Кон Игълдън
Кости по хълмовете (10)

9.

Джебе бе изгубил броя на милите, които бяха изминали през месеца, откакто се отдели от войската на хана. Отначало беше тръгнал на юг и бе попаднал на огромно езеро с формата на полумесец. Никога досега не бе виждал подобен пресноводен водоем — толкова широк, че дори острият поглед на съгледвачите не съзираше отсрещния бряг. Дни наред той и хората му ловиха непозната зелена риба и се тъпчеха с месото й, преди да продължат. Беше решил да не се опитва да преплува с конете езерото и поведе тумана си по глинестите му брегове. Пълно беше с годен за ядене дивеч, от газели и диви кози до една кафява мечка, която изскочи с рев от близката горичка и почти стигна до челния отряд, преди стрелите да я повалят. Джебе бе наметнал кожата й върху гърба на коня си, както си беше с гниещата мас. Надяваше се да успее да я опуши, преди да се е развалила. Соколи и орли се рееха в топлите ветрове над главите им, а хълмовете и зелените долини напомняха за дома.

Както му бе заповядал Чингис, оставяше малките селца на мира. Хората му минаваха покрай тях като тъмна маса, а селяните бягаха презглава или ги зяпаха с тъп ужас. Приличаха на добитък и Джебе потръпна при мисълта за подобен живот, прикован през цялото време на едно място. Беше унищожил четири по-големи градчета и над дузина крайпътни укрепления, като заравяше награбеното на белязани места по хълмовете. Хората му започваха да го признават за лидер и яздеха с високо вдигнати глави, наслаждавайки се на стила му да удря бързо и да покрива огромни разстояния само за няколко дни. Арслан беше по-предпазлив като военачалник, но бе обучил добре Джебе и младият мъж ги гонеше здравата. Трябваше да си създаде име сред военачалниците и не позволяваше слабост или колебание у онези, които бяха с него.

Ако някое градче се предаваше бързо, Джебе пращаше търговците му на север и изток, където смяташе, че е стигнал Чингис с бавните каруци. Обещаваше им злато и ги съблазняваше с дзински монети като доказателство за щедростта, с която ще ги приемат там. Мнозина бяха принудени да гледат как домовете им се превръщат в пепелища и не изпитваха симпатии към младия монголски военачалник, но въпреки това приемаха даровете и заминаваха. Не можеха да строят отново пред спускащия се на юг Чингис и Джебе откри, че са по-прагматични от сънародниците му и по-склонни да приемат съдбата, която издигаше един и пречупваше друг без видима причина. Лично той не се възхищаваше на тази нагласа, макар да му вършеше идеална работа.

В края на новата луна, за която беше научил, че е арабският месец рамадан, Джебе стигна нова планинска верига южно от голямото езеро. Отрар се намираше на запад, а още по-нататък лежаха златните градове на шаха, чиито имена едва произнасяше. Научи за Самарканд и Бухара и беше накарал арабските селяни да начертаят груби карти, които Чингис щеше да оцени високо. Не отиде да види тези укрепени градове. Щеше да го направи по-нататък заедно с цялото множество зад гърба си.

В края на месеца направи последен обход на възвишенията на юг, за да нанесе на карта водоизточниците и да държи хората си във форма. Беше почти готов да се върне и да тръгне на война. Макар че туманът му пътуваше вече повече от месец, той нямаше гери и се установи на лагер в една закътана долина, а по всички върхове наоколо сложи съгледвачи. Един от тях се върна с покрито с пяна пони.

— Видях ездачи в далечината, военачалнико.

— Забелязаха ли те? — попита Джебе.

Младият воин поклати гордо глава.

— Не и в този живот, военачалнико. Беше на последната светлина преди залеза и веднага потеглих обратно.

Поколеба се и Джебе го зачака да проговори отново.

— Помислих си… че заради начина, по който яздеха, може и да са монголи. Зърнах ги само за миг преди да се стъмни, но бяха шестима в група и е възможно и да са наши.

Джебе стана, забравил печения заек в краката си.

— Че кой друг би стигнал толкова далеч на юг? — промърмори той. С тихо изсвирване заповяда на хората си да зарежат ястията и да възседнат конете. Беше твърде тъмно за бързо препускане, но преди залез-слънце той беше видял пътеката между хълмовете и не се стърпя да се придвижи по-близко в мрака. По изгрев-слънце щеше да е на позиция. Предаде заповедите на командирите и ги прати да уведомят хората си. Не след дълго вече се движеха тихо в колона.

Нямаше луна и нощта беше много тъмна, но воините следваха заповедите и Джебе се усмихна. Ако беше Хазар, или още по-добре — Субодай, нищо не би му харесало повече от това да изненада монголска войска по изгрев. Докато водеше колоната, прошепна на съгледвачите да излязат напред — знаеше, че военачалниците на хана с удоволствие биха направили същото с него. За разлика от по-възрастните той трябваше да си спечели име и се наслаждаваше на предизвикателството на новата земя. Издигането на Субодай бе показало, че Чингис винаги поставя таланта пред произхода.

 

 

Джучи се събуди от мъртвешкия сън в боровата гора по средата на планинския склон. Остана да лежи в пълния мрак, вдигна лявата си ръка пред лицето си, и примигна уморено. За арабите утрото настъпваше, когато можеха да различат черен конец от бял, а все още нямаше достатъчно светлина за това. Прозя се със съзнанието, че няма да може да заспи отново, след като разнебитеното му тяло се беше събудило. Сутрин краката му бяха вдървени и той започваше всеки ден с втриване на масло в големите белези от нажежено желязо и тигрови нокти. Бавно разтри ръбестата кожа с палци и изсумтя с облекчение, когато мускулите се отпуснаха. Точно тогава чу тропот на копита в тъмното и гласа на един от съгледвачите.

— Насам — повика той.

Съгледвачът се спеши и приближи да коленичи пред него. Беше един от дзинските войници и Джучи му подаде купата с масло да продължи, докато слушаше. Съгледвачът говореше бързо на родния си език, но младежът го прекъсна само веднъж, за да го попита за значението на една дума.

— За три седмици не сме виждали нито следа от войска, а сега се промъкват към нас в тъмното — рече Джучи и трепна, когато пръстите на дзинския воин докоснаха чувствително място.

— По зазоряване можем да сме на мили оттук, военачалнико — промърмори съгледвачът.

Джучи поклати глава. Хората нямаше да му позволят да избяга, ако имаше някакъв план да примами врага в засада. Просто това отстъпление означаваше да се компрометира пред всички групи в тумана.

Тихо изруга. В безлунната нощ нямаше начин да знае къде се намират неприятелите, нито колко са тръгнали срещу него. Най-добрите му преследвачи щяха да бъдат безполезни. Единственото му преимущество беше, че познаваше района. Изолираната долина на юг беше негов тренировъчен лагер от половин месец и той я беше използвал, за да вкара хората си във върхова форма. Наред със съгледвачите Джучи знаеше всяка козя пътека и прикритие от единия край на долината до другия.

— Повикай мингхан командирите — каза той. Десетимата старши командири можеха бързо да предадат заповедите му на отделните хилядни на тумана. Чингис бе създал системата и тя работеше добре. Джучи бе добавил само идеята на Субодай да даде име на всяка хилядна и всеки ягун от сто души. Така объркването по време на сражение беше по-малко и той бе доволен от хората си.

Съгледвачът му подаде купата с масло и сведе глава, след което забърза в тъмното. Джучи се изправи и със задоволство забеляза, че краката са спрели да го болят, поне засега.

Когато хората му поведоха конете нагоре към билото и към долината от другата страна, пристигнаха други двама съгледвачи. Слънцето още не беше изгряло, но сивата светлина на вълчата зора вече се бе появила над хълмовете, когато мъжете се посъживиха. Джучи видя, че съгледвачите се подсмиват, и им направи знак да приближат. Те също бяха дзинци, но обикновено безстрастните воини бяха видимо развеселени от нещо.

— Какво има? — нетърпеливо попита Джучи.

Двамата мъже се спогледаха.

— Идващите са монголи, военачалнико.

Джучи примигна смутено. Наистина можеше да различи лицата на съгледвачите в дрезгавата светлина, но те бяха яздили в тъмното, за да стигнат до него.

— Как разбрахте? — поинтересува се той.

За негова изненада единият потупа носа си.

— По миризмата, военачалнико. Вятърът духа от север и няма начин да се обърка. Арабите не използват гранясала овнешка лой.

Съгледвачите явно очакваха Джучи да се отпусне с облекчение, но вместо това той сви очи и ги отпрати с рязък жест. Това можеше да е единствено туманът на Арслан, воден от новия мъж, издигнат от баща му. Не бе имал възможност да опознае Джебе, преди Чингис да го изпрати на поход. Оголи зъби в тъмното. Поне щеше да го посрещне, както си реши, на терен, който Джебе не познаваше така добре.

Даде нови заповеди и ускориха темпото — трябваше да стигнат долината преди изгрева. Всички бяха чули новината за другия туман в района и също като военачалника си горяха от желание да покажат на какво са способни. Унищожаването на войските на шах Мохамед нямаше да им донесе толкова голямо удоволствие, колкото да изненадат собствените си сънародници.

 

 

Слънцето вече беше над хоризонта и Джебе се движеше бавно напред. Воините му се бяха промъкнали в полумрака и тихомълком бяха оградили долината, в която чуваха воините и конете. Пръхтенето отекваше ясно в околните хълмове и Джебе бе оставил четиридесет разгонени кобили далеч назад, за да не усетят жребците.

Първите лъчи накараха младия военачалник да се усмихне при вида на терена отпред. Воините се движеха на тъмни петънца, заобиколени от склонове и чукари. Шаманите разправяха истории за огромни камъни, паднали от небето и издълбали долини. Тази приличаше точно на такова място. Джебе забеляза един издаден хребет, от който можеше да насочва групите, и използва прикритието на дърветата, за да стигне до него, като през цялото време оставаше невидим за евентуалните наблюдатели в долината. Нямаше намерение да отнема живот, а само да покаже на монголския туман, че би могъл да го унищожи. Никога нямаше да забравят гледката на хората му, налитащи върху тях по склоновете.

Очите му бяха зорки и той с удоволствие забеляза, че противникът не показва никакви признаци на тревога. Явно тренираха — в далечината се виждаше редица дискове, които можеха да бъдат единствено сламени мишени за стрелците. Редица след редица препускаше в галоп и пускаше стрелите си на пълна скорост, преди да обърне обратно за нов опит. Джебе тихо се засмя, когато чу далечния зов на монголски рогове.

Следван от двама старши командири и двама знаменосци, Джебе завърза поводите на коня за едно дърво, приклекна и бавно тръгна по билото. Накрая запълзя по корем, докато не стигна място, от което се разкриваше изглед към цялата долина. Разстоянието все още бе твърде голямо, за да разпознае военачалника, но Джебе кимна при вида на стегнатите редици. Който и да беше, бе обучил хората си добре.

Зърна червен сигнал, който се появи и моментално изчезна на една скала на половин миля оттук. Хората от левия фланг бяха намерили подходящ склон за спускане и бяха готови да действат. Изчака десния и сърцето му затуптя по-бързо, когато синият флаг се появи.

Нещо го загложди и наруши концентрацията му. Къде бяха другите съгледвачи, които трябваше да следят именно за подобни нападения? Долината бе уязвима за всяка атака и Джебе не можеше да си представи, че някой от военачалниците на Чингис би се оставил напълно сляп. Хората му имаха заповед да обезоръжат съгледвачите преди да надуят роговете си, но това беше въпрос на късмет. Може пък бащата небе да гледаше благосклонно на начинанието му и съгледвачите да са били изненадани. Поклати невярващо глава.

— Къде са съгледвачите? — промърмори той.

Най-близко до него беше Палчук, мъжът на Темулун, сестрата на Чингис. Джебе бе открил, че човека си го бива, макар отначало да подозираше, че ханът е нарушил собствените си правила, за да го повиши.

— Наблизо няма голяма войска — каза той и сви рамене. — Може би съгледвачите им са някъде надолу.

Забеляза проблясък на светлина от другата страна на долината. Разстоянието беше твърде голямо, за да различи флаговете, но неговият човек имаше парче дзинско стъкло, с чиято помощ отразяваше слънчевите лъчи. Накрая Джебе загърби съмненията си и се изправи. На сто крачки зад военачалника лежаха две хиляди души заедно с понитата си. Животните бяха добре обучени и почти не издадоха звук, когато мъжете пуснаха шиите им и им позволиха да станат.

— Дръжте лъковете си в калъфите — извика им Джебе. — Дошли сме да даваме урок, а не да убиваме.

Палчук тихо се засмя, докато двамата възсядаха конете си. Щяха да атакуват от четири страни и да се съберат в центъра, където Джебе щеше да срещне военачалника. Напомни си да не злорадства, когато другият го разпознае.

Джебе тъкмо вдигаше ръка да даде заповед, когато видя червен флаг отляво, сякаш флангът отново даваше знак.

— Какви ги вършат? — на висок глас попита той.

Преди Палчук да успее да отговори, от всички страни наизскачаха хора. Воините на Джебе нададоха объркани викове, когато онези се изправиха от плитките си ями с опънати лъкове. Бяха чакали в пълно мълчание през нощта, скрити под дебел пласт шума и изсъхнали борови иглички. Само за миг към Джебе се насочиха безброй остри стрели и устните му се изкривиха изумено.

Видя Джучи да крачи между дърветата, отметна глава назад и се разсмя. Ханският син не отговори, докато не стигна до стремената му. Ръката му докосна вълчата глава на меча.

— Хората ти са заловени, военачалнико — рече той. — Никой не ти идва на помощ и ти си мой.

Едва тогава Джучи се усмихна и най-близките му хора наобиколиха Джебе със зли усмивки.

— Знаех си, че трябва да има още съгледвачи — каза Джебе. Подаде меча си, с което призна, че е победен. Джучи се поклони и му го върна с грейнало от успеха лица. Джебе гледаше развеселен как Джучи изсвирва дълъг сигнал с рога си. Звукът отекна през долината, далеч долу воините спряха упражненията си и нададоха радостни викове, които долетяха чак до билото.

— Добре си дошъл в лагера ми, военачалнико — рече Джучи. — Ще слезеш ли с мен в долината?

Джебе се поклони, нямаше друг избор. Изчака хората на Джучи да приберат оръжията и да доведат конете до хребета.

— Как разбра, че ще командвам оттук? — попита той.

Ханският син сви рамене.

— Аз самият бих избрал същото място.

— А освен това си обучен от Субодай — подхвърли Джебе.

Джучи се усмихна и предпочете да не споменава, че бе скрил хора на четири други места по билото. Часовете безмълвно чакане бяха студени и влажни, но физиономията на Джебе, когато го изненадаха, си заслужаваше неудобствата.

Двамата военачалници се спуснаха заедно към долината като добри приятели.

— Мислех си да дам някакво име на тумана си — каза Джучи.

Джебе го погледна и въпросително вдигна вежди.

— Субодай има своите Млади вълци и това звучи по-добре от Воините на Джучи или Туманът на Джебе, не мислиш ли?

Джебе беше гледал как този странен младеж не отстъпи, когато тигърът се бе нахвърлил отгоре му. Раираната кожа бе просната под седлото на Джучи и Джебе с неудобство си даваше сметка за разлагащата се меча кожа, върху която седеше. Джучи сякаш не я бе забелязал.

— Да не си мислиш за тигри или нещо от сорта? — предпазливо попита Джебе.

— Не, не е задължително да е животно — отвърна Джучи и хвърли поглед към мечата кожа.

Джебе усети как бузите му пламват и отново се засмя. Харесваше ханския син независимо от това какво приказваха за него в лагерите. Без значение дали е истински син на Чингис или не. Джебе се отпусна. Не долавяше и следа от шумната арогантност на Чагатай и това му допадаше.

Стигнаха до мястото, където ги очакваха хората на Джучи, построени в идеални квадрати. Джебе сведе глава към командирите, отдавайки им почит пред очите на техните подчинени.

— Доста опасни изглеждат — рече той. — Какво ще кажеш за „желязно копие“?

— Желязно копие — повтори Джучи, преценявайки звученето. — „Желязно“ ми харесва, но копията са твърде малко. А не мисля, че трябва тепърва да ги обучавам отначало, за да подхождат на името си.

— Ами тогава Железен кон — предложи Джебе, който вече се бе увлякъл от играта. — В края на краищата, всички имат коне.

Джучи грейна.

— Харесва ми! Субодай има Младите вълци. А аз — Железния кон. Да, много си го бива. — Усмихна се и изведнъж и двамата се разсмяха, озадачавайки командирите около себе си.

— Как разбра, че идваме? — попита Джебе.

— Надуших меча кожа — отвърна Джучи и отново избухнаха в смях.

 

 

Хората на Джучи бяха ловували добре и месото стигна за всички воини на Джебе. Следвайки примера на двамата военачалници, които седнаха заедно като стари приятели, туманите се смесиха с лекота и настроението бе приповдигнато. Само съгледвачите останаха високо по хълмовете и този път Джучи разпрати хора на много мили разстояние, както бе правил всеки ден, докато се упражняваха. Никой не можеше да го изненада в долината му.

Джебе също остави хората си да се упражняват и двамата прекараха по-голямата част от деня в обсъждане на тактиката и земите, през които бяха минали. Прие предложението на Джучи да пренощува в импровизирания лагер и чак на следващата утрин реши да продължи нататък. Това беше приятна почивка след здравото препускане и оскъдните дажби. Джебе беше ял добре, а Джучи отвори последните си запаси айраг за госта си. Младежът нито веднъж не спомена как го бе изненадал на възвишенията и Джебе знаеше, че му е длъжник. Хората щяха да говорят за това месеци наред.

— Ще те оставя с Железния ти кон, военачалнико — рече той, когато слънцето изгря. — Може би след време и аз ще измисля име на моите хора.

— И аз ще мисля — обеща Джелме. Изведнъж стана сериозен. — Имам малко приятели, Джебе. Мога ли да те смятам за един от тях?

Джебе не отговори веднага. Ханският син вървеше по труден път и той потръпна при мисълта да се озове между Чингис и този висок младеж. Може би заради дълга, просто защото наистина харесваше Джучи или пък защото винаги е бил импулсивен, Джебе с бързо движение извади нож, поряза дланта си и я протегна.

Отначало Джучи зяпна, после кимна. Повтори жеста и двамата долепиха длани. Това не бе маловажна постъпка и мъжете около тях се смълчаха.

В далечината се появиха двама съгледвачи и развалиха момента. От бясното им препускане моментално пролича, че носят новини, и Джебе загърби плановете си да тръгне, преди да чуе какво става.

Бяха хора на Джучи и на Джебе му оставаше само да стои и да слуша докладите им.

— Врагът се появи, военачалнико. На трийсет мили на юг е и се придвижва на запад.

— Колко са? — не се стърпя Джебе. Съгледвачът видя, че Джучи кима, и отговори:

— Не мога да преброя такова множество, военачалнико. Повече от всички воини на хана, може би два пъти по-многобройни. Пътуват с огромни зверове, каквито не съм виждал преди, бронирани в злато.

— Шахът е тръгнал на поход — със задоволство рече Джучи. — Моят железен кон ще препусне да го види. Твоите Мечи кожи ще дойдат ли с нас?

— Изобщо не харесвам „Мечи кожи“ — наежи се Джебе.

— Името си го бива, но ще го обсъдим по пътя — отвърна Джучи и свирна за коня и лъка.