Кон Игълдън
Кости по хълмовете (39)

38.

Дъждовете най-сетне стигнаха до Самарканд и барабаняха безспирно по покривите на града в течение на дни, без да дават никакви признаци за отслабване. По улиците потекоха същински реки и на жителите не им оставаше друго освен да търпят. Плъзнаха болести, когато отходните ями преляха и зловонното им съдържание се изсипа в застоялата вода. Нечистотиите замърсиха дори градските кладенци. Въпреки дъжда въздухът си остана горещ и Чингис напусна двореца на шаха, когато избухна нов жесток мор. Започваше с повръщане и диария и убиваше най-напред децата и изгубилите сила старци. Никой не беше в безопасност, не се виждаше никаква закономерност — на едно място измираха стотици, а жителите от съседните улици бяха здрави. Дзинските лекари обясниха на Чингис, че подобно заболяване просто трябва да отшуми само.

Ханът приканваше Арслан да напусне Самарканд, но старият военачалник отказа, както си му беше право. Градът беше негов. Арслан не спомена за първите си болки в корема, докато изпращаше Чингис до портите, и остана, докато ги заковаха. След като ханът бе в безопасност, той затвори очи от болка — сякаш в червата му бяха забили горещо желязо, докато вървеше обратно към двореца по пустите улици. Само няколко дни по-късно Чингис научи за смъртта му.

Когато ханът погледна към града, в очите му имаше ярост и мъка, сякаш самият Самарканд беше виновен. Онези зад стените оплакваха мъртвите или се присъединяваха към тях, докато ханът и военачалниците му потърсиха убежище при герите навън. Там не умря никой. Семействата черпеха вода от езерата на север и болестта не порази лагера.

 

 

Забелязаха войската на Субодай, когато броят на смъртните случаи в града започна да намалява и за първи път от много месеци се усети прохлада. С приближаването на военачалника напрежението в лагера осезаемо нарасна. Чингис ставаше все по-раздразнителен, докато накрая никой не смееше да го доближи. Смъртта на Арслан бе последният щрих на една лоша година и той не беше сигурен, че иска да чуе какво е станало с Джучи. Бяха минали четири дни от последния смъртен случай, когато ханът позволи най-сетне да отворят градските порти и да изгорят разлагащите се мъртъвци. Арслан беше сред труповете и Чингис остана до кладата, докато най-старият му приятел не се превърна в чиста пепел и кости. Шаманите се събраха тържествено, за да изпратят с припяване душата му при бащата небе, макар Чингис почти да не ги чуваше. Огромните клади изсушаваха въздуха и изгориха последните остатъци от болестта. Като че ли започваше прераждане. Чингис искаше да загърби лошите спомени, но не можеше да попречи на Субодай да се прибере у дома.

Когато военачалникът най-сетне стигна стените на Самарканд, Чингис го чакаше в ханския гер, потънал в мрачни мисли. Вдигна очи, когато военачалникът влезе през ниската врата, и дори тогава мъничка част в него се надяваше да се е провалил.

Субодай подаде меча с вълчата глава на хана. Очите му тънеха в сянка и не показваха нищо. Чингис го пое едва ли не с благоговение, положи ножницата в скута си и задиша бавно. Изглеждаше по-стар, отколкото го помнеше Субодай, износен от битките и времето.

— Тялото? — попита Чингис.

— Щях да го върна, но жегата…

Погледът на Субодай се спря върху грубата торба, която бе донесъл със себе си. Беше пазил изсъхналото й съдържание стотици мили.

— Нося главата на Джучи — рече той.

Чингис трепна.

— Махни я и я зарови или изгори — отвърна той. — Не искам да я виждам.

Очите на Субодай проблеснаха. Изкушаваше се да извади главата от торбата и да накара хана да погледне мъртвото лице на сина си. Бързо потисна импулса, знаеше, че е плод на изтощението му.

— Хората му съпротивляваха ли се след това? — попита Чингис. Субодай сви рамене.

— Някои от дзинските командири предпочетоха да се самоубият. Останалите дойдоха с мен, както и предполагах, че ще стане. Още се боят, че ще заповядаш смъртта им. — Пое дълбоко дъх. — Обещах им.

Усети, че Чингис се кани да заговори, и забрави за предпазливостта.

— Няма да видя думата си пречупена, господарю хан — рече той.

Двамата мъже дълго се взираха един в друг, преценявайки волята си. Накрая Чингис кимна.

— Ще живеят, Субодай. Ще се бият отново за мен, нали така? — Изсмя се, макар смехът му да бе пресилен и противен.

Мълчанието се проточи неудобно дълго.

— Чух за победата ти — обади се накрая Субодай.

Чингис остави меча, благодарен, че може да говори за рутинни неща.

— Джелауддин се измъкна — рече той. — Пратих съгледвачи да го търсят, но от него няма и следа. Искаш ли да се заемеш със задачата?

— Не, господарю. Тази жега ми е дошла до гуша. Единственото хубаво нещо при пътуването ми на север, беше студът. Там всичко е по-чисто.

Чингис се поколеба как да отговори. Долавяше огромната горчилка у военачалника и не знаеше как да я облекчи. Спомни си най-лошите времена от собствения си живот, знаеше, че само времето може да го излекува, а не думите. Субодай беше изпълнил заповедта му и Чингис се изкушаваше да му каже, че това трябва да му бъде утехата.

Задържа езика си зад зъбите. Мрачният генерал бе донесъл смътно усещане за заплаха в гера и Чингис почувства как някакви невидими косми настръхват, докато се мъчеше да намери думи.

— Ще преместя народа към Херат на запад. Един рязък удар там ще укроти другите градове. След това мисля да се върна у дома за няколко години. Доста време мина и съм уморен.

Субодай леко наклони глава и Чингис го усети, че кипва. Беше изпълнил заповедта му и Джучи бе мъртъв. Какво повече можеше да иска?

— Чу ли за смъртта на Арслан в града? — попита той.

Субодай кимна.

— Беше велик мъж — тихо рече той.

Чингис се намръщи на спокойния му тон.

— Но въпреки това смъртта му не беше добра — рече той.

Субодай отново не добави нищо към скования разговор и накрая ханът не се сдържа:

— Какво искаш от мен, Субодай? Имаш моята благодарност. Да не мислиш, че се радвам, задето трябваше да направиш това? — Хвърли поглед към торбата между краката на Субодай и едва не се пресегна към него. — Нямаше друг начин, военачалнико.

— Въпреки това тъгувам за него — отвърна Субодай.

Чингис впери поглед към него, после се извърна.

— Както искаш, Субодай. Мнозина ще тъгуват. Джебе беше негов приятел, както и Хаджиун. Майка му е в смут, но те знаят, че това беше моя заповед.

— Но аз съм човекът, който уби сина на хана — мрачно рече Субодай.

Чингис поклати глава.

— Не беше мой син — отсече той. — Загърби това и препусни с мен към Херат.

Субодай поклати глава.

— Не съм ти нужен за това.

Чингис потисна надигащия се в гърдите му гняв. Едва разбираше болката на Субодай, но му беше задължен и осъзнаваше, че военачалникът не може просто да се върне при народа.

— Е, ще те питам отново, Субодай — твърдо рече той. — За службата ти. Какво искаш от мен?

Субодай въздъхна. Беше се надявал да намери мир, когато даде меча и главата на хана. Но мирът не дойде.

— Нека отведа туманите отново на север, в чистия студ. Ще покоря градове за теб и ще се пречистя от онова, което направих.

Най-сетне сведе глава и остана със забит в дървения под поглед, докато Чингис мислеше. Джебе беше планирал удар на север, преди армията на Джелауддин да атакува в Панджшир. При нормални обстоятелства Чингис щеше да прати двамата военачалници, без да се замисля. Страданието на Субодай го тревожеше дълбоко, отчасти защото и самият той го изпитваше, макар да му се съпротивляваше. Беше отмъстил за обидите на дребните крале. Шахът бе мъртъв с всичките си синове освен най-големия и Чингис бе опустошил градовете от изток до запад. Търсеше удовлетворението на победител, но не можеше да го намери. Предателството и смъртта на Джучи бяха отровили някак си простите удоволствия.

Сякаш мина цяла вечност, преди да кимне.

— Добре, Субодай. Вземи Джебе и хората на Джучи. Така и така бих ги изпратил надалеч, за да се научат отново на дисциплината, която очаквам от всички, които ме следват.

Субодай откъсна поглед от пода. Много добре бе разбрал предупреждението.

— Аз съм ти верен, господарю. Винаги съм ти бил верен.

— Знам — отвърна Чингис, като се насили да бъде по-мек. Знаеше, че няма лекия подход на Хаджиун, но не брат му беше на негово място. Рядко се замисляше как да управлява хора като Субодай, по-способни и добри от всички други. В тишината на гера почувства желание да облекчи мъката на военачалника с подходящите думи.

— Думата ти е желязо, Субодай. Гордей се с това.

Субодай се изправи и се поклони сковано. Погледът му се задържа върху торбата, преди да я метне на рамо.

— Трябва, господарю — рече той. — Нищо друго не ми е останало.

 

 

Херат се намираше на почти петстотин мили на югозапад от Самарканд, с две широки реки и дузина по-малки потока между тях. Тъй като беше с герите и каруците, Чингис избра да приближи града крепост от тази посока, вместо да заобикаля планините около Панджшир и да удря на запад през лабиринта от долини и хълмове. Субодай и Джебе бяха заминали на север от Самарканд, вземайки със себе си тумана на Джучи като някаква тъмна сянка. В хиляди гери се шепнеха разказите за преследването и смъртта, но само когато ханът не можеше да чуе.

Минаха повече от два месеца, преди семействата да видят оранжевите камъни на разположения до реката Херат. Градът се издигаше върху гранитна скала и в очите на монголите изглеждаше невъзможно древен. При първите набези в района Херат се беше предал без кръвопролития, предпочитайки да запази живота на жителите си в замяна на данък и окупация. Хаджиун бе оставил тук само гарнизон от осемдесет мъже и беше забравил за града, докато Херат не ги прогони, набирайки кураж от победите на Джелауддин.

Докато приближаваше, Чингис оцени по достойнство могъщата крепост. Беше във формата на квадрат върху скалата и се издигаше на повече от сто стъпки над неравната основа, с огромни кръгли кули по ъглите и по дължината на стените. Преброи общо дванадесет и никоя не отстъпваше по големина на единствената кула, приютила жителите на Парван. Внушителна конструкция, способна да даде подслон на хилядите, които бягаха пред туманите. Чингис въздъхна при вида й. От опит знаеше, че няма да постигне бърза победа. Подобно на Йенкин и Инчуан, трябваше да обсади града и да чака защитниците да започнат да гладуват.

Портите бяха затворени, но Чингис прати командири и преводачи с искането да се предадат, докато туманите се разполагаха на лагер. Отговор не последва и той веднага нареди да вдигнат бялата шатра на един изстрел от крепостта. Тя щеше да остане един ден, за да бъде сменена с червена и после с черна, която означаваше неминуема смърт за всекиго зад стените.

Минаха още два дни, докато сглобят катапултите, но жителите на Херат продължаваха да мълчат. Чингис се запита дали разчитат на стените си, или просто разбират, че той няма да приеме втори път да се предадат без кръвопролития. Гледаше напрегнато, когато първите камъни полетяха и отскочиха от оранжевите стени, оставяйки само едва различимо петно на мястото, където бяха ударили.

Черната палатка затрептя на ветреца, Чингис се отпусна и се приготви за дълга обсада като много други преди това. Този начин за водене на война му беше най-неприятен, но крепостта бе изградена, за да издържи на войска като неговата и бързо решение не съществуваше.

За народа в герите животът продължи да тече около Херат, придружаван от ритмичния денонощен трясък на катапултите. Семействата пояха животните си в реката, оставили унищожаването на града на воините. След дъждовете бе поникнала сладка трева, макар тя вече да изсъхваше на огряваните по-продължително от слънцето места. Тези грижи им бяха отдавна познати и ако градът не паднеше бързо, щяха да пратят стадата на нови пасища, като оставят околните хълмове за накрая.

Чингис почиваше и раните му бяха оставили само бледи белези по краката и ръцете. Не мислеше за Джучи по друг начин освен с облекчение, че на предателството му е сложен край. След заминаването на Субодай ханът изглеждаше зареден с енергия и очакваше падането на Херат, за да продължи нататък. Рамото му се бе излекувало с времето и той яздеше всеки ден, за да поддържа тялото си силно, без да обръща внимание на бележките от възрастта. Беше изпратил Чагатай и Хаджиун да обсадят Балх на изток, но основните сили бяха дошли с него и го изпълваха с кураж. Жена му Бьорте не му говореше откакто научи за участта на Джучи, но той не обръщаше внимание на това. Светът лежеше в краката му и той се чувстваше силен, докато чакаше падането на града.

 

 

На четвъртия месец от обсадата Чингис бе излязъл на лов със старши командири в основата на града. След толкова дълъг престой на едно място малко животни се бяха спасили от тенджерите и гърнетата на семействата. Оставаха само няколко зайци, но те бяха много предпазливи и отдавна се бяха научили да бягат, щом чуят кон или човек.

Балх беше паднал два месеца преди това и туманите бяха изклали всичките му жители, след което разрушиха градските стени. Само Херат все още стоеше и Чингис бе уморен от обсадата и горещината. След завръщането на Хаджиун и Чагатай се беше надявал на бърз завършек, но крепостта бе една от най-силните, които някога се бяха опитвали да превземат.

Докато сезонът отминаваше, Чингис беше местил катапултите на три пъти, като съсредоточаваше огъня им върху равните участъци на стената. За огромна радост в нея се появиха пукнатини, но понякога той имаше чувството, че е нападал планина. Стените продължаваха да стоят, макар и очукани и с хиляди белези. Чингис знаеше, че гладът и жаждата в крайна сметка ще пречупят града, но обсадните му оръдия не спираха да работят.

— Свършим ли с това, ще тръгнем за дома — промърмори си той, като гледаше към стените.

Хаджиун и Хазар бяха чували тези думи стотици пъти и само се спогледаха. Един заек изскочи от скривалището си далеч напред и тримата препуснаха след него. През тропота на копитата Чингис чу рязък вик над главата си и погледна нагоре. Винаги се намираше по някой да се взира надолу към лагера му, но този път мъжът явно се беше навел прекалено далеч навън. Нещастникът едва бе успял да се задържи и сега висеше, вкопчил пръсти във външния ръб. Чингис свирна на братята си и посочи към викащия за помощ човек над главите им.

Хазар и Хаджиун се върнаха и загледаха с интерес.

— Да се обзаложим? — предложи Хазар. — Два коня, че ще падне?

— Без мен, братко — отвърна Чингис.

Появиха се други и се опитаха да изтеглят човека, но той извика отчаяно, когато пръстите му се изплъзнаха. Тримата братя гледаха като омагьосани как пада с писък. За момент изглеждаше, че един засводен прозорец ще го спаси. Ръцете му се вкопчиха в перваза, но не успяха да го задържат. Братята трепнаха, когато нещастникът отново се удари в стената и падна върху скалната основа на крепостта. Тялото се затъркаля и спря недалеч от тях. За свое изумление Чингис видя, че едната ръка се движи.

— Жив е! — възкликна той.

— За още няколко мига, не повече — отвърна Хаджиун. — Такова падане би убило всекиго.

Тримата препуснаха в тръс към лежащия мъж. Единият от глезените му бе несъмнено счупен и стъпалото беше извито под неестествен ъгъл. Тялото му бе цялото охлузено и изранено, но човекът примигна ужасен към военачалниците. Не вярваше, че е оцелял.

Хазар изтегли меча си да го довърши, но Чингис вдигна ръка.

— Щом духовете не го убиха след такова нещо, няма ние да го правим — рече той.

Погледна със страхопочитание към далечния връх на стената, след което се обърна към мъжа.

— Имаш невероятен късмет — каза Чингис на развален арабски.

Мъжът извика, когато се опита да се раздвижи, и също погледна към стените.

— Не ми… прилича на късмет — изпъшка той.

Чингис му се ухили.

— Заведи го при лечител, Хазар. Като превържат раните му, дай му добра кобила и каквото пожелае.

Горе по стените се появиха още хора и се наведоха, за да виждат по-добре, някои надвесени почти като човека, който сега лежеше в краката на Чингис.

— Когато градът падне, ще разбереш какъв късмет си извадил — рече ханът на родния си език. Мъжът го погледна неразбиращо, а Хазар се спеши, за да го настани на седлото.

 

 

Стените на Херат не издържаха и рухнаха на шестия месец от обсадата. Една от кулите падна с част от стената, като смаза камъните отдолу и отвори огромна дупка към града. Туманите се събраха бързо, но съпротива нямаше. Когато влязоха в Херат, улиците и постройките вече бяха задръстени с мъртви и умиращи. Останалите живи бяха изведени в равнината и принудени да коленичат, за да бъдат вързани. Само тази задача отне много дни, тъй като крепостта бе претъпкана с мъже, жени и деца. Темуге нареди на слугите си да преброят пленниците и да записват резултата на восъчни плочи. Общият им брой бе сто шейсет и три хиляди, като почти половината от това число бяха полумъртви от жажда или глад. В страха и отчаянието си те плачеха и стенеха, сякаш ги караха на заколение, и плачът им се носеше над герите. Воините претърсиха всяка стая, зала и мазе в града, докато в него не останаха единствено мъртъвци. Миризмата след обсадата не можеше да се сравнява с нищо срещано досега и дори закоравелите бойци се давеха, докато вадеха разлагащите се трупове.

Привечер Темуге беше готов с резултатите и Чингис постанови, че избиването ще започне по зазоряване. Оттегли се в ханския гер да се нахрани и да спи, но съпругата му Чакахай го потърси в сгъстяващия се сумрак. Отначало не каза нищо и той с радост прие присъствието й. Въртеше се около печката, приготви чай и затопли питки безквасен хляб, овнешко и билки, които бе приготвила от сутринта. Чингис не забеляза напрежението й, но щом тя му подаде подноса с хляба, той взе ръката й в своята и усети, че трепери.

— Какво има?

Тя сведе глава. Знаеше, че ще е най-добре, ако говори направо, но сърцето й биеше така бързо, че едва успяваше да си поеме дъх. Коленичи пред него и той забрави глада си и я погледна заинтригувано.

— Съпруже, бих искала да те помоля нещо — рече тя.

Чингис отново пое ръката й.

— Слушам те.

Чакахай се насили да си поеме бавно дъх.

— Жените и децата… Пусни ги. Ще отнесат вестта, че градът е паднал. Те…

— Няма да говоря за това тази вечер — рязко отвърна Чингис и я пусна.

— Съпруже — замоли се тя. — Чувам ги как плачат.

Беше я послушал, когато тя му даде ключа за предателството на Кокчу. Беше я послушал, когато го уговори да направи Угедай свой наследник. Очите й го гледаха умолително.

Чингис изръмжа гърлено, внезапно обзет от ярост.

— Не можеш да разбереш, Чакахай — рече той. Тя вдигна глава и той видя, че в очите й блестят сълзи. Продължи, напук на себе си: — Това не ми носи удоволствие. Но избиването им ще бъде писък, който ще бъде чут по-надалеч, отколкото мога да стигна. Вестта ще тръгне оттук, Чакахай, ще полети с бързината на птица. Ще говорят, че съм изклал всичко живо в Херат, че отмъщението ми е било ужасно. Само името ми ще всява ужас у онези, които биха се осмелили да се изправят срещу мен.

— Само мъжете… — започна Чакахай.

Чингис изсумтя.

— Мъже винаги умират на война. Кралете им го очакват. Искам да разберат, че да ми се съпротивляват е все едно да пъхнат главите си във вълча паст. Че ще изгубят всичко и не могат да очакват милост.

Отново протегна ръка и докосна лицето й. Чакахай усети твърдите мазоли по дланта му.

— Хубаво е, че плачеш за тях, Чакахай. Очаквам това от всяка моя жена и майка на децата ми. Но утре ще се лее кръв, за да не се налага да го правя отново стотици пъти, че и повече. Тези араби не ми пращат данък, защото признават правото ми на власт. Свеждат глави, защото не го ли сторят, ще изсипя огън и жупел отгоре им и ще видят как всичко скъпо за тях се превръща в пепел.

Сълзите се стичаха по бузите й и Чингис я погали нежно.

— Иска ми се да можех да ти дам това, за което ме молиш, Чакахай. Но ако го сторя, догодина ще бъде някой друг град, а след това — дузина други. Това е сурова страна и хората са свикнали със смъртта. Ако искам да ги владея, те трябва да знаят, че да ми се противопоставят означава да бъдат унищожени. Трябва да се страхуват, Чакахай. Това е единственият начин.

Тя не отвърна и Чингис внезапно се почувства възбуден от разплаканото й лице. Остави подноса с храна за сутринта и я вдигна на ниското легло до себе си, усещайки как рамото му изпуква. Тя се тресеше, когато устните им се намериха, но той не знаеше дали от страст или от страх.

 

 

Призори Чингис остави Чакахай в гера и излезе да наблюдава избиването. Беше натоварил със задачата туманите на Угедай и Толуй. Двадесет хиляди воини бяха почистили и наточили мечовете си за работа, но дори това множество щеше да се изтощи накрая.

Пленниците седяха сгушени в утринната сянка на разбития град, заобиколени от туманите. Мнозина се молеха на глас и онези, които се озоваха лице в лице с мрачните воини, протягаха ръце и пищяха, докато мечовете се вдигаха и спускаха. Не беше бързо. Воините се движеха сред тях и трябваше да замахват много пъти, а пленниците се гърчеха и се мъчеха да се освободят от вървите. Мъже и жени се катереха едни върху други и воините бяха целите в кръв. Много оръжия се съсипаха от костите, стоманените ръбове се напукваха и огъваха. Мина пладне и избиването продължи, а неподвижният въздух се изпълни с миризмата на кръв. Воините оставиха масата живи и мъртви и задъхано пиха топла горчива вода, след което отново се заловиха за работа.

Следобедното слънце печеше безмилостно, когато най-сетне приключиха и равнината потъна в тишина. Туманите на ханските синове се олюляваха от изтощение, сякаш бяха водили дълго и тежко сражение. Командирите им ги пратиха на реката да измият кръвта и да почистят и смажат оръжията си. Градът се издигаше мълчаливо над тях, лишен от живот.

Отначало падналият от стената мъж беше плакал, но сълзите му бързо изсъхнаха в жегата и накрая само хълцаше на сухо. Счупеният му глезен бе обездвижен в шина, а някакъв безименен монголски командир му беше дал кон и провизии по заповед на хана. Мъжът потегли, докато мухите и птиците се събираха над Херат. Чингис го гледаше как се отдалечава. Щеше да отнесе вестта до всички, които имаха уши да я чуят.

Помисли си за сълзите на Чакахай, докато стоеше в сянката на Херат. Не й беше казал накъде ще поведе народа. Семействата знаеха, че смята да се прибере у дома, но едно друго кралство отдавна бе престанало да праща данък и той щеше да отведе войската си там, преди да види отново родните хълмове и реки. Си Ся беше мястото, където за пръв път видя бледата кралска дъщеря, стъпалото, което го бе отвело до императорската столица. Подобно на първенците на Херат и Балх, бащата на Чакахай бе решил, че ханът няма да оцелее срещу арабските армии.

Чингис се усмихна леко и заповяда народът най-сетне да разтури лагера. Отдавна не беше стъпвал в дзински земи и Си Ся щеше да бъде кървавият пример, който да ги застави да му се покорят.