Кон Игълдън
Кости по хълмовете (23)

22.

Бижутерът Абуд претегли мъжа пред себе си почти толкова внимателно, колкото и рубина, който беше донесъл. И бижуто, и човекът го изпълваха с подозрения. Макар че шуреят му имаше не по-малък от неговия усет за печалбата.

Мъжът, който се представяше за син на търговец, не разбираше от търговия, това си личеше отдалеч. Начинът, по който се държеше и зяпаше продавачите, докато вървеше към дюкяна на Абуд, беше наистина много странен. Що за човек е този, който никога не е посещавал соук? После арогантността му накара косъмчетата на врата на Абуд да настръхнат и всичките му инстинкти закрещяха за опасност. Беше оцелял четиридесет години като търговец в три града и се доверяваше на сетивата си. Като начало, ръцете на мъжа бяха яки като на човек, въртящ сабя. Приличаше повече на войник, отколкото на търговец, и вървеше през пазара, сякаш очакваше другите да се махнат от пътя му. Абуд бе наблюдавал развеселен как те не го правят и младият мъж се препъна в двама здравеняци, които продаваха пилета. Ако не беше сабята на кръста му, подигравките им сигурно щяха да бъдат последвани от удари.

Сабята също беше много добра. Засърбяха го ръцете да подържи оръжието и се зачуди на глупостта му да носи подобно нещо в сокака. Ако се съди по сребърния обков на ножницата, тя струваше сигурно повече и от рубина, който беше оставил върху сергията, за да го видят всички. Абуд бе прикрил скъпоценния камък с ръка и го беше поканил вътре, преди глупакът да предизвика смъртта и на двама им, но и сабята можеше да свърши същото. Животът в Кудай беше евтин и оръжие като това си струваше неколцина млади дяволи с ножове да рискуват. Сабята можеше да изхрани семействата им цяла година, стига да я продадат на подходящия купувач. Въздъхна и се запита дали да не предупреди клиента си. Нищо чудно да му предложат същата тази сабя преди мръкване, може би още с кръвта по нея.

Нищо от това не се изписа на лицето му, докато водеше Джелауддин към дъното на малкото си дюкянче. Там имаше маса, далеч от любопитните очи на пазара. Потупа един стол за Джелауддин, настани се и вдигна скъпоценния камък към свещта, като оглеждаше за пукнатини, преди да го претегли внимателно на малките месингови везни.

Беше ли краден? Едва ли. Един крадец нямаше така открито да го постави на тезгяха. Със сигурност беше негова собственост, но въпреки това тревогата не напускаше Абуд. Знаеше, че причината за успеха му се крие в способността му да усеща отчаянието на онези, които идваха при него. Вече беше научил, че клиентът му се нуждае от лекар. Подозираше, че може да получи скъпоценния камък срещу нищожна част от стойността му, но го остави на масата, сякаш го беше опарил. Много неща не бяха наред около мъжа и рубина. Каза си, че е най-добре да го отпрати. И щеше да го направи, ако камъкът не беше толкова съвършен.

— Не мога да продам подобна скъпоценност в Кудай — с неохота рече той. — Съжалявам.

Джелауддин примигна. Нима старецът го отпращаше?

— Не разбирам — рече той.

Абуд разпери ръце.

— Работата ми е да купувам и продавам предмети от злато. Кудай е бедно градче и едва ли някой тук ще може да ми даде повече, отколкото аз мога да дам на теб. Бих могъл да пратя камъка с някой керван в Бухара или Самарканд, или може би в Ашхабад или Машхад на юг. — Завъртя бижуто с пръст, сякаш беше обикновено топче. — Може би в Кабул ще се намери купувач, но цената на доставката ще се равнява на печалбата, която мога да направя. Както казах, съжалявам, но не мога да го купя.

Джелауддин не знаеше какво да направи. През целия си живот никога не му се бе налагало да се пазари за каквото и да било. Не беше глупак и разбираше, че човекът най-вероятно си играе с него, но нямаше представа какво да предложи. Във внезапен пристъп на гняв си помисли дали да не вземе камъка и да си тръгне. Единствено мисълта за лекаря, който щеше да дойде довечера, го накара да остане на мястото си. Абуд го наблюдаваше внимателно, криейки насладата си от очебийните емоции на младия мъж. Не се стърпя да завърти ножа и бутна камъка през масата, сякаш слагаше край на срещата.

— Желаеш ли чай? — предложи той. — Не обичам да отпращам клиент, без дори да му предложа нещо.

— Трябва да го продам — рече Джелауддин. — Не можеш ли да ми препоръчаш някой друг, който да го вземе до довечера и да ми даде добра цена?

— Ще пратя за чай — отвърна Абуд, сякаш не беше чул въпроса. Игнорира предупредителните гласчета, които го бяха разтревожили в началото. Трябва да го продам? Дано Аллах му прати опашка от глупаци като този и ще може да се оттегли в някой благословен с прохлада дворец.

Когато момчето прислужник донесе чай в сребърен чайник, Абуд забеляза начина, по който клиентът поглежда към слънцето. Наивността му бе опияняваща.

— Ти си в нужда, приятелю — рече Абуд. — Не бих искал хората да кажат, че съм се възползвал от положението ти, нали разбираш? Доброто ми име е всичко за мен.

— Естествено, че разбирам — отвърна Джелауддин. Чаят беше много добър и той отпи объркан глътка от горещата напитка, като се чудеше какво да прави. Старият бижутер се наведе напред и се осмели да го потупа по ръката, сякаш бяха приятели.

— Моят шурей ми каза, че баща ти е болен. Нима мога да отпратя един добър син? Не и в този живот. Ще ти направя предложение за камъка, поне колкото да платиш на лекаря. Ако задържа рубина, може би ще намеря купувач в бъдеще, нали така? В моя занаят не всичко се върти около бързата печалба. Има времена, когато трябва да мисля и за душата си.

Абуд въздъхна шумно. Струваше му се, че е преиграл с последното излияние, но младият мъж се оживи и кимна.

— Много си мил, господине — рече той. Облекчението му бе мъчително очевидно.

— Нима няма да бъдем съдени всички? — смирено рече Абуд. — Напоследък дюкянът ми не е печеливш, при всички тези приказки за война.

Замълча, когато лицето на младия мъж се скова.

— Изгубил ли си някого, приятелю? Аллах както дава, така и взема. Не ни остава друго, освен да търпим този живот.

— Не, няма нищо — отвърна Джелауддин. — Чух за големи битки на изток.

— Така е. Времената са тежки. — Тревожното усещане се върна с пълна сила и Абуд отново се замисли дали да не го отпрати. Рубинът проблесна на масата и привлече погледа му. — Заради теб, приятелю, ще ти дам четири жълтици. Това не е дори половината от цената на камъка, но ще покрие разходите за лекаря. Не мога да предложа повече.

Приготви се за пазарлък, но за негово най-голямо изумление Джелауддин стана.

— Добре. Ти си добър човек — рече той.

Абуд скри смущението си, също стана и пое протегнатата ръка. Нима е възможно? Камъкът струваше четиридесет пъти повече, отколкото бе предложил!

Помъчи се да скрие ликуването си, докато му даваше четирите малки монети. Ножницата блестеше ярко в сумрака и трябваше да положи усилие, за да откъсне очи от нея. Беше длъжник на глупака.

— Приятелю, ще ти дам парче плат да увиеш оръжието. В соука има крадци, колкото и да ми е болно да го призная. Може вече да са те забелязали как идваш. Ако имаш приятели, позволи да ги повикам, за да те изпратят до квартирата ти.

Джелауддин поклати несигурно глава.

— Много мило, господине. Повече, отколкото съм се надявал на такова място.

Абуд се засмя.

— И аз самият имам синове. Ще се моля баща ти да оздравее бързо.

Чак когато слънцето клонеше към залез, прислужникът на Абуд успя да доведе трима мъже от къщата на шурея му. Бяха надменни и странни като този с камъка и Абуд се запита дали да не постави къщата под наблюдение. Не искаше да идат при конкуренцията, ако имаха и други скъпоценности за продаване. Щяха да ги оставят голи и боси, каквито са неопитни. Да, няма да е зле да бъде предупреден, ако се очертае някоя беда. А нещо в четиримата младежи му казваше, че бедата никак не е далеч.

Джелауддин крачеше през тълпата с братята си с приповдигнат дух. Слънцето вече залязваше и докторът сигурно беше на път. Беше търгувал и имаше злато в кесията си. Чувстваше се малко замаян и отначало не забеляза нервните изражения на братята си. Те вървяха бързо край него и напрегнатите им лица бяха достатъчни да предупредят двамата мършави младежи, които се мотаеха около дюкяна на Абуд и ги гледаха най-просташки. Когато наближиха малката къща, в която бяха отседнали, Джелауддин най-сетне забеляза тревогата на братята си.

— Какво има? — тихо попита той.

Те се спогледаха.

— Монголите, братко. Видяхме ги на пазара. Тук са.

Лекарят притисна дългите си пръсти в корема на шаха, като опипваше органите отдолу. Джелауддин гледаше с отвращение как кожата се набръчква и отпуска, сякаш вече не е прикрепена за плътта. Не си спомняше друг път да е виждал баща си така разголен и уязвим. Докторът имаше хладнокръвно професионален вид, но Джелауддин беше имал вземане-даване с лекарите в двора. Всеки от тях имаше утвърдена репутация, преди да бъде приет от шаха. Въздъхна тихо. Доколкото разбираше, този човек бе шарлатанин.

Докторът масажираше плътта на пациента си, взираше се и слушаше мъчителното му дишане. Бащата на Джелауддин беше буден, но очите му бяха пожълтели около ириса и лицето му бе много бледо. Принцът видя как мъжът дърпа надолу долния клепач на шаха и цъка с език.

Докторът бързо промърмори нещо и прислужникът му кипна вода и пусна някакви билки в нея. За Джелауддин бе облекчение да предаде баща си на грижите на някой друг и за пръв път от месеци не се чувстваше напълно безпомощен.

Накрая прегледът свърши и докторът се изправи.

— Черният му дроб е слаб — каза той на Джелауддин. — Мога да ти дам нещо за него, но най-належащият проблем е с белия му дроб.

Джелауддин не посочи, че всеки би могъл да направи подобна диагноза. Плащаше в злато за грижите на този човек и се хващаше за всяка дума. Лекарят го отведе до мангала, където тъмните листа вряха в разтвора си.

— Накарай другарите си да го сложат да седне и да поставят кърпа на главата му. Тези билки изпускат силен аромат и ще му помогнат да диша.

Джелауддин кимна на братята си и те вдигнаха баща си. Хриповете моментално станаха още по-лоши.

— Колко бързо ще подейства? — попита Джелауддин.

Докторът примигна.

— Изобщо няма да е бързо, млади човече. Баща ти е много болен. Трябва да седи над парите сутрин, обед и вечер, докато течността не изстине. Давай му телешки бульон за сила и се погрижи да пие толкова вода, колкото може да побере. След седмица ще дойда пак да видя как е.

Джелауддин трепна при мисълта, че ще трябва да прекара още седмица в мизерните стаи. Дали дотогава монголите ще са отминали? Разбира се. Благодари на Аллах, че го е накарал да вземе решение да се скрие в градчето. В Кудай бяха в безопасност, стига монголите да не решат да го унищожат просто от проклетия.

Подпрян на навити на топка одеяла, баща му се наведе напред с разтворени крака. Джелауддин гледаше как слагат друго одеяло в скута на шаха, за да го предпази от горещото. С помощта на метални щипци прислужникът на лекаря вдигна димящото гърне от мангала и го постави пред стареца. Хриповете станаха малко по-приглушени, когато братята на Джелауддин метнаха кърпа на главата му. Шахът се изкашля два пъти в парливите изпарения, но след това се отпусна и хриповете като че ли намаляха.

Докторът се вслушваше внимателно, след което кимна.

— Мога да ти оставя билка за първите няколко дни. След това ще трябва сам да си ги купуваш от пазара. — Усмихна се леко. — Питай за „борди“ или „пала“. Няма да знаят латинското й име. За черния дроб ще свърши работа силимарин, или бял трън. Да го пие с малко мед.

— Благодаря — отвърна Джелауддин. Опита се да скрие облекчението си, но докторът явно го беше усетил.

— Не се безпокой прекалено много за баща си. Стар е, но е силен. Един месец почивка и ще се възстанови напълно. Доколкото виждам, нямате мангал?

Джелауддин поклати глава. Братята му купуваха готова храна от продавачите в соука.

— Ще ви оставя временно този, макар че вие ще трябва да си набавяте въглища.

Джелауддин сведе глава и остана да гледа как лекарят събира нещата си и разпределя горчивите билки, като ги увива в намазана с восък хартия. Остави на прислужника да протегне ръка за парите и Джелауддин се изчерви, че трябваше да му се напомня. Постави четирите златни монети в дланта на момчето, като обърна внимание колко чисто е то в сравнение с хлапаците на улицата.

Когато парите смениха собственика си, докторът леко се поизправи, сякаш облекчен.

— Чудесно. Прави каквото ти казах, и всички ще бъдете добре, иншаллах. — И излезе от тясната квартира на ярката слънчева светлина, оставяйки синовете с баща им.

— Нямаме повече злато — ненадейно се обади най-малкият брат на Джелауддин. — С какво ще купим билките и въглищата?

Джелауддин трепна при мисълта да се върне на пазара, но поне имаше приятел там. Оставаше му половин дузина по-малки рубини, макар да се съмняваше, че ще му стигнат за дълго, ако ги харчеше с такава скорост. Все пак се намираха в безопасност. След месец монголите със сигурност щяха да са заминали, а след като баща им възвърнеше силите си, най-сетне щяха да потеглят на изток. Само да стигнат някой верен гарнизон, и ще стоварят пъкъла върху главата на монголския хан. Далеч на юг имаше много мъже на исляма, готови да препуснат под знамето му срещу неверника. Достатъчно беше само да им прати вест. Джелауддин се замоли тихо, докато баща му кашляше и пъшкаше над гърнето с почервенял от горещината и парата врат. Бяха му нанесени много оскърбления, но разплатата предстоеше.

 

 

По залез-слънце двама различни мъже бяха дошли да пият чай в червеното дюкянче на Абуд. За него не бе обичайно да закъснява със спускането на сенника и да пропуска посещението в малката джамия за последното задължение за деня. Слушаше как призоваването за молитва отеква из градчето, докато угасващите лъчи на слънцето осветяваха алеите на соука. Отпрати втория посетител, като му даде монети в отплата за информацията, която му беше донесъл. Потънал в мисли, Абуд изми ръце в малка купа и се приготви за вечерната молитва. Ритуалът освободи ума му да се заеме с наученото. Монголите бяха задавали въпроси. Абуд беше доволен, че бе пратил едно момче да следи дома на последния си клиент. Запита се колко ли струва тази информация.

Пазарът около него се опразваше. Някои от сергиите бяха откарани с мулета и камили, докато по-заможните търговци отваряха вратите на изкопаните в земята хранилища, които щяха да бъдат залостени и заключени до сутринта. След като спусна последното чергило, Абуд кимна на въоръжения страж, който беше наел да спи пред вратата. Плащаше му се добре, за да казва молитвите си самостоятелно и Абуд го остави, докато лежеше на килимчето си и символично натриваше дланите си с прах.

Внезапното оживление по залез-слънце като че ли изненада шляещите се из градчето монголи. Докато сергиите затваряха, чужденците се издадоха един по един. Стояха на малки групи и се оглеждаха като очаровани деца. Абуд се постара да не им се набива на очи, докато вървеше към джамията. Жена му щеше да влезе в сградата от другия вход и нямаше да може да я види преди края на молитвата. Тя не би одобрила замисъла му. Знаеше, че жените не разбират от мъжки работи. Виждаха само рисковете, но не и наградите, които вървяха единствено с тях. Сякаш да му напомни за това, той усети допира на рубина до бедрото си, докато вървеше — пряко доказателство, че Аллах е благословил дома му.

С крайчеца на окото си видя един висок млад арабин да стои с монголските воини. Вървящата към джамията тълпа не им обръщаше внимание, сякаш не съществуваха — комбинация от презрение и страх. Абуд не се сдържа и хвърли поглед към бедуина, докато минаваше покрай него. Шевовете на робата му издаваха пустинния обитател толкова сигурно, колкото и ако имаше табелка на гърдите.

Непознатият не пропускаше нищо. Улови бързия поглед на Абуд и веднага направи крачка напред, за да препречи пътя му. Бижутерът се принуди да спре — рискуваше да изгуби достойнството си, ако се опита да побегне покрай него.

— Какво има, синко? — благо попита Абуд. Не му бе отпуснато време да реши как най-добре да използва купената информация. Най-добрите печалби никога не идваха от прибързани действия и той смяташе да използва времето в джамията, за да помисли по-подробно. Погледна подозрително, когато бедуинът направи дълбок поклон. На онези от пустинята не можеше да се има доверие.

— Моите извинения, господарю. Не бих те безпокоил, докато отиваш на молитва, ако въпросът не бе така важен.

Абуд долавяше погледите на другите търговци, докато минаваха покрай тях. Наклони глава и се заслуша в призива. Оставаше му съвсем малко време.

— Побързай, синко, побързай.

Младият мъж отново се поклони.

— Търсим петима мъже, четирима братя и баща им. Да знаеш някакви непознати да са идвали тук през последните няколко дни?

Абуд застана абсолютно неподвижно.

— Всяка информация може да се купи, синко, стига да си склонен да платиш цената.

Изражението на младия мъж се промени и вълнението му ясно пролича. Той се обърна и излая някакви странни думи на монголите, които стояха и гледаха. Бижутерът позна водача, преди той да отговори, по начина, по който другите се държаха с него. Странно беше да си помисли, че тези хора оставяха огнена следа по цял свят след себе си. Нямаха вид, че са способни на подобно нещо, макар всеки от тях да носеше лък, меч и кинжал, сякаш очакваха война да избухне и в самия соук.

Бърборенето на бедуина бе посрещнато със свиване на рамене от страна на водача. Абуд следеше внимателно как мъжът отвързва кесията на колана си. Метна я едва ли не презрително и Абуд я улови. Един поглед към златото вътре бе достатъчен, за да го изпоти отново. В какво се беше забъркал днес? Щеше да му се наложи да наеме въоръжена охрана при джамията, за да се прибере с такова богатство. Несъмнено опасни очи са видели кесията и не би било трудно да се досетят за съдържанието й.

— Ще се видим тук след молитвата — рече той и се обърна да тръгне. С бързината на пустинна змия монголският водач го сграбчи за ръката и изръмжа нещо на бедуина.

— Не разбираш — каза Юсуф на Субодай. — Той трябва да присъства на молитвата. Колкото и да е стар, ще започне да се съпротивлява, ако се опитаме да го задържим. Пусни го, военачалнико. Не може да избяга. — Юсуф посочи многозначително към пазача, седнал върху капака, под който лежаха стоките му. Жестът не остана незабелязан от бижутера. Усети пристъп на гняв, защото глупакът дори не ги гледаше. Закле се, че ще го принуди да си потърси друга работа. Достатъчно лошо беше, че го държаха насред улицата, а да гледа как онзи идиот проспива вечерта правеше обидата почти непоносима. Почти. Златото в ръката му повтаряше тази дума хиляди пъти.

Абуд рязко дръпна ръката си и я освободи с разтуптяно сърце. Изкушаваше се да върне златото и да се отдалечи с достойнство, но Кудай беше малък град, а в кесията имаше злато колкото цялата му печалба за пет години. Дори можеше да се оттегли от занаята и да го предаде на сина си. Бог наистина беше добър.

— Приятелят ми няма да ти позволи да си тръгнеш със златото — с пламнало лице рече Юсуф. — Той не разбира обидата към достойнството ти, господарю. Ще бъда тук, ако имаш информацията, която ни трябва.

С огромна неохота Абуд върна кесията. Искаше му се преди това да бе преброил жълтиците, но си каза, че ще усети, ако тя междувременно олекне.

— Не говорете с никой друг — твърдо рече той. — Аз съм човекът, който ви трябва.

Улови мимолетната усмивка на лицето на младия мъж, докато се покланяше за трети път, и мина между нервните воини, поставили ръце на дръжките на мечовете си.

Когато бижутерът се отдалечи, Юсуф се засмя.

— Тук са — каза той на Субодай. — Не излязох ли прав? Това е единственото градче на четиридесет мили наоколо и им се е наложило да спрат.

Субодай кимна. Не му харесваше да зависи от Юсуф, но езикът все още го объркваше — приличаше му по-скоро на птича песен, отколкото на истинска реч.

— Не е нужно да му плащаме, ако ги намерим сами — рече той.

Улиците бяха опустели и пазарът, който бе пълен през целия ден, изведнъж беше изчезнал. Виещият призив от джамията беше спрял, за да се смени с неясно и приглушено припяване.

— Вие не убивате добрите коне, доколкото знам — каза Субодай. — Ще бъдат някъде около конюшните. Ще ги потърсим, докато се молят. Колко добри жребци може да има в това мръсно малко градче? Намерим ли конете, намерили сме шаха.