари или да плаща подкупи. Мълчанието се проточи и собственикът на къщата трябваше да погледне многозначително към купчинката пари. Младият принц ги събра от масата и му ги даде, като се помъчи да скрие погнусата си, когато ръцете им се докоснаха.

— Ще му кажа, че е лична услуга, господине — с грейнало лице отвърна мъжът. — Ще дойде по залез.

— Добре. А сега се махай — каза изгубилият търпение Джелауддин. Това не беше неговият свят. Почти не беше виждал пари преди възмъжаването си, и то най-вече когато играеше на комар с офицерите на баща си. Чувстваше се омърсен от търговията, сякаш угаждаше на някаква своя интимна прищявка, вратата се затвори и той въздъхна, обхванат от отчаяние.