Кон Игълдън
Кости по хълмовете (40)

39.

Народът пътуваше на изток, оставяйки пътека от кръв и пожарища през арабските градове и села. Туманите препускаха пред семействата и налитаха на селища, които едва се бяха посъживили след първата си среща с монголския хан. Оцелелите тъкмо започваха да възстановяват живота и домовете си, когато чумата отново се изсипваше отгоре им, за да коли и гори.

За пътуващите в каруците земята беше белязана със стълбове черен пушек, които растяха с приближаването на поредните руини, а после оставаха зад тях, за да бъдат сменени с нови в далечината. Пътуваха през опустошени пространства и Чингис бе доволен от гледката. Вече нямаше полза от арабските градове, нито пък от жителите им. Разрухата, която донесе, щеше да превърне страната в пустиня за поколение и повече и те нямаше да се надигнат и да го предизвикат отново. Единствено Самарканд и Мерв бяха оставени непокътнати, а в тях управляваха хора от негово име. Въпреки това Темуге беше принуден да моли за гарнизон, който да пази Самарканд с неговите библиотеки и двореца. Чингис напускаше арабските земи и не след дълго и последният човек в герите разбра, че отново тръгват на война с Дзин. Дванадесет години бяха минали от падането на Йенкин и Чингис копнееше отново да срещне старите си врагове. Народът бе набрал сили и този път нищо на света не можеше да му попречи да стъпи на дзинското гърло.

Шест луни се смениха, докато пресичаха голямата пустиня на юг. Монголската родина се намираше на север отвъд планините и Чингис жадуваше да я види, но продължи напред. Народът измина повече от две хиляди мили в студена зима, но тя само освежи семействата, на които им бе дошло до гуша от безкрайната жега. Си Ся се намираше още по-нататък на изток, но Чингис се наслаждаваше на променящия се пейзаж и се радваше на напоените с вода зелени оризища, сякаш се прибираше у дома. Ловът стана по-добър и монголите прочистиха страната от всичко живо, като подкарваха цели стада якове и кози със същата лекота, с която изгаряха селата по края на дзинската земя.

Една топла вечер, докато слънцето се спускаше в безоблачното небе, Чакахай дойде отново в ханския гер. Чингис я погледна със задоволство и тя усети новия прилив на сила и жизненост у него. Носеше туника и панталони, ръцете му бяха голи и Чакахай видя мрежата белези по тях, от раменете чак до пръстите.

Чингис се усмихна, щом видя подноса с храна и го взе, вдишвайки с наслада аромата на прясно месо. Чакахай не каза нищо, докато той се хранеше с пръсти и видимо се отпускаше след дългия ден. Мирните звуци на семействата се чуваха около тях. Хиляди воини ядяха и почиваха със семействата и децата си, за да наберат сили за още един ден езда.

Чингис привърши с храненето и се прозя тъй широко, че челюстта му изпука. Върна й подноса и тя сведе глава.

— Уморен си — рече Чакахай.

Той се засмя и потупа леглото.

— Не чак толкова.

Въпреки че му беше родила деца, Чакахай бе запазила стройната фигура, типична за расата й. Мярна му се мисълта за разширяващия се кръст на Бьорте, докато пръстите му неумело се мъчеха да развържат възела на колана й. Чакахай нежно отстрани ръцете му.

— Остави на мен, съпруже.

Гласът й трепереше, но той не обърна внимание, докато я гледаше как разгръща дела и туниката си, за да разкрие бялата кожа под нея. Бръкна под дрехите и обгърна голия й кръст със силни ръце. Чакахай усети твърдостта на натискащите плътта й пръсти и тихо изпъшка, за да му достави удоволствие. Дъхът им се смеси и тя коленичи пред него, за да свали ботушите му. Той не я видя как вади дългия нож от единия и макар цялата да се тресеше, Чингис предположи, че това е защото докосва гърдите й. Гледаше как зърната им се втвърдяват в прохладния въздух и се наведе към тях, усещайки горчивия жасмин по кожата й.

 

 

Хазар и Хаджиун бяха спрели конете си в края на лагера и гледаха огромното стадо животни, което съпътстваше народа. Братята бяха в добро настроение, наслаждаваха се на края на деня и бъбреха, преди да се върнат при семействата си за вечеря.

Хаджиун пръв го забеляза. Засмя се на нещо казано от Хазар, но гледаше как Чингис яхва любимата си кобила и хваща поводите. Хазар се обърна да види какво е привлякло интереса на брат му и двамата се смълчаха, когато Чингис подкара понито през герите, отдалечавайки се от тях.

Отначало не предприеха нищо. Хазар довърши историята за жената на един от старшите си командири и предложението, което му беше направила. Хаджиун едва се усмихна и когато Хазар се обърна отново, Чингис вече беше стигнал края на лагера и понито му го отвеждаше навън в тревистата равнина, без никой да го съпровожда.

— Какво прави? — зачуди се на глас Хаджиун.

Хазар сви рамене.

— Да видим — рече той. — И без това не те бива за слушател на несгодите ми, братко. Чингис обаче ще долови хумора в тях.

Двамата препуснаха в тръс през гигантския лагер, като подбраха пътя си така, че да пресрещнат отдалечаващия се Чингис. Слънцето залязваше и равнината бе залята със златна светлина, въздухът беше топъл. Двамата бяха спокойни, когато го наближиха и извикаха за поздрав.

Чингис не отговори и Хаджиун се намръщи. Приближи коня си още повече, но брат му не го погледна. Лицето му лъщеше от пот и Хаджиун се спогледа с Хазар. Минаха от двете страни на хана и поведоха понитата си в крак с неговото.

— Чингис? — обади се Хазар.

Отговор отново не последва и Хазар млъкна. Може би брат му щеше да обясни, когато му дойде времето. Тримата продължиха напред през равнината, докато герите не се превърнаха в белезникава могилка, а блеенето на животните утихна до мърморене в далечината.

Хаджиун забеляза, че от хана продължава да се лее пот. Брат му бе неестествено блед и стомахът на Хаджиун се сви. Боеше се, че ще научи някаква ужасна новина.

— Какво има? — попита той. — Чингис? Какво е станало?

Брат му продължи напред, сякаш не го беше чул. Тревогата овладя Хаджиун изцяло. Помисли си дали да не обърне коня на хана със своя и да сложи край на бавната разходка далеч от семействата. Чингис държеше поводите хлабаво и едва управляваше понито. Хаджиун поклати глава и объркано погледна Хазар.

В последната светлина на деня Чингис се килна на една страна и се свлече от седлото. Хазар и Хаджиун ахнаха ужасени и Хаджиун скочи с вик от коня си и посегна към брат си.

В сгъстяващия се сумрак не бяха забелязали разширяващото се петно на кръста му и тъмната хлъзгава следа по седлото и хълбока на кобилата. При падането делът му се отвори, разкривайки ужасната рана.

Хаджиун вдигна Чингис и притисна с длан раната, като напразно се мъчеше да спре изтичащия през нея живот. Изгубил дар слово, погледна към Хазар, който все още седеше върху коня си, вцепенен от ужас.

Чингис затвори очи. Болката от падането го беше изтръгнала от вцепенението. Дишането му беше неравно и Хаджиун го сграбчи още по-силно.

— Кой направи това, братко? — изхлипа той. — Кой ти стори това?

Не изпрати Хазар за лекар. Братята бяха виждали твърде много рани.

Хазар се спеши вдървено, краката му изведнъж бяха станали твърде слаби, за да го държат. Коленичи до Хаджиун и взе ръката на Чингис в своята. Кръвта по кожата му вече изстиваше. Топъл вятър задуха в пустата равнина и донесе прах и миризма на оризища.

Чингис се размърда в прегръдката на Хаджиун, главата му се отметна назад и се отпусна на рамото му. Лицето му бе почти бяло, когато отвори очи. В тях проблесна искрица съзнание и Хаджиун го притисна към себе си, като отчаяно се молеше кръвта да спре. Когато Чингис заговори, гласът му бе едва доловим шепот.

— Радвам се, че си тук, с мен — рече той. — Паднал ли съм?

— Кой направи това, братко? — попита с насълзени очи Хаджиун.

Чингис сякаш не го чу.

— Всяко нещо си има цена — рече той.

Очите му отново се затвориха и Хаджиун изстена задавено, погълнат от мъка. Ханът отново се съвзе и този път Хаджиун трябваше да приближи ухо до устните му, за да го чуе.

— Унищожи Си Ся — каза Чингис. — Заради мен, братко. Унищожи ги до крак. — Дишането му се забърза, после пламъкът в жълтите очи угасна и ханът умря.

Хазар стоеше, без да знае какво да прави. Погледът му бе прикован към двамата мъже на земята и той внезапно се почувства съвсем дребен в огромната равнина. Гневно избърса сълзите от очите си и рязко пое дъх, за да задържи вълната скръб, която заплашваше да го смаже. Всичко бе станало с такава брутална бързина, че не можеше да го приеме. Олюля се, когато наведе очи и погледна ръцете си, покрити с кръвта на хана.

Бавно изтегли меча си. Звукът накара Хаджиун да вдигне очи и той видя момчешкото лице на брат си изпълнено с ярост, заплашваща всеки момент да изригне навън.

— Чакай, Хазар! — започна Хаджиун, но брат му бе глух за всичко. Обърна се към кротко пасящия си кон, скочи на гърба му и се понесе към герите, оставяйки Хаджиун сам, все още люлеещ тялото в ръцете си.

 

 

Чакахай седеше в леглото и прокарваше длан върху петната кръв по одеялото. Движеше се като в транс. Не можеше да повярва, че е все още жива. Сълзите започнаха да се стичат по бузите й при мисълта за изражението на Чингис. Когато го наръга, той ахна и се отдръпна със забития в него нож. Погледна я с изумление. Чакахай гледаше как той рязко извади ножа от раната и го метна в ъгъла на гера, където лежеше и досега.

— Защо? — попита той.

Тя плачеше открито, когато отиде до ножа и го вдигна.

— Защото Си Ся е моята родина.

Можеше да я убие. Чакахай разбра защо не го направи. Вместо това той се изправи на крака, като продължаваше да я гледа. Тя знаеше, че Чингис умира, сигурна беше. Ясно личеше по жълтите му очи и внезапно пребледнялото му лице. Гледаше го как привързва дела си около раната и го стяга здраво над растящото кърваво петно. После я остави сама с ножа и тя легна на леглото, плачейки за мъжа, комуто беше принадлежала.

 

 

Хазар стигна до лагера и препусна с все сила по пътеките между герите, без да обръща внимание на разпръскващите се пред него хора. Те замръзнаха по местата си — явно се беше случило нещо. Малцина бяха забелязали хана да излиза, но далеч повече видяха завръщането на Хазар и изкривеното му от ярост лице.

Стигна ханския гер. Чингис сякаш го беше напуснал току-що, а ето че вече всичко се бе променило. Скочи на земята, преди конят да спре, и с леко залитане изкачи стъпалата и изрита вратата, разкривайки сумрака вътре.

Рязко си пое дъх от видяното. Чакахай лежеше на ниското легло със стъклен поглед. С две крачки Хазар застана над нея и видя разрязаното й гърло и окървавения нож, който бе паднал от ръцете й. Сцената беше някак мирна, а това го обиждаше.

Изрева несвързано, протегна ръце към нея, разтресе я здраво и остави тялото й да падне безжизнено на земята. Ослепен от безумието, Хазар заби меча си в гърдите й и продължи да удря. Накрая спря задъхан и целият изпръскан с кръв. Главата й се търкаляше върху пода.

Когато излезе през разбитата врата, стражите на хана се бяха събрали навън, разтревожени от вика му. Забелязаха кръвта по лицето му и безумния поглед, и за момент Хазар помисли, че ще му се нахвърлят.

— Къде е ханът? — остро попита един от тях, вдигна лъка си и насочи стрелата към гърдите му.

Хазар не можеше да пренебрегне заплахата, но въпреки това трябваше да положи усилие, за да отговори. Махна неопределено към смрачаващата се равнина извън кръга на лагерните огньове и факлите наоколо.

— Мъртъв е — рече той. — Лежи на тревата, а дзинската курва, която го направи, лежи зад мен. Сега се махай от пътя ми.

Закрачи през стражите и те отстъпиха пред него, объркани и ужасени. Не видя как един от мъжете се втурна в гера, но изпълненият му с мъка вик достигна до Хазар, когато той възседна коня си и препусна през лагера. Яростта му не можеше да се уталожи с рязане на мъртва плът. Герът на Чакахай бе наблизо и Хазар търсеше децата й, твърдо решен да отмъсти за стореното от нея.

Герът беше празен, когато той влезе вътре, за да излезе само миг след това. Видя една дзинска прислужница да се свива уплашено при вида на оплискания с кръв военачалник и я сграбчи за гърлото, докато се мъчеше да коленичи в ужас.

— Децата на Чакахай — каза той и стисна безжалостно. — Къде са?

Жената се давеше и лицето й почервеня. Пусна я и тя се закашля на земята, докато Хазар вдигаше меча си да я убие.

— При Бьорте, господарю. Моля те, не знам нищо.

Хазар вече бе хукнал. Конят му се бе уплашил от миризмата на кръв и се беше запилял някъде. Хазар се затича с меч в ръката между герите, като се оглеждаше за дома на Бьорте. Сълзи напълниха очите му при мисълта за брат му, който изстиваше в равнината. Трябваше да се плати за това.

Около гера на Бьорте имаше много хора. Мълвата вече бе плъзнала из лагера и семействата бяха зарязали храната и леглата си, за да видят какво става. Хазар почти не ги забелязваше и най-сетне откри дома, който му трябваше. Чуваше звуците отвътре, гласове и весел смях. Не се поколеба и изрита вратата, която падна на пода, откъсната от кожените си панти.

Вмъкна се вътре и се изправи срещу потресеното семейство на брат си. Бьорте беше вътре с Угедай. Той беше скочил на крака, преди Хазар да се изправи, и ръката му стискаше дръжката на меча. Хазар едва регистрира присъствието му. Погледът му се спря върху четирите малки деца от Чакахай, две момичета и две момчета. Бяха замръзнали в светлината на лампата и се взираха в окървавеното привидение.

Хазар се хвърли към тях с вдигнат меч. Бьорте изпищя и Угедай се хвърли към чичо си, без да има време да изтегли оръжието си. Двамата паднаха, но Хазар бе изпълнен с ярост и не можеше да бъде спрян лесно. Отхвърли Угедай като парцалена кукла и скочи леко на крака. Съскането на изтеглен от ножница меч достигна до него през пелената на безумието и той бавно завъртя очи. Угедай стоеше, готов да удари.

— Махни се от пътя ми! — озъби се Хазар.

Угедай трепна, но не помръдна. Бьорте развали живата картина помежду им. Смъртта витаеше наоколо и макар да бе ужасена, тя положи усилие гласът й да прозвучи колкото се може по-спокойно.

— Да ме убиеш ли си дошъл, Хазар? — рече тя. — Пред децата?

Хазар примигна, сякаш се връщаше някъде отдалеч.

— Не теб — отвърна той. — Чингис е мъртъв. Това са децата на курвата му.

Безкрайно бавно Бьорте също се изправи. Движеше се, сякаш пред нея имаше змия, готова да удари всеки миг. Разпери ръце да закрие децата зад себе си.

— Ще трябва да убиеш мен, Хазар — каза тя. — Няма да нараниш тях.

Хазар се поколеба. Изгарящата ярост, която го бе движила от самото начало, започваше да заглъхва и той се вкопчи в нея, жадувайки за простотата на отмъщението. Погледът му срещна очите на Угедай и видя там първите признаци на осъзнаване през мъката. Младият мъж се изправи пред чичо си и треперенето на ръцете му изчезна.

— Ако баща ми е мъртъв, Хазар — рече той, — значи аз съм ханът.

Хазар се намръщи. Чувстваше се болен и стар, след като яростта го напусна.

— Не и докато не събереш племената и не приемеш клетвата им, Угедай. Дотогава стой настрана.

Почти не можеше да погледне в жълтите очи на наследника на Чингис, който стоеше пред него. В тях имаше твърде силно ехо от бащата и Хазар го чу и в гласа на Угедай, когато той заговори отново.

— Няма да убиеш братята и сестрите ми, военачалнико — каза той. — Излез и измий кръвта от лицето си. Ще дойда с теб при баща си. Нямаш работа тук.

Главата на Хазар клюмна и мъката го заля с огромна черна вълна. Мечът се изплъзна от ръката му и Угедай бързо го улови, преди да е паднал. Младият мъж го обърна към отворената врата и се озърна през рамо към майка си, която се взираше, разтреперана от облекчение.