Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Завоевател (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bones of the hills, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2015)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Кон Игълдън. Кости по хълмовете

ИК „Бард“, София, 2008

Американска. Първо издание

Редактор: Евгения Мирева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД, Веселина Симеонова

ISBN: 978-954-585-983-0

История

  1. — Добавяне

30.

Селото в планината беше недокоснато. Три дни Субодай беше яздил с Чингис и туманите, като понякога минаваха по тесни пътеки, широки само колкото три коня. Монголите не разбираха как изобщо е възможно на подобно място да има село, но по пладне на третия ден настигнаха тежко натоварена каруца, теглена от муле. От едната страна на пътя имаше пропаст и туманите не можеха да минат безопасно, така че Джебе принуди собственика да освободи мулето, след което хората му избутаха каруцата през ръба. Субодай я гледаше с интерес как пада, докато не се разби на трески върху скалите долу, пръскайки навсякъде жито и платове.

Ужасеният собственик не посмя да протестира и Субодай му хвърли кесия злато за стоицизма, който най-накрая не издържа, когато човекът осъзна, че държи в ръцете си богатство, каквото не бе виждал до този момент.

Самото село бе построено от планински камъни. Къщите и единствената улица бяха от обработени блокове с цвета на скалите и се смесваха с тях като естествени образувания. Зад малката купчинка постройки от зашеметяваща височина падаше тънка струя вода и във въздуха се стелеше мъгла. Кокошки ровеха в прахта, а хората се взираха ужасени в приближаващите монголи, след което свеждаха глави и бързаха да се скрият.

Субодай наблюдаваше с интерес всичко това, макар безпокойството да не го напускаше нито за миг. Воини и каруци се точеха много мили по планинския път и ако се стигнеше до битка, само онези отпред щяха да бъдат в състояние да се сражават. Теренът принуждаваше военачалника да нарушава всяко военно правило, което бе спазвал през годините, и той не можеше да се успокои, докато яздеше по улицата с Чингис.

Изпрати съгледвач да доведе мъжа, чиято сестра живееше тук. С него дойдоха и дузина воини, за да донесат златото и да бутнат каруцата в пропастта. Ако не го бяха сторили, тя щеше да препречи пътя на всички отзад и да раздели войската на две. Положението беше такова, че Субодай не виждаше как да осигури припаси от задната част на колоната. Нямаше широко пространство и върволицата каруци трябваше да остане зад воините. Субодай се измъчваше от разположението и терена. Не понасяше начина, по който планината държеше хората му в една дълга и уязвима колона.

Търговецът пристигна и едва не избухна в сълзи, щом видя непокътнатото село — дни наред бе живял в страх, че го е сполетяла участта на неговото собствено. Бързо намери дома на сестра си и се опита да успокои ужаса й от мотаещите се навън монголи. Жената гледаше с увиснала челюст как воините стоварват торби със златни монети на прага й, но гледката не я успокои. Вместо това пребледняваше все повече и повече, докато купчината растеше. Когато воините отстъпиха назад, тя зашлеви брат си през лицето и се опита да затвори вратата под носа му.

— Ти ме уби, глупако! — изпищя жената, докато двамата се бореха на прага. Мъжът отстъпи назад, изумен от яростта й. Вратата тутакси се затръшна и всички чуха плача й отвътре.

— Ама че трогателно — промърмори Чингис на Субодай.

Субодай не се усмихна. Селото бе заобиколено от скалисти чукари и той беше уверен, че ги наблюдават. Плачещата жена със сигурност беше на същото мнение. Субодай бе забелязал как погледът й се стрелка нагоре към върховете в мига преди да затвори вратата пред брат си. Вдигна глава и огледа внимателно всяка височина, но нищо не помръдваше.

— Не ми харесва това място — рече Субодай. — Селото съществува, за да служи на хашишините. Сигурен съм. Защо иначе ще бъде на такова затънтено място? И как изобщо плащат за продуктите, дето им ги карат с каруци?

Приближи коня си към Чингис. Имаше чувството, че тясната улица го държи като в капан. Една-единствена точно пусната стрела би могла да сложи край на всичко, ако местните са достатъчно глупави или отчаяни.

— Не бива да спираме тук, господарю хан — каза той. — Нагоре има два пътя, а надолу е само един. Нека пратя съгледвачи да видят накъде водят.

Чингис кимна и в същия миг зазвъня камбана. Звукът й бе приглушен, но отекваше. Монголите грабнаха лъкове и мечове преди звукът да утихне и трепнаха шокирани, когато вратите на къщите рязко се отвориха и навън се втурнаха въоръжени мъже и жени.

Само за миг смълчаното и пусто село се превърна в кърваво бойно поле. Конят на Субодай изрита някаква жена зад него и тя полетя във въздуха. Целта им беше Чингис, който тъкмо замахваше мощно с меча си към врата на един крещящ младеж.

За изненада на Субодай селяните бяха твърдо решени и отчаяни. Хората му имаха опит в справянето с бунтуващи се тълпи, но насилието не можеше да бъде обуздано с шока на внезапното кръвопролитие. Видя как умиращ мъж със стрела в гърдите смъква един от воините му от седлото. Някои от селяните крещяха през цялото време, докато се биеха. Ревът от стотици гърла беше почти болезнен и отекваше във възвишенията наоколо. Но местните хора не бяха воини. Субодай пое удар от дълъг нож с бронираната си подлакътница и със същата ръка нанесе къс друг, който счупи челюстта на нападателя. Селяните не можеха да се защитят от бронираните мъже и единствено свирепостта им ги правеше неудържими. Субодай се биеше с маниакална концентрация и рискуваше живота си, за да предпази Чингис. Останаха сами само за няколко мига, докато воините от тумана се мъчеха да стигнат до хана и да го наобиколят с насочени мечове и лъкове. Стрели изсъскваха през гърлата на всеки, който помръднеше, и железният кръг си проби път през тях, като държеше Чингис в центъра.

Слънцето почти не беше помръднало в небето, а улиците вече бяха покрити с мъртъвци. Сред тях лежеше и сестрата на търговеца, която падна с първите съсечени. Брат й бе оцелял и коленичи до изкорменото й тяло, като плачеше открито. Когато един от воините слезе от коня да свали дрехата й, мъжът оказа кратка и яростна съпротива, преди да получи удар и да падне по гръб. Нито един нямаше знака на спокойствието на гърлото си.

Субодай се наведе напред в седлото, задъхан от напрежение и от облекчение, че е оцелял. Наистина мразеше надвисналите канари и сега още по-силно усещаше наблюдаващите го погледи.

— Ако не са хашишини, защо им трябваше да ни нападат така безогледно? — остро попита той един от мингхан командирите. Естествено, човекът не можеше да отговори и затова само сведе глава и извърна поглед.

Чингис приближи понито си до Субодай, докато военачалникът се взираше около себе си, все още потресен от случилото се.

— Сигурно им е било наредено да застанат на пътя ни — нехайно рече ханът. Беше влудяващо спокоен и дори не се бе задъхал. — Биха се справили много добре срещу крадци или банда разбойници. Нужна ти е решителна войска, ако искаш да минеш през селото и да се добереш до твърдината на врага. — Ухили се. — За щастие аз имам такава войска. Прати съгледвачите си, Субодай. Намери пътя.

Под жълтия поглед на хана Субодай бързо се взе в ръце и прати два арбана от по десет души да препуснат по-навътре в планината. Двата пътя завиваха рязко съвсем малко по-нагоре, така че воините бързо изчезнаха. Той заповяда на останалите да претърсят всяка къща и да се уверят, че не ги чакат нови изненади.

— Надявам се това да означава, че хашишините не са изоставили дома си — рече той.

Чингис грейна още повече при тази мисъл.

Вечерта хората на Субодай вече бяха натрупали мъртвите в края на селото, до ледения водопад. Там имаше вир, след който водата продължаваше пътя си надолу по скалите. Субодай организира напояването на конете — влудяващо бавна и мъчна, но жизненоважна задача. За онези, които бяха твърде много назад, използваха кофи от селото и на воините им се наложи да изминават мили с тях. Мнозина бяха принудени да спят на тесния път, само на няколко стъпки от дълбоки пропасти. Никой не възрази — поне не толкова високо, че генералът да чуе. Приеха участта си, както го правеха винаги.

Само едната група съгледвачи се върна, когато склоновете вече се осветяваха от златните лъчи на залязващото слънце. Другата беше изчезнала и Субодай кимна на Чингис към опустелия път. Един съгледвач би могъл да падне или да си счупи крак. Но за изчезването на десетима млади мъже трябваше да има някаква друга сила, безжалостна и търпелива.

Монголите бяха намерили пътя към хашишините и заспаха там, където се намираха, полуизмръзнали и само с няколко хапки сушено месо и вода, колкото да издържат до утрото.

 

 

Субодай беше на крак преди зазоряване, отчасти за да се погрижи да постави редица мъже на тесния път, преди Чингис да се опита да ги поведе. Военачалникът бе убеден, че първите ще загинат и избра добре бронирани стрелци от собствения си туман, давайки им възможно най-добрия шанс да оцелеят. Не искаше Чингис да рискува собствения си живот срещу невидим противник, още повече на място като това. Отвесните скали покрай пътя можеха много лесно да се отбраняват. Субодай се взираше в разпръскващия се сумрак, предполагаше, че най-малкото ще се озоват срещу камъни и стрели. Надяваше се хашишините да нямат запаси със запалително масло, но не можеше да е сигурен. Нямаше смисъл да съжалява за минали решения, но противникът бе имал много време да се подготви. Ако бяха избрали да се бият, пътят се очертаваше тежък и мнозина от хората му нямаше да се върнат от планината.

Слънцето остана скрито зад върхове и скали през по-голямата част от сутринта и Субодай си помисли как ли бяха живели селяните. Дори в разгара на лятото през по-голямата част от деня домовете им бяха студени. Единствено по пладне светлината и топлината достигаха улицата долу. Вече не се съмняваше, че всички селяни са били слуги на онези, които бе дошъл да изкорени от твърдината им. Нищо друго не можеше да обясни защо са избрали такъв начин на живот.

Субодай яздеше във втората редица и погледна назад само веднъж, когато войската потегли — огромна бавна опашка, която стигаше почти до развалините на първото село. Някои от воините все още нямаха представа за случилото се предишния ден, но следваха стъпките на онези отпред и навлизаха все по-дълбоко и по-дълбоко във враждебния терен.

След селото пътят се стесни още повече и хората му вече бяха принудени да яздят по двама. Беше почти цепнатина в планината и въздухът бе студен от постоянния сумрак и сенки. Оръжията на Субодай бяха в готовност и той се взираше напред за арбана, който бяха изпратили. Но от него бяха останали само следите и воините се придвижваха по тях бавно, като се оглеждаха за засада.

Усещането за клетка стана задушаващо, когато склонът стана по-стръмен. Пътеката се стесни отново и вече се налагаше да провират конете през цепнатината един по един. Следите от съгледвачите продължаваха да ги водят. Никога през живота си Субодай не се беше чувствал толкова безпомощен и трябваше да положи усилия, за да потисне надигащата се в него паника. Ако ги атакуваха сега, първите убити щяха да блокират пътя и да превърнат останалите в лесни мишени. Не му се вярваше, че ще може дори да обърне коня си на това място и трепваше всеки път, щом краката му опираха покритата с мъх скала от двете му страни.

Рязко погледна нагоре, когато един от хората му тихо изсвири и конете внезапно спряха. Изруга под нос, щом осъзна, че дори не може да отиде отпред и да види какво са открили. Най-добрата войска в света се бе превърнала в една колона нервни мъже. Нищо чудно, ако хашишините не бяха напуснали крепостта си. Субодай присви очи към тясната ивица ясно небе над главата си. Достатъчни бяха само неколцина мъже с камъни горе и планината щеше да се превърне в гробница на всичките им надежди и амбиции. Рязко пое дъх, когато едно камъче падна някъде отгоре, но други не последваха.

Един от хората му дойде пеша, като се провираше под конете и ги караше да пристъпват нервно. Те също се чувстваха притиснати от скалите и Субодай се тревожеше да не изпаднат в паника. В такава теснина това означаваше хаос.

— Пътеката е преградена от стена, военачалнико — каза воинът. — Има порта, но е направена от желязо. Ако донесат чукове, ще можем да разбием пантите, но няма да е бързо.

Субодай кимна, макар че мисълта да праща заповед по колоната спрели коне щеше да е абсурдна, ако не беше постоянната опасност от атака. Против волята си погледна отново нагоре и трепна.

— Ти ще трябва да отидеш. Кажи да предават чуковете от човек на човек и нека някой командир да извади мантлети от най-близката каруца. — Преносимите дървени барикади щяха да бъдат от полза. Чингис бе настоял да направят десетки такива в Самарканд, за да защити стрелците — решение, което едва сега даваше плодове.

Зачака нетърпеливо мъжът да си пробие път надолу. Каруците с обсадната техника бяха далеч назад и времето минаваше бавно. Воините разговаряха помежду си и чакаха. Само Чингис изглеждаше в добро настроение. Ханът точеше меча си с бруса, който бе извадил от дисагите, и от време на време вдигаше оръжието, за да огледа ръба. Забеляза втренчения поглед на Субодай и се изсмя. Звукът отекна в процепа, а той продължи заниманието си.

Инстинктът накара Субодай да погледне за трети път нагоре. По краищата на синята ивица небе видя черни точки. Челюстта му увисна, изкрещя на онези около него да се снишат и вдигна бронираните си ръце над главата си точно преди да дойде първият удар.

Камъните падаха на вълни и монголите сумтяха и ръмжаха от болка. Носещите щитове ги вдигнаха нагоре, но бяха малко. Конете им нямаха брони и шлемове и търпяха баража, като танцуваха на място и ритаха от страх и болка. Много от тях бяха зашеметени и краката им се подгънаха. Субодай стисна юмруци над главата си, когато видя, че някои са с разбити черепи и нямаше да се изправят. Видя мъже с увиснали счупени ръце въпреки бронята, а камъните продължаваха да валят в затвореното пространство. Можеше само да благодари, че поне бяха малки. Онези, които можеха да счупят гръбнак на човек, или се заклещваха в теснините горе, или се удряха в скалите и се пръскаха на по-малки парчета. Докато отбелязваше това, един такъв камък успя да стигне до тях и улучи главата на коня само на няколко стъпки от него, убивайки го на място. Връхлетя го спомен за първия форт, който беше превзел с Чингис. Защитниците стояха над него и пускаха стрелите си почти отвесно надолу. Бяха оцелели благодарение на дървените прегради, които държаха над главите си. Сърцето му заби болезнено при мисълта, че е забравил за каруците отзад. Те не можеха да минат по тясната пътека и си представи как цялата войска е блокирана и не може да отстъпи, а скалите се сближават една към друга. Хората му се олюляваха под дъжда от камъни и крещяха от болка и безсилие.

— Къде са проклетите мантлети! — изрева Субодай. — Трябват ни мантлети!

Думите му полетяха в теснината, като се отразяваха в отвесните скали. Видя как воините на завоя махат енергично на онези отзад и предават заповедта. Колко назад бяха колите? Зачака, като трепваше от трясъка на камъните, приведен в седлото и с ръце над главата.

Имаше чувството, че цяла вечност слуша крясъците и собственото си дишане, когато някой извика. Рискува да погледне през рамо. Камъните продължаваха да отскачат от бронята му и да го карат да се олюлява. Дори от малките болеше. Въздъхна с облекчение, когато видя тежките дървени щитове да се предават от конник на конник. Но не идваха достатъчно бързо.

Колоната от дървени бариери спря, когато някои от воините ги задържаха над главите си, вместо да ги предадат напред. Субодай им изкрещя яростно. Виждаше, че отзад идват и други. Вече се чуваше как камъните удрят дървото с оглушителна сила. Грабна първия мантлет, който стигна до него. Чингис вече бе в безопасност. Не мислеше, че ханът ще пусне своя и с огромно усилие на волята си предаде щита на онези отпред. Можеха да ги предават само наклонени. Когато мантлетите се обръщаха нагоре, за да защитят хората, те често се заклещваха в стените и почти не беше нужно да се държат.

Отново останал с открита глава, Субодай погледна към Чингис и видя, че спокойствието го е напуснало. Ханът се намръщи към военачалника си и сви рамене, сякаш нищо не се случваше. Повдигна мантлета си, който се беше заклещил, и посегна назад за друг. Камъните се сипеха около него. Един улучи шлема му и главата му се разтресе, но в същия миг пристигна нов мантлет и военачалникът въздъхна с облекчение, когато отново видя хана си в безопасност.

Дъждът от камъни отслабна и накрая спря, оставяйки под тежките прегради очукани и умиращи мъже. Ако не бяха броните, всички щяха да бъдат избити. Субодай не знаеше дали хашишините са видели дървените щитове, или просто са останали без снаряди. Знаеше обаче, че ще преобърне небе и земя, но ще им върне за преживяното чувство на безпомощност.

Чуковете пристигнаха под прикритието на мантлетите, предавани от човек на човек. Някъде отпред загърмяха тежки удари. Беше влудяващо, но Субодай не можеше да види предните редици. Стената, която се опитваха да разбият, беше дълга дванадесет коня и не му оставаше друго освен да чака и да се поти.

Помисли си, че ще се наложи да разфасоват мъртвите коне и да ги пратят на парчета надолу. Почти моментално отхвърли идеята. Трябваше да се махнат възможно най-бързо от скалния комин, а разрязването на конете щеше да отнеме твърде много време, дори и да имаха повече място за действие.

Вместо това му хрумна, че могат да покрият мъртвите животни и хора с мантлетите и останалите да минат по тях. Щеше да бъде гадна работа, но ако нямаше път напред, беше все едно дали ще разбият желязната врата или не.

Трясъкът от падналата порта се разнесе далеч назад и предизвика нестройни ликуващи викове. Субодай видя как воините в началото се понасят напред, но веднага се чуха викове, когато нещо невидимо ги удари. Присви очи, но светлината бе слаба, а сянката на мантлетите я намаляваше още повече. Точно пред него лежеше един повален кон. Ездачът му бе приклещен към стената от падналото животно. От носа му течеше кръв и той беше блед и неподвижен. Субодай не знаеше дали е жив, но не се поколеба да действа.

Постави мантлета си върху разбитата двойка. Подтикнат от заповедта му, най-близкият воин смушка понито си и го накара да стъпи върху нестабилната платформа.

Тя се наклони и ужасеното пони спря, но Субодай и ездачът му викнаха. Воинът го заудря с ножницата си, докато животното най-сетне се хвърли напред, като цвилеше уплашено. Субодай се намръщи и го последва, като се мъчеше да не чува хрущенето на счупени кости отдолу. Човекът под мантлета вече със сигурност беше мъртъв.

Конят му едва не препусна, когато видя празния път напред. Отчаяно дръпна поводите — онова, което бе накарало хората му да замлъкнат, все още дебнеше някъде там. Само един воин яздеше пред него и мъжът препускаше лудо, надал боен вик и размахващ меча си.

Субодай мина през разбитата порта и слънчевата светлина едва не го ослепи. Зад стената зърна разширение на пътя. Конят му тичаше към него, мъчейки се да избяга от страха и вонята на кръв в прохода. Субодай грубо дръпна поводите и го завъртя наляво, когато покрай него профучаха стрели. Другият воин бе продължил направо и беше улучен в гърдите. Субодай го видя как залита, но бронята му издържа и той успя да убие един стрелец, преди следващата стрела да се забие под брадичката му, изстреляна почти от упор.

Военачалникът се мъчеше да си поеме дъх и примигваше, докато още войни излязоха от цепнатината и го наобиколиха. Онези със счупени ръце и ключици не можеха да използват оръжията си, но се втурнаха към стрелците, за да разчистят прохода след тях.

Стрелците срещу тях бяха облечени в бели роби, разгърдени от опъването на лъковете. Субодай видя знака на спокойствието и яростта пламна в гърдите му. Пришпори коня си към гъстите редици. Нямаше място за бягане и маневриране. Воините му или щяха да пробият редицата, или да умират по двама и по трима.

Помогна им това, че конете бяха обезумели от ужас и препускаха с все сили. Монголските воини не се и опитаха да ги спрат. Понито на Субодай полетя право към един стрелец, докато той поставяше нова стрела в тетивата. Изстрелът профуча покрай военачалника и той замахна с меча си, а конят му събори следващия на земята. Озъби се в свирепо удоволствие, когато хората му започнаха да съсичат редиците. От гърдите на всеки стърчаха стрели, но бронята беше добра, а стрелците — лоши. Хашишините не бяха воини въпреки целия страх, който предизвикваха. Не бяха обучавани всеки ден от момента, в който се научаваха да ходят. Не можеха да потиснат страха и болката, за да нанесат един последен удар. Воините на хана можеха и го правеха.

Проходът отпред се разширяваше и вече пет коня можеха да препускат в редица. Около стотина стрелци стояха по скалите, изсечени като стъпала. Не можеха да спрат втурналия се към тях поток. Залповете им поваляха първите редици, но Субодай видя, че всеки от враговете стреля самичък. Замахна към поредния, отваряйки дълбока рана в хълбока му, докато профучаваше покрай него. Конят му залиташе, а две стрели се бяха забили дълбоко в гърдите му. Единствено паниката го караше да продължава напред, но Субодай беше готов, щом силите на животното свършиха и то рухна тежко. Скочи с лекота на земята и едва не се блъсна в един арабин. Завъртя се безумно, вдигнал меча си на нивото на шията. Мъжът умря, а следващият бе сварен беззащитен между два изстрела. Субодай направи две резки крачки напред и заби острието в голите гърди на нивото на татуировката. Един от воините, които успяха да пристигнат на кон, изрита третия, докато Субодай се приготвяше да блокира удара му, и го събори по гръб. Субодай вдигна очи да му благодари и видя Чингис, окървавен и ликуващ.

Стрелците можеха да откраднат победата и от още по-многоброен противник, но ако той нямаше броня. Скалният комин беше най-добрата защита, която бе виждал някога, и Субодай много добре разбираше защо хашишините бяха останали да се бият там. Несъмнено можеха да задържат позицията срещу всеки неприятел. Избърса уста — усещаше нещо противно и лепкаво. Когато отдръпна ръка, тя бе покрита с кръв и Субодай се изплю на земята.

Последният стрелец беше съсечен и монголите изкрещяха победоносно, освобождавайки се от целия страх и гняв, които не бяха показвали досега. Субодай не се присъедини към виковете им. Тялото го болеше от стотици удари и той седна на едно каменните стъпала, като избута с крак нечий труп, за да си освободи място. Задъхваше се, сякаш дробовете му не можеха да се напълнят както трябва. Слънцето бе високо над главите им. Още нямаше дори пладне и Субодай се изсмя слабо. Имаше чувството, че бе прекарал години в онова тъмно място и всеки дъх беше борба да намери спокойствие.

Погледна напред по пътя, отвъд воините и труповете. През цялото време на битката беше виждал крепостта, но едва сега тя влезе в мислите му.

Хашишините бяха направили твърдината си от местни камъни. Издигаше се високо през прохода и нямаше начин да се заобиколи. Скалите от двете страни бяха твърде гладки, за да се покатерят по тях и Субодай въздъхна, докато изучаваше единствената огромна порта, която препречваше пътя им.

— Чукове! — изкрещя той. — Донесете чукове и мантлети.