Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Завоевател (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bones of the hills, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2015)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Кон Игълдън. Кости по хълмовете

ИК „Бард“, София, 2008

Американска. Първо издание

Редактор: Евгения Мирева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД, Веселина Симеонова

ISBN: 978-954-585-983-0

История

  1. — Добавяне

27.

След края на лятото Чингис остана в Самарканд, макар че военачалниците му продължаваха да вилнеят из района от негово име. Мерв, Нишапур, Балх и Ургандж паднаха бързо един след друг, а цялото им население бе изклано или поробено. Дори новината за смъртта на шаха и завръщането на Субодай и Джебе не повдигна особено духа му. Искаше му се да се върне в степите от детството си, но отхвърли тези мисли като проява на слабост. Сега имаше задача да научи Угедай да води, да му предаде всичко, което бе научил като хан през десетилетията войни. Беше си отмъстил хилядократно за обидите на шаха, но докато го правеше, откри толкова огромни земи, колкото не си бе и представял.

Чувстваше се като пуснат в кошара вълк и не можеше просто да поведе хората си към родината. Угедай щеше да управлява неговия народ, но имаше и други тронове. С подновена енергия Чингис обикаляше шахския дворец и града и научаваше всичко за начина, по който това място издържаше населението си.

Темуге му носеше нови карти, заловени или начертани от пленници. Всяка следваща разкриваше все повече и повече страната около Самарканд и самия свят. Чингис не можеше да повярва, че на юг има толкова огромни планини, че никой не ги е изкачвал, а въздухът там бил тъй рядък, че можел да убива. Слушаше за странни зверове и индийски принцове, пред които шахът на Хорезъм приличал на незначителен управител.

Повечето от жителите на Самарканд бяха пуснати да се върнат по домовете си. Другаде Чингис позволяваше на младите воини да се упражняват с мечове върху вързани пленници. Нямаше по-добър начин да им покаже какви поражения може да нанесе оръжието, а и това ги подготвяше за истинските сражения. В Самарканд улиците бяха пълни с хора, макар всички да се махаха от пътя му, когато обикаляше със стражи и карти. Любопитството му беше неутолимо, но когато вечер се връщаше в двореца, имаше чувството, че той го обгръща като гробница, в която едва успява да си поеме дъх. Беше изпратил съгледвач в планините, където бяха оставили Кокчу. Воинът се бе върнал с торба разцепени кокали и Чингис ги изгори в мангала. Дори това не му донесе покой. Каменните стени на двореца сякаш се надсмиваха на амбициите, построени върху хора и коне. Когато Угедай станеше хан, какво значение щеше да има дали баща му навремето е разрушил един град, или го е оставил непокътнат? Упражняваше се всяка сутрин с меча до изпотяване срещу най-добрите си стражи. Чувстваше се потиснат, когато виждаше колко много бързина е изгубил с годините. Издръжливостта му все още можеше да съперничи на тази на по-младите, но дясното коляно го болеше след упражненията и очите му не виждаха така добре в далечината, както навремето.

Една сутрин, в която се долавяше първият полъх на четвъртата зима, откакто беше в Хорезъм, Чингис отмаряше с ръце на коленете, след като се бе бил с един двадесет и шест годишен воин, докато и двамата вече не можеха да помръднат.

— Ако те нападне сега, с теб е свършено, стари приятелю. Винаги си оставяй по мъничко сила, стига да можеш.

Чингис вдигна изненадано глава и на лицето му бавно се появи усмивка при вида на жилавия старец в края на ринга. Арслан беше силно загорял и тънък като пръчка, но за Чингис видът му бе удоволствие, каквото не бе очаквал да изпита отново.

Ханът хвърли поглед към противника си, който едва си поемаше дъх, но стоеше с готов меч.

— Надявам се да изненадам младия тигър, щом ми обърне гръб — рече той. — Радвам се да те видя. Мислех си, че ти харесва да бъдеш с жена си и козите.

Арслан кимна.

— Козите бяха издавени от вълци. Явно не ставам за пастир. — Пристъпи на каменния ринг и сграбчи ръката на Чингис по познатия начин, докато очите му преценяваха промените в хана.

Чингис видя, че старият военачалник е покрит с прах от месеците яздене. Стисна по-силно, показвайки задоволството си.

— Яж с мен довечера. Искам да чуя за родните степи.

Арслан сви рамене.

— Все са си същите. От запад до изток дзинските търговци не смеят да пресекат земите ти, без да искат разрешение от някоя от крайпътните станции. Цари мир, макар да има глупаци, които казват, че няма да се върнеш и че армиите на шаха ще ти приседнат. — Арслан се усмихна, щом си спомни търговеца от Си Ся и как му се бе изсмял в лицето. Чингис беше труден за убиване, какъвто си бе открай време.

— Искам да чуя всичко. Ще поканя Джелме да се присъедини към нас — рече Чингис.

Арслан грейна, щом чу името на сина си.

— Много искам да го видя — отвърна той. — И внуците, които не познавам.

Чингис леко трепна. Жената на Толуй беше родила втория си син няколко месеца след първородния на Чагатай. Той вече беше станал три пъти дядо, макар че част от него никак не изпитваше радост от това.

— И моите синове вече са татковци — каза той. — Дори малкият Толуй има две момчета в гера си.

Арслан се усмихна. Разбираше Чингис по-добре, отколкото той подозираше.

— Родът трябва да продължи, приятелю. И те някой ден ще бъдат ханове. Как ги е нарекъл Толуй?

— Аз нарекох първия Монгке. А той кръсти втория Кублай. Имат моите очи.

Със странно чувство за гордост Чингис показа Самарканд на човека, който щеше да управлява града. Арслан бе запленен от водоснабдителната система и пазарите с тяхната сложна мрежа доставчици, докарващи стоки от хиляди мили. Чингис междувременно бе открил златните мини, които пълнеха хазната на шаха. Първоначалните стражи бяха избити и мините — разграбени, когато той осъзна значението им на картите. После прати в тях нови работници и някои от най-умните си млади воини, за да се научат как да извличат злато и сребро от земята. Откри, че това е една от добрите страни на града. Можеше да поддържа повече хора, отколкото познатият начин на живот в равнините. И тези хора можеха да се използват за издигането на други, може би дори още по-големи неща.

— Ще трябва да видиш мината — каза Чингис на Арслан. — Копали са в земята като мармоти и са построили огромни пещи, за да отделят среброто и златото от скалата. Повече от хиляда души копаят, а още толкова и половина отгоре разбиват скалата на прах. Като същински мравуняк е, но от него излиза металът, благодарение на който действа градът. Всичко останало се върти около него. Понякога ми се струва, че съвсем скоро ще разбера как са започнали да ценят метала. Той изглежда като нещо изградено на лъжи и обещания, но по някакъв начин действа.

Арслан кимна, но повече наблюдаваше Чингис, отколкото слушаше — и без това тези неща не му бяха особена грижа. Беше се отзовал на призива му, защото знаеше, че Чингис едва ли би го повикал без основателна причина. Тепърва трябваше да разбере защо градовете изведнъж са станали толкова важни за по-младия мъж. В продължение на два дни обикаля с Чингис Самарканд и двамата разговаряха. Не пропусна да долови вътрешното напрежение на хана. Жената на Арслан бе получила стаи в двореца и изглеждаше омаяна от огромните бани и дзинските роби, които й беше осигурил Чингис. Самият Арслан с интерес забеляза, че нито една от жените на Чингис не е напуснала лагера от гери извън града.

На третия ден по пладне ханът спря край един пазар и седна с Арслан на някаква стара пейка. Сергиите бяха пълни с народ, а собствениците им се изнервиха от присъствието на монголи сред тях. Двамата мъже се настаниха удобно и отпращаха онези, които идваха да им предложат плодови сокове или солен хляб и месо.

— Самарканд е чудесен град, Чингис — рече Арслан. — Но преди ти не се интересуваше от градове. Видях, че се взираш към лагера всеки път, когато ходим по стената, и не ми се вярва, че ще се задържиш дълго тук. Кажи ми защо аз трябва да го направя.

Чингис скри усмивката си. Старецът не бе изгубил острия си ум през годините, в които го нямаше.

— По едно време си мислех, че трябва да превзема градове за моя народ, Арслан. Че това ще е бъдещето ни. — Поклати глава. — Но не е, поне за мен. Вярно, това място си има своята красота. Може би е най-доброто гнездо на плъхове, което съм виждал някога. Помислих си, че ако наистина разбера начина, по който работи, може би ще мога да управлявам от някой град и да прекарам последните си дни в мир, докато синовете и внуците ми продължават да завладяват. — Чингис потръпна, сякаш бе духнал студен вятър. — Не мога. Ако чувстваш същото, можеш да си тръгнеш и да се върнеш в степите с моята благословия. Ще унищожа Самарканд и ще продължа нататък.

Арслан се огледа. Не му харесваше да бъде заобиколен от толкова много хора. Бяха навсякъде и близостта им бе смущаваща за човек, прекарал голяма част от живота си в откритите степи само със син или жена. Предполагаше, че Самарканд не е място за воин, макар и да ставаше за един старец. Със сигурност жена му мислеше същото. Арслан не бе сигурен дали би могъл изобщо да се почувства спокоен тук, но чувстваше, че Чингис се стреми към нещо и се помъчи да го разбере.

— Навремето се интересуваше само от разрушаването на градове — рече най-сетне той.

— Тогава бях по-млад — отвърна Чингис. — Мислех си, че човек трябва да хвърли най-добрите си години срещу враговете и след това да умре, обичан от своите и мразен от другите. — Засмя се. — Все още го мисля, но когато си отида, градовете ще бъдат построени отново и няма да ме запомнят.

Арслан примигна изненадан от думите на великия хан, когото бе познавал почти от момче.

— Какво значение има това? — невярващо попита той. — Май прекалено много си слушал Темуге. Той все дърдори за нуждата от история и записи.

Чингис махна нетърпеливо с ръка. Разговорът беше на път да кривне в друга посока.

— Не, не е от Темуге. Цял живот съм се сражавал и ще продължа да се сражавам, докато не остарея и остана без сили. Тогава синовете ми ще владеят още по-обширни земи, както и техните синове след тях. Това е пътят, който положихме заедно, Арслан, когато ме държеше единствено омразата и Елук владееше вълците.

Забеляза изумлението на Арслан и продължи, като се мъчеше да намери подходящи думи за смътните си идеи.

— Хората в този град не ловуват, за да ядат, Арслан. Живеят по-дълго от нас и вярно, животът им е по-изнежен, но пък само в това няма нищо лошо.

Арслан изсумтя и го прекъсна, без да го е грижа за гневното пламъче, което предизвика. От много време никой не беше прекъсвал Чингис, дори най-близките му роднини.

— Докато не дойдем и не избием техните крале и шахове и не съборим стените им — рече Арслан. — Ти най-добре от всички показа слабостта на градовете, а сега ги приемаш? Сигурно ще си издигнеш и статуи като онези до стените. Тогава всеки ще може да погледне каменното лице и да каже: — „Това е Чингис“. Така ли е?

Ханът стоеше абсолютно неподвижно, докато говореше, а пръстите на дясната му ръка тихо барабаняха по дървената пейка. Арслан долови излъчващата се от него заплаха, но не се боеше от никого и отказа да се свие уплашен.

— Всеки човек умира, Чингис. Всеки. Само си помисли какво означава това. Никой от нас не остава запомнен за повече от едно или две поколения. — Вдигна ръка, когато Чингис понечи да заговори. — Да, знам, че припяваме имената на велики ханове край огньовете и че в Дзин има библиотеки, в които се разказва за миналото преди хиляди години. И какво? Мислиш ли, че мъртвите ги интересува, че имената им се изговарят на глас? Не ги е грижа, Чингис. Тях ги няма.

Да чуе този глас бе почти като да се върне отново в младостта, когато светът беше по-прост.

— Ако се боиш и не правиш нищо, има значение — продължи Арслан. — Това разяжда хората, когато си мислят, че са страхливци. Има значение как отглеждаш синовете и дъщерите си. Има значение жената, която те топли нощем. Радостта, че си жив, удоволствието от добрата напитка, другарството и историите — всичко това има значение. Но когато станеш прах, другите продължават нататък без теб. Нека всичко да продължи, Чингис, и намери покой.

Ханът се усмихна на строгия му тон.

— Значи да смятам, че няма да управляваш Самарканд от мое име, стари приятелю.

Арслан поклати глава.

— О, ще направя каквото ми предлагаш, но не за да бъда запомнен. Ще го направя, защото старите ми кокали са уморени от спане на твърдата земя. На жена ми тук й харесва, а искам и тя да се чувства щастлива. Това е основателна причина, Чингис. Един мъж винаги трябва да се грижи за удоволствието на жена си.

Чингис се засмя.

— Никога не мога да позная дали играеш игрички, или говориш сериозно — рече той.

— Няма начин, Чингис. Твърде стар съм за игри. На път съм да стана твърде стар и за жена си, но днес това не е важно.

Чингис го тупна по рамото и стана. Понечи да протегне ръка и да помогне на Арслан да се изправи, но я отдръпна миг преди старият военачалник да се засегне.

— Ще ти оставя пет хиляди мъже. Може да разрушиш част от града, за да им построиш казарма. Не им позволявай да се размекват, старче.

Усмихна се, когато Арслан показа презрението си към подобна идея.

 

 

Чингис яздеше през пазара към главната порта на Самарканд. Само мисълта отново да пътува със семействата и туманите беше достатъчна, за да пропъди усещането за стягане, което го преследваше в града. Зимата бе дошла отново в земите на шаха, макар все още да имаше топли дни. Той почеса разсеяно възпаленото петно на ръката си, докато водеше коня по павираната улица. Хубаво щеше да е да усети отново трева под копитата. Осем тумана го чакаха да напусне града, построени в боен ред в нивите около Самарканд. Навършилите четиринадесет години момчета бяха попълнили редиците, а беше намерил пет хиляди добри бойци и за Арслан.

Зад туманите герите бяха прибрани в каруци и народът отново беше готов за път. Все още не знаеше накъде ще ги поведе. Но това нямаше значение и Чингис си повтори старото номадско правило, докато приближаваше портата под лъчите на зимното слънце. Не беше необходимо да стоят на едно място, за да живеят, за разлика от тези около тях. При племената важните неща от живота продължаваха независимо дали са се разположили на лагер на някой слънчев речен бряг, нападат вражески град или очакват сурова зима. За известно време в Самарканд той беше забравил това, но Арслан му бе помогнал да си събере мислите.

Градската тълпа гледаше да стои възможно по-надалеч от мъжа, който можеше да нареди смъртта на всеки, който му попадне в полезрението. Чингис почти не забелязваше погледите им, докато приближаваше портата и гледаше навън към редиците воини.

Понито му изведнъж подскочи и го хвърли напред. Чингис видя, че някакъв човек е излязъл от тълпата и е хванал юздата. Рязкото дръпване бе завъртяло главата на коня и го беше накарало да закове на място. Стражите вече изтегляха мечовете си и отваряха уста да извикат, но Чингис се обърна твърде бавно, за да види как втори нападател се хвърля към него — изкривено младо лице, на което още не беше поникнала брада. Появи се нож и момчето се опита да го забие през дебелата броня в тялото му.

Съвсем инстинктивно Чингис удари здраво младежа през лицето. Беше в доспехи и бронираната с пластини от ковано желязо ръка разкъса бузата на момчето и го събори. Чингис изтегли меча си и в същия миг тълпата сякаш избухна около него. Видя да се появяват още ножове и замахна към онзи, който държеше коня му, като заби острието надолу в гърдите му. Мъжът умираше, но успя да го хване за крака, ръката му се замята лудо и ножът отвори разрез в бедрото на хана. Чингис изсумтя от болка, замахна отново и този път почти му отсече главата. Чуваше нападателите да викат навсякъде около него, но стражите вече се събираха да защитят хана. Не знаеха, а и не ги вълнуваше кои точно са нападателите. Хвърлиха се към множеството, съсичайки мъже и жени наред, докато не осеяха земята с трупове.

Докато Чингис седеше задъхан в седлото, момчето с разкъсаната буза дойде на себе си и му скочи. Един от стражите го наръга отзад и го изрита от острието, просвайки го на земята при останалите. Пазарът вече се беше опразнил, макар че по улиците продължаваха да ехтят писъци и да се чуват бягащи стъпки. Чингис докосна раната. Беше получавал и по-тежки. Кимна на стражите. Знаеше, че се страхуват от гнева му, че изобщо са позволили да бъде приближен. Всъщност Чингис вече беше решил да ги обеси заради тяхното невнимание, но моментът не бе подходящ да им го казва — намираха се на един меч разстояние от него и все още бяха готови да убиват.

Изчака да пристигнат нови войници от туманите начело със Субодай и Хаджиун. Прокара пръст през гърлото си и хвърли поглед към стражите. Те посърнаха в седлата си и войнственото им настроение ги напусна, когато отнеха оръжията им.

— Трябваше да го очаквам — рече вбесеният на себе си Чингис. Може би самият град го беше направил непредпазлив. Винаги се намираха такива, които да мразят човек, събарял империи. Никога не биваше да се отпуска в град, дори в Самарканд. Изруга под нос при мисълта, че в продължение на месеци враговете му са знаели къде точно да го намерят. Това бе едно от преимуществата на номадския живот — врагът трябваше да положи усилия само за да разбере къде си.

Хаджиун се беше спешил да огледа мъртвите. Почти четиридесет души бяха съсечени от стражите и някои все още бяха живи и кървяха. Военачалникът нямаше интерес да разбере кой е виновен и кой — невинен, нито пък изпитваше някакво състрадание. Брат му беше нападнат и той се канеше да заповяда на хората си да довършат онези, които все още се движеха, но се поколеба и вдигна ръка.

Двама младежи бяха паднали близо един до друг още при първата атака. Носеха роби като онези, които защитаваха пустинните араби от пясъчните бури. Отдолу гърдите им бяха голи и Хаджиун видя еднакви знаци ниско на гърлата им. Разгърди ги още повече и направи знак на един воин да стори същото с останалите, независимо дали са мъже или жени. Откри още шестима със същия знак. Всички бяха мъртви.

Чингис го видя да се обръща към един млад арабин, който стоеше до Субодай.

— Ти. Какво означава това?

Юсуф Алгани поклати глава със стиснати устни:

— Никога не съм виждал този знак преди.

Чингис впери поглед в него. Знаеше, че той крие нещо.

— Написано е на твоя език — рече той. — Прочети го.

Юсуф показно огледа първия, когото беше открил Хаджиун. Зачете отдясно наляво и Хаджиун забеляза как треперят ръцете му.

— Господарю, думата означава „спокойствие“. Само това знам.

Чингис кимна, сякаш приемаше отговора. Когато Юсуф не погледна към останалите, той рязко прочисти гърлото си, спеши се и се озъби, когато кракът пое тежестта на тялото му.

— Дръжте го — заповяда той.

Преди Юсуф да успее да реагира, мечът на Субодай опря гърлото му. Металът бе топъл.

— Знаеше, че знаците са едни и същи, момче — рече Чингис. — Кажи ми кой може да носи тази дума на гърдите си. Кажи ми и ще останеш жив.

Дори и заплашен по такъв начин, Юсуф продължаваше да оглежда пустия пазар в търсене на евентуални наблюдатели. Не видя никого, но знаеше, че все някъде се спотайват и други. Думите му щяха да намерят пътя до онези, които бяха поръчали убийството.

— Ще напуснеш ли града, господарю? — попита той. Гласът му бе леко задавен от натиска на меча.

Чингис вдигна вежди, изненадан от куража му. Или пък от лудостта — не знаеше какво друго би могло да предизвика повече страх от опрян в гърлото меч.

— Да, момче, напускам го днес. А сега говори.

Юсуф преглътна на сухо.

— Хашишините носят такъв знак… такава дума, господарю. Това наистина е всичко, което знам.

Чингис бавно кимна.

— Значи няма да е трудно да бъдат открити. Свали меча, Субодай. Този ни е нужен.

— Намерих го за полезен, господарю — отвърна Субодай. — С твое разрешение, ще пратя вест на военачалника. Няма да е зле да прегледа хората си за този знак, а може би и всички в града. — Още не изрекъл последните думи, той се обърна, сграбчи Юсуф и го разгърди, преди онзи да се опомни. Кожата беше чиста и Юсуф изгледа сърдито военачалника, докато се оправяше.

— Наистина няма да е зле — съгласи се Чингис.

Хвърли поглед към труповете, които започваха да привличат мухи. Самарканд вече не бе негова грижа.

— Обеси стражите ми, преди да се върнеш, Субодай, Днес те се провалиха.

Без да обръща внимание на болката в бедрото си, той възседна коня и препусна към туманите.