Кон Игълдън
Кости по хълмовете (27)

26.

Минаха още три дни, преди Чингис да повика синовете си в залата за аудиенции в двореца. По негова заповед се бяха върнали и туманите на Хаджиун, Хазар и Джелме, оставяйки пепелища и разрушени градове след себе си.

Денят беше горещ и миризмата на пожар, пот и мас бе твърде силна в затвореното пространство. На Темуге също бе заповядано да присъства заедно с почти седемстотин висши командири, които изпълниха ехтящата зала и зачакаха появяването на Чингис. Сред тях беше и Яо Шъ — може би единственият, който не командваше други хора. Шаманът Кокчу се беше свил в подножието на трона срещу тълпата, забил празен поглед в пода.

Когато слънцето залезе и запалиха окачените по стените факли, Чингис влезе без фанфари и кортежи. Погледът му обходи тълпата и отбеляза лицата на братята и децата му — от Джучи, Чагатай, Угедай и Толуй чак до последното момиче, което му бе родила Чакахай. Най-малките стояха с майка си и Бьорте, ококорени към високия таван. Не бяха виждали град досега и се оглеждаха тревожно нагоре, като се чудеха какво не позволява на цялата тази тежест да се стовари върху главите им. Едно от момчетата на Чакахай започна да реве, но Бьорте го взе на ръце и го успокои. Присъстваха и други съпруги на висшите командири, макар че майката на Чингис, Хулун, липсваше — все още стоеше в уединение, погълната от мъката по изгубената си дъщеря. След смъртта на Темулун тя се беше оттеглила от живота на племената и мъдростта й много липсваше на Чакахай и Бьорте.

Ханът не носеше доспехи. Вместо тях беше сложил прости пастирски дрехи. Под дела му се виждаха туника и гамаши, а на краката му имаше меки ботуши. Кожата му бе чиста и блестеше, прясно намазана с овнешка лой. Косата му бе вързана отзад под квадратната шапка с оскъдна бродерия. Залата бе обляна в жълта светлина и намиращите се най-близко до него виждаха посивелите косми на слепоочията му, но той изглеждаше жизнен и бодър, и самото му присъствие бе достатъчно, за да накара всички да замръзнат. Липсваха единствено Субодай и Джебе с всичките им командири на мингхани и ягуни. Чингис сигурно щеше ги да изчака, но от тях нямаше вест, а въпросите бяха належащи и важни.

Застана с гръб към трона и погледна в очите Джучи и Чагатай, които стояха начело на смълчаната тълпа. И двамата носеха белезите от сражението. Чагатай се опираше тежко на тояга, за да облекчи счупения си крак, и видимо се потеше. Лицето на Джучи бе силно натъртено и той също куцаше, но раните му едва сълзяха и започваха да образуват корички. Лицето на баща им беше непроницаемо. Той бе надянал студената физиономия и дори онези, които го познаваха добре, не можеха да преценят настроението му или да познаят защо ги е повикал. Докато Чингис го гледаше, Джучи вдигна глава. Изражението му бе копие на бащиното. Той поне не очакваше събирането да е за добро, но твърдо не показа страха си. Беше прекарал трите дни в очакване да бъде извикан. Сега това беше факт и той изпитваше едва ли не облекчение.

Чингис остави мълчанието да се проточи. Познаваше мнозина от мъжете и жените в залата, а дори и непознатите си оставаха негови сънародници. Познаваше техните недостатъци и слабости като своите собствени, ако не и по-добре. Той ги беше довел тук от родните хълмове, бе взел в ръцете си пътищата на живота им и ги беше вплел в едно цяло. Те вече не бяха племена и чакаха хана си да заговори. Бяха негови, до последното дете. Когато най-сетне отвори уста, гласът му изпълни цялата зала. Тонът му бе по-спокоен, отколкото очакваха.

— Тази вечер ще назова своя наследник — рече той.

Магията се задържа и никой не помръдна, макар че Чагатай и Джучи си размениха бързи погледи и всеки от тях много ясно усети присъствието на другия.

— Няма да живея вечно — продължи Чингис. — Достатъчно стар съм, за да помня времето, когато всяко племе беше на нож с останалите. Няма да позволя онези години да се върнат, когато си отида. Тук повиках всеки влиятелен мъж и жена от народа с изключение на онези, които са със Субодай и Джебе. С тях ще говоря отделно, щом се приберат. Всички сте врекли живота и честта си на мен. Ще сторите същото и пред мой син.

Замълча, но никой не посмя да помръдне. Дори дъхът им бе затаен в неподвижния въздух. Чингис кимна.

— Изказвам пред всички вас благодарността си към моя брат Хаджиун, който пое тежестта да бъде мой наследник, докато синовете ми възмъжаваха.

Откри брат си и улови едва видимото му кимане.

— Децата ти няма да управляват народа, Хаджиун — каза Чингис. Знаеше, че брат му разбира необходимостта да изрече тези думи на глас. — Те може да владеят други народи и други земи, но великият хан ще бъде посочен от мен и ще бъде единствено от моето семе. Ти пръв ще положиш клетва пред сина ми, а после братята ми Хазар и Темуге, както и всеки друг в тази зала.

Отново погледна към всички тях и те се почувстваха като разголени пред жълтите му очи.

— Ние не сме нищо друго освен клетвата си. Ако не можете да подгънете коляно пред сина ми, свободни сте да напуснете и да отнемете живота си преди изгрев. Това е единственият избор, който ви давам.

Отново спря и затвори за миг очи, когато мъката и гневът заплашиха да изригнат.

— Излез напред, Угедай, наследнико мой — рече той.

Очите на всички се обърнаха към шестнайсетгодишния воин. Той беше израснал висок почти колкото баща си, докато се намираха в земите на арабите. Стройното момче, което се бе върнало с Хаджиун от Дзин, едва се виждаше в твърдите очертания на лицето му, но въпреки това изглеждаше много млад и разтърсен от думите на баща си. Очите му бяха светли като на хана, широко отворени и немигащи. Не помръдна и Бьорте трябваше да го побутне напред. Тръгна през претъпканата зала и по-възрастните се отдръпваха, за да му сторят път. Единствено Бьорте и Чакахай знаеха какво ще се случи. Двете жени бяха съветвали Чингис през изминалите дни и този път като никога той се бе вслушал в тях. В очите и на двете заблестяха сълзи от гордост.

Чингис не обърна внимание на пламтящите погледи на Чагатай и Джучи, когато обърна зашеметения си трети син с лице към тях.

— Мъжът, който води народа, не бива да е слаб — рече Чингис. — Не бива да действа необмислено и да се поддава на злобата. Трябва да ползва първо ума си, но когато пристъпи към действие, трябва да има захапката на вълк, силна и безпощадна. Животът на мнозина зависят от него и едно погрешно решение може да унищожи всичко, което съградихме аз и братята ми.

Сдържаният гняв пролича в стиснатите му юмруци, когато си поемаше дълбоко дъх.

— Аз съм ханът на морето от трева, на сребърния народ. Аз избрах своя наследник, както имам право. Нека бащата небе и майката земя да унищожат всеки, който се изправи срещу волята ми.

Глави се сведоха нервно в тълпата и Хаджиун пристъпи напред, за да застане пред Чингис и Угедай. Чингис чакаше с ръка върху дръжката на меча, но Хаджиун само се усмихна. Видя, че Угедай е изнервен, и му намигна, преди да се отпусне на коляно.

— Заклевам се по своя воля пред теб, Угедай, син и наследник на моя брат. Дано денят, в който го наследиш, да е след много години, но дотогава ще почитам волята на баща ти. След това ще се закълна да те следвам с гери, коне, сол и кръв.

Хазар пристъпи веднага след Хаджиун, също коленичи и повтори думите, а в очите му се четеше гордост. Не можеха да дадат пълна клетва към хана, докато Чингис е все още жив, но и двамата се заклеха да почитат момчето като наследник. Когато напрежението намаля, Чингис пусна дръжката на меча си и положи ръка върху рамото на Угедай. Темуге също положи клетвата си, след което напред пристъпиха Джучи и Чагатай. От всички в залата Чингис най-много искаше да чуе как двамата млади военачалници дават думата си пред очите на множеството, така че да няма съмнение. Всички първенци на народа бяха свидетели най-вече на този момент.

Джучи трепна, докато коленичеше, но успя да се ухили на Угедай. Дълбоко в сърцето си знаеше, че не може да бъде наследник. Все още не беше сигурен, че баща му ще го остави с това или ще го накаже с още нещо за безразсъдния сблъсък с Чагатай. В това отношение поне беше излязъл победител. Чагатай също нямаше да наследи Чингис, а бе абсолютно сигурен, че един ден именно той ще поведе народа. Разбитите му надежди бяха като парлив айраг в кръвта на Джучи.

Заради счупения си крак Чагатай не можеше да коленичи като останалите. Поколеба се пред погледа на баща си и командирите наоколо загледаха с интерес, когато проблемът стана очевиден.

— Дзинският метан, проснат, Чагатай — студено рече Чингис. — Макар и да си ранен, можеш да го направиш.

Лицето на Чагатай пламна ярко, докато се отпускаше на пода и опираше чело в прохладния камък. Не беше трудно да познае, че баща му щеше да го накаже жестоко, ако се опита да се забави.

От своя страна Угедай изглеждаше доволен, че вижда Чагатай да лежи по очи на земята. Грейна, когато брат му изрече ритуалните думи, преди да се изправи мъчително на крака с помощта на тоягата си. В тълпата Яо Шъ също не успя да скрие усмивката си. В този свят наистина имаше карма, щом бе доживял да види младия глупак унизен пред целия народ. Желанието за отмъщение го напусна и го остави пуст и омърсен. Поклати тъжно глава при мисълта в какво си бе позволил да се превърне в монголските лагери. Това беше втори шанс за него и Яо Шъ се закле да поднови дейността си и отново да започне да учи синовете на хана. Грейна при мисълта, че ще може да работи с Угедай. Момъкът имаше остър ум и ако буйната семейна кръв можеше да се укроти, един ден от него щеше да стане великолепен хан.

Дълго време мина, докато всеки мъж и жена в залата се закълне пред Угедай. Когато приключиха, нощта бе почти отминала и небето на изток изсветляваше. Чингис не си направи труда да нареди да им донесат вода. Когато и последният командир на арбан се изправи на крака, всички завикаха радостно. Разбираха, че тази нощ в града на хълма бяха станали свидетели на началото на една династия. Под погледа на великия хан дори офицерите на Джучи и Чагатай се присъединиха ентусиазирано, изпълнени с облекчение, че не се е проляла кръв.

Чингис вдигна ръце, за да ги накара да млъкнат.

— А сега вървете и кажете на семействата си какво сте видели. Ще устроим пиршество в Самарканд, за да отбележим случая.

Изражението му се стегна, когато тълпата започна да бърбори, докато се насочваше към огромните врати в отсрещния край.

— Хаджиун? Ти и Хазар ще останете. Ти също, Темуге. Искам братята ми да са до мен за онова, което ми остава да направя.

Тримата спряха и погледнаха изненадано. Чингис се обърна към Кокчу, който все още клечеше до него.

— Конете чакат отвън, шамане. Ще дойдеш с мен.

Кокчу сведе глава, скривайки объркването си.

— Твоя воля, господарю хан.

 

 

Под лъчите на изгряващото слънце Чингис излезе бавно от Самарканд заедно с тримата си братя и шамана, следвани от един резервен кон. Отначало Темуге беше задавал въпроси, но Чингис не му отговори и той се смълча като останалите. Никой не знаеше накъде ги води Чингис или защо настроението му изглеждаше тъй мрачно в ден като този.

Семействата се бяха установили на лагер само на няколко мили от Самарканд, извън бойното поле. Чингис не се поколеба, когато стигна първите гери, над които се издигаха лениви струйки бял дим. В лагера вече кипеше живот. Монголите харесваха тази част на лятото, преди жегите да станат непоносими. Благодарение на реката и езерата на север, въздухът бе достатъчно влажен, за да поръси тревата с роса, която проблясваше за кратко под лъчите на слънцето, преди да се превърне в пара.

Онези, които вече бяха станали, гледаха със страхопочитание хана и братята му и предпочитаха да сведат глави, вместо да срещнат погледа на някой от великите водачи. Възбудено залаяха кучета, но Чингис не им обръщаше внимание, докато яздеше през лабиринта. Мина покрай собствения си гер върху каруцата и най-накрая се спеши пред малкия дом на майка си.

— Нохои хор — тихо изрече той колкото поздрав, толкова и молба майка му да задържи старата си хрътка, преди да е изскочила навън и да го е нападнала. Чингис никога не бе обичал кучета и не държеше такива около себе си.

Изчака, след което се обърна към малката група зад него. Петимата бяха върховната власт на монголския народ. Само Угедай се равняваше с тях, при това едва от предишната нощ.

— Чакайте тук — рече той, наведе се ниско и отвори изрисуваната дървена врата.

Вътре бе още тъмно. Майка му още не бе вдигнала плъстеното покривало, за да пусне дневната светлина. Благодарение на отворената врата успя да види сгушената й фигура в леглото. Старата хрътка спеше навита на кълбо при краката й и му се озъби, когато приближи. От гърлото й се разнесе ниско ръмжене. Чингис преглътна на сухо.

— Изкарай кучето навън, майко. Трябва да говоря с теб.

Хулун отвори мътните си очи, все още кървясали от айрага, който беше изпила, за да заспи без сънища. Затвори едното почти моментално и трепна от пулсиращата болка в главата си. Чингис усети острата миризма на урина в гера, лъхна го и на немита плът. Изпита мъка при вида на сивата коса на майка си, рошава и неподдържана, и осъзна, че е трябвало много по-рано да я изтръгне от мъката й. Изглеждаше стара и измъчена.

Докато той бе погребал своята мъка в атаката срещу града и запълваше дните си с планове и действия, тя бе оставена да тъгува сама и това я беше изпило.

Въздъхна. Подаде отново глава навън и примигна от ярката светлина.

— Хаджиун, изведи кучето й. Искам също храна, чай и дърва за печката. Хазар, ще се погрижиш ли?

Направи път на Хаджиун да махне старата хрътка от леглото на майка им. Когато брат му посегна, кучето рязко скочи и челюстите му изщракаха. Хаджиун просто го перна по муцуната, смъкна го от леглото и го изрита към вратата. То излетя навън, като не преставаше да лае.

— Остави кучето на мира — раздразнено рече Хулун.

Щом седна и осъзна, че двама от синовете й са в гера, тя прокара неволно ръка през косата си и ги изгледа сърдито. Чингис забеляза, че през последните няколко месеца е отслабнала ужасно. Изпълни го чувство за вина, че не се бе погрижил някой да я наглежда. Нима Бьорте и Чакахай не й носеха храна и дрехи?

— Какво искаш? — каза Хулун и отново трепна от силното главоболие. Остави косата си на мира и ръцете й паднаха върху завивките в скута й. Жълтите нокти бяха почернели от мръсотия.

Въпросът бе зададен на Хаджиун, но той само сви рамене и погледна към Чингис.

— Първо пийни горещ чай със сол, после ще говорим — с равен тон рече Чингис. В малкия гер се чуваше как червата й куркат и той не се изненада, когато тя отметна мръсната завивка и тежко се изправи на крака. Не каза нищо, докато надяваше меките ботуши и излезе да посети клозета наблизо.

Хаджиун погледна засрамено брат си.

— Затова ли ни повика? — попита той. — Не знаех, че се е стигнало дотук. Съжалявам.

— И аз не знаех — отвърна Чингис. — Малко ли неща минаха през главата ми, откакто Темулун умря?

Извърна поглед, много добре осъзнавайки, че думите му са слаби.

— Днес ще оправим всичко — каза той.

Хазар се върна точно преди майка им, така че тя го последва в гера. Той също бе поразен от живия скелет, който се върна на мястото си в леглото. Прегърна я формално за поздрав, но вътрешно трепна, зареди печката и запали праханта с огнивото си, след което задуха, докато в ръката му не се разгоря пламъче.

Чаят завираше сякаш цяла вечност и самият Чингис наля първата чаша на майка си. Тя отпи и очите й се поизбистриха, щом топлината на напитката изпълни старото й тяло.

— Какво искаш, Темуджин? — попита най-сетне тя, обръщайки се към него с момчешкото му име, както не би посмял да направи никой друг в лагера.

— Отмъщение за сестра ми — отвърна Чингис почти шепнешком.

Очите на Хулун бяха широко отворени и тъмни в сумрака и тя ги затвори, сякаш я беше ударил.

— Не искам да слушам това — рече тя. — Ела утре, ще бъда по-силна.

Чингис обаче бе непреклонен. Взе празната купа от ръцете й, като клатеше глава.

— Не, майко. Обличай се или ще пратя прислужница да го направи. Днес ще яздиш със синовете си извън лагера.

— Махай се, Темуджин — рече тя. Този път гласът й беше по-силен, отколкото преди малко. — И вземи братята си със себе си. Чакам да умра, не виждаш ли? Изиграх моята роля в живота ти и в живота на народа. Бях до теб от самото начало и това ми донесе единствено мъка. Просто се махай и ме остави, както винаги си го правил.

Когато Чингис отговори, тонът му беше нежен:

— Няма да се махна, майко. Хаджиун? Кажи на Темуге, че трябва да ни почака известно време. Ще я измия и облека.

Победена, Хулун се отпусна в леглото. Остана неподвижна, докато Чингис взе кофата с вода и кърпа, да приглади назад косата й. Намери някакъв костен гребен на пода и тя остана мълчалива, когато той започна да реши сплъстената сива маса, като полагаше огромни грижи да не й причини и най-малката болка.

Когато приключиха, слънцето беше напълно изгряло. Тя не бе проговорила, макар да посрещна кучето, когато то използва първия удобен момент и се шмугна вътре, за да заеме мястото си до нея. Волята за съпротива като че ли бе напуснала майка им, и Чингис с Хаджиун се бяха умълчали, докато й помагаха да възседне коня и поставяха краката й в стремената. Хулун седеше лошо в седлото, така че на Хазар се наложи да преметне поводите през главата на коня й и да го върже за своя.

Чингис също възседна коня и огледа семейството, което се беше крило от враговете си в едно затънтено дере по времето, когато бе още момче. Тогава смъртта бе вървяла до тях и споменът бе като студено докосване по кожата му. Представяше си духа на Бехтер сред тях и знаеше, че братът, когото беше убил, щеше да одобри този ден. Надяваше се, че ще може да го види. Темулун също липсваше от малката групичка оцелели, макар да бе само ревящо бебе, когато бяха принудени да бягат. Вместо нея мълчаливо и потиснато тук стоеше шаманът и наблюдаваше хана изпод вежди. Когато препусна в тръс към края на лагера, Чингис чу крясъци на соколи в небето. Високите им писъци му напомниха за плача на Темулун, когато всяко хранене беше победа, а всяка битка тепърва предстоеше.

 

 

Яздеха на юг и изток в жегата, като пиеха вода от меховете, които бе осигурил Чингис за всеки кон. Той се беше приготвил за пътуването и дисагите бяха пълни със сушено овнешко и сирене. Следобед, когато теренът започна да се издига, Чингис спря да разчупи сиренето на един плосък камък и с дръжката на ножа го натроши на малки парчета, преди да ги смеси с топла вода и да пъхне меховете под седлата. Горчивият бульон щеше да ги засити привечер, макар че той го приготви предимно за майка си, която не бе свикнала с дългото яздене.

Хулун се бе събудила от сутрешната си апатия, макар че продължаваше да се мръщи от горещото слънце и веднъж спря да повърне слабо, преди да продължи. Погледът й издири Чингис, който яздеше начело, и тя също си припомни първите дни на тежкия живот, когато всички бяха срещу тях. Тогава бяха петима синове и една дъщеря, а сега бяха останали само четирима. Нима не бе пожертвала достатъчно за амбицията и мечтите на Чингис? Видя планините да се издигат пред нея, а конят й продължаваше да подбира внимателно пътя си дори след като козите пътеки изчезнаха. Слънцето залязваше, ставаше все по-стръмно и по-стръмно, но Хулун не проговори на никой от мъжете около себе си.

Кокчу се потеше обилно и пиеше повече от Чингис и Хазар, взети заедно. Той също не бе свикнал да язди по неравна земя, но не се оплакваше, щом Хулун пазеше мълчание — така само щеше да се посрами в очите на хана. Нямаше представа защо бе извикан да дойде с Чингис, макар да гледаше заснежените върхове и да знаеше, че духовете са силни по тези места. Монголите не се чувстваха добре в горещи земи, където мухите, потта и странните обриви ги тормозеха и разсипваха чистата плът. Знаеше, че те се чувстват повече у дома си на свежия планински въздух. Може би го бяха повикали да се застъпи пред духовете за Чингис.

Изкачиха билото, докато слънцето не увисна ниско на запад, хвърляйки дълги сенки пред тях, сякаш се движеха в мрак. Пътуването бе тежко, но конете вървяха със сигурни стъпки, следвайки Чингис по хребета. Рядко ставаше толкова стръмно, че да им се налага да се спешават. През целия ден бяха водили конете си само два пъти и мрачното мълчание се бе загнездило у всички, така че гърлата и сухите им устни трудно щяха да заговорят отново.

Мрачното настроение не се задържа до линията на снега, поне за Темуге, Хазар и Хаджиун. Не бяха виждали сняг, откакто бяха напуснали родните планини, и вдишваха жадно студения въздух, наслаждавайки се на щипещата му свежест.

Чингис сякаш не го усещаше, нито пък чу как чаткането на копитата се смени с приглушени тежки стъпки през снега. Върхът беше все още пред тях. Не сваляше погледа си от него и дори не погледна обширните земи, които се разкриваха от тази височина.

Дългият уморителен ден беше към края си, когато той най-сетне дръпна поводите. Слънцето се бе наполовина скрило зад хоризонта и златната светлина се бореше със сенките, така че трябваше да присвият очи, докато се спешаваха. Хазар помогна на майка си да слезе и й подаде мях айраг, който беше приет с благодарност. Силното питие върна донякъде живота в изтощеното й лице, но тя потръпна и се огледа объркано. Самарканд се виждаше като петънце в равнината, а зад него се забелязваше ярката линия на езерата на север. Сякаш можеха да видят чак до родината и при тази мисъл очите й се насълзиха.

Чингис изтегли меча си и съскащият звук накара всички да се обърнат към него. Той също се чувстваше добре в снега. Нависоко беше по-лесно да се усети дъхът на бащата небе и шепнещото присъствие на духовете. Дори в тази далечна страна той ги усещаше по кожата си. Макар чувството да го успокояваше, то едва докосна твърдата бучка на яростта в гърдите му, която болеше от много дни.

— Застани пред мен, Кокчу — рече той, като наблюдаваше внимателно приближаващия шаман. Изражението на Кокчу бе подозрително и потта блестеше на темето му, но Чингис не виждаше нищо друго в очите му. Вятърът изведнъж се засили и вдигна снежна вихрушка, когато братята се събраха с майка си около Чингис.

Той им заговори, без да сваля нито за миг поглед от шамана:

— Това е човекът, който е убил Темулун, а не някой от гвардейците на шаха. Той го е сторил.

Кокчу щеше да отскочи назад, ако там не бе застанал Хазар.

— Това е лъжа! — изтърси шаманът. — Много добре го знаеш.

— Не, не мисля — отвърна Чингис. Очакваше Кокчу да нападне или да побегне и нервите му бяха обтегнати, докато говореше. — Тялото на сестра ми беше намерено чак вечерта и тогава човекът дойде направо при мен. А теб са те видели да излизаш от гера й много преди това.

— Още лъжи! Господарю хан, някой се опитва да ме унищожи. Има такива, които си мислят, че прекалено много ми се доверяваш и че твърде открито показваш благоразположението си. Имам много врагове, господарю, моля те…

Темуге се обади неочаквано и Кокчу се обърна към него с отчаяна надежда.

— Може и да е прав, братко — рече Темуге. — Кой може да каже в чий гер го е видял насред пожара?

Кокчу падна на колене, подобните му на куки ръце трепереха, докато загребваха шепи сняг.

— Вярно казва, господарю. Аз ти дадох всичко. Гери, коне, сол и кръв, всичко. Това не е истина.

— Не — промърмори Чингис. — Не е.

Шаманът се обърна ужасен към него и видя как мечът на хана се вдига високо във въздуха.

— Не бива да проливаш кръвта на шаман, господарю. Забранено е!

Не се обърна навреме да види как Хулун забива юмрук в лицето му. Ударът беше слаб, но Кокчу извика и падна по гръб в снега. Когато се изправи на колене срещу Хазар, военачалникът го изрита свирепо в ребрата.

Чингис стоеше абсолютно неподвижно и семейството му се обърна въпросително към него, когато остави меча си да падне на земята.

— Не можеш да го оставиш да живее, Темуджин — каза Хулун. Очите й бяха по-ярки, отколкото ги бяха виждали през целия ден. Част от някогашната й жизненост се бе върнала при вида на шамана, гърчещ се на този студен връх, и вече като че ли не усещаше вятъра. Чингис й подаде меча и задържа китката й, когато си помисли, че тя ще замахне с него.

Разкърши празните си ръце и Кокчу се сви уплашено пред него, уловен между краката на семейството, на което бе служил. Мислите му бясно препускаха и той трескаво търсеше нови думи. Глуповатото лице на Темуге беше пълно със съмнение и слабост и дори ханът бе оставил меча си. Все още имаше надежда.

— Нищо не съм правил, господарю. Който и да ти го е казал, е сгрешил и това не бива да коства живота ми или службата ми към теб. Умра ли тук, лош късмет ще те преследва до края на дните ти. Знаеш, че казвам истината.

Чингис посегна надолу и го сграбчи с ужасяваща сила. За миг Кокчу реши, че ще го вдигне на крака, и изохка от облекчение. Тогава усети как хватката на Чингис се прехвърля върху костеливия му крак. Силните пръсти хванаха капачката на коляното му и се забиха дълбоко в плътта. Шаманът започна да се съпротивлява диво, но Чингис изсумтя и го вдигна.

— Моля те, господарю, невинен съм! — извика Кокчу. Чингис вдигна шамана още по-високо и изведнъж го пусна, като в същото време падна на коляно. Кокчу улучи вдигнатия му крак. Всички чуха как гръбнакът му изхрущя и шаманът отвори беззвучно уста. Краката му увиснаха безжизнено, а ръцете задраскаха в снега на отслабващата светлина на слънцето. Темуге се извърна отвратен, но Хаджиун и Хазар продължаваха да гледат, сякаш бяха твърдо решени да запомнят всяка подробност.

Чингис коленичи до шамана и заговори тихо:

— В тези планини има вълци — рече той. — Някои от хората ми ги ловуват заради кожите им. Вълците ще те открият през нощта и отначало само ще гледат. Щом студът те отслаби, ще приближат и ще започнат да душат краката и ръцете ти. Ще се разбягат, когато извикаш и се раздвижиш, но няма да идат надалеч и ще се върнат с повече кураж. Когато започнат да те разкъсват, когато миризмата на кръв ги възбуди, мисли си за мен.

Стана и дивият поглед на шамана проследи движението му, размазан от сълзи. Челюстта му увисна, разкривайки кафявите зъби. Видя как Хулун прегръща Чингис и стиска рамото му, докато се връщаха обратно към конете. Не чуваше думите, които си разменяше семейството. Никога не беше изпитвал такава болка и всички трикове и ритуали, които знаеше, се сриваха пред пламъка, който бе лумнал в него.

После бързо се спусна мрак и той изстена, когато откри, че краката не му се подчиняват. Веднъж почти успя да се изправи в седнало положение, но нова вълна от болка го накара да изгуби съзнание. Когато дойде на себе си, луната беше високо в небето и той чу скърцането на лапи по снега.