Кон Игълдън
Кости по хълмовете (36)

35.

Снегът се вдигаше на вихрушки около него, но Субодай посрещаше с благодарност студа. Беше роден на подобно място и времето подхождаше на вцепенението, което изпитваше, откакто прие заповедта на хана. Лицето му беше безизразно. Над горната му устна се образуваше лед от дъха му, колкото и често да го бършеше.

Следваха го десет хиляди души и той не се и опита да скрие присъствието си. Джучи не беше глупак и Субодай подозираше, че младият мъж има съвсем точна представа къде се намира туманът му. Помисли си, че е много вероятно да намери само изоставен лагер. Тогава щеше да се принуди да преследва сина на хана през деня из замръзналите земи. Погрижи се знамената да бъдат вдигнати високо и ярките жълти ивици коприна се виждаха от много мили разстояние. Така Джучи щеше не само да знае, че е дошъл да го търси туман, но и че неговият командир е Субодай.

Наведе глава и загърна облечения над бронята дел. Зъбите му затракаха и той стисна челюсти. Май вече нямаше силата, която помнеше като момче, и се запита дали резкият преход от горещина към студ не го е лишил донякъде от издръжливостта му. Тялото се нуждаеше от време, за да свикне с подобни крайности дори ако принадлежеше на роден в сурови зимни условия човек.

Беше се борил със заповедта през цялото пътуване на север, докато изкачваше планини, прекосяваше пусти долини и минаваше покрай спящи градчета през нощта. Не беше тръгнал да завладява и хората му подминаваха богатите селища. Вземаха овце и кози, когато им попаднеха, но единствено защото се нуждаеха от прясно месо. Десет хиляди души трябваше да се изхранват, независимо накъде бяха тръгнали. Понитата им бяха свикнали на сняг и като че ли се приспособяваха по-бързо от ездачите си. Разравяха с копита снега за тревата под него всеки път, когато спираха да почиват.

Съгледвачът, който беше намерил Джучи, яздеше непосредствено пред Субодай. През всичките трийсет и осем дни път не бе казал почти нищо. Сега Субодай виждаше, че е станал по-бдителен и непрекъснато се оглежда. Бяха минали повече от хиляда мили, откакто напуснаха Чингис, като внимаваха как използват резервните коне. Най-сетне бяха наближили целта си и никой не знаеше какво ги чака. Първият знак за Джучи можеше да бъде опразнено село или песен на стрели от бялата пустош. Въпреки това продължаваха напред и военачалникът се бореше със себе си, като всеки ден кроеше и отхвърляше десетки различни планове. Понякога се измъчваше с картината как среща младия мъж, когото бе калявал и обучавал три години, по-голямата част от които бяха прекарали почти толкова далеч на север. Споменът беше силен и той откри, че гори от желание отново да види Джучи, точно както баща би желал да види сина си. Цели разговори минаваха през главата му един след друг, но не му носеха покой.

Когато съгледвачите доведоха един непознат при тумана, изпита почти облекчение, че краят на пътуването наближава, макар че в същото време стомахът му се сви. Не беше готов за онова, което предстоеше, макар да го бе очаквал от толкова време.

Не разпозна мъжа, макар той да носеше монголска броня и дел върху нея досущ като Субодай. Освен това излъчваше авторитет, докато яздеше между съгледвачите, и не сведе глава, щом стигна до Субодай. Сигурно е мингхан командир, помисли си военачалникът, докато гледаше с немигащи очи как отнемат оръжието на непознатия и му позволяват да приближи. Туманът спря и заслепяващата вихрушка сякаш се засили. Вятърът виеше и носеше сняг около копитата на конете.

— Военачалнико Субодай — поздрави мъжът. — Видяхме знамената ти.

Субодай не отговори. Мъжът не можеше да има власт да действа самостоятелно и затова той просто изчака да види как Джучи ще изиграе своя ход.

— Трябва да ти кажа, че не си добре дошъл, военачалнико — продължи командирът. Воините около Субодай надигнаха глави, щом чуха предизвикателните думи, но човекът не трепна. — Нямаме абсолютно нищо против вас и най-вече против теб, но въпреки това те молим най-учтиво да обърнеш и да напуснеш тези земи.

Субодай сви устни и усети как полепналият по тях лед се напуква.

— Господарят ти е казал повече от това, мингхан командир — рече той. Мъжът примигна и Субодай разбра, че е познал поста му. — Какво ти каза да сториш, ако не си тръгна?

Командирът прочисти гърлото си, внезапно осъзнал, че говори с най-почитания мъж сред народа след Чингис. Усмихна се бегло, въпреки че беше напрегнат.

— Каза, че няма да го направиш и че ще ми зададеш този въпрос, почти дума по дума.

— Е? — поинтересува се Субодай. Студът се просмукваше в него. Беше уморен от язденето. Умът му бе притъпен и той искаше да се скрие от вятъра.

— Каза ми да ти кажа, че няма да те чака да дойдеш. Тръгнеш ли срещу нас, няма да намериш нищо. Дори ти не можеш да ни проследиш в снега, а ние познаваме тези земи. Ще започнеш да ни преследваш и ще се отдалечиш още повече от хана, но само ще си загубиш времето. — Мъжът преглътна, изнервен от свирепите погледи на воините. Трябваше да събере целия си кураж, за да продължи. — Каза, че си го обучил добре и че няма да оцелееш в преследването, ако го започнеш.

Субодай вдигна ръка да спре онези, които бяха готови да се хвърлят напред и да убият пратеника. Мнозина бяха изтеглили мечове с вдървените си ръце и ръмжаха гневно. Моментът беше настъпил и макар това да го нараняваше повече и от студа, Субодай знаеше как да стигне до Джучи.

— Не съм дошъл да ловувам, мингхан командир. Отведи ме до място, където хората ми могат да се установят на лагер, да се нахранят и да починат. После ще дойда сам с теб. Ти ще ме заведеш при него.

Отначало командирът не отговори. Онези около Субодай започнаха да викат и да настояват за правото да го защитят от враговете. Той поклати глава и хората му млъкнаха.

— Ще ме приеме, мингхан командир — продължи Субодай. — Нима не е казал това? Че ще ме приеме, ако дойда сам? Аз съм го обучавал. Би трябвало да го е помислил отдавна.

Командирът сведе глава. Ръцете му стискаха поводите и трепереха, но не от студа.

— Ще те заведа, военачалнико — отвърна той.

 

 

На следващата сутрин Субодай и мингхан командирът бавно влязоха в лагера на Джучи. С развития си през годините инстинкт военачалникът не пропусна да забележи защитата. Бяха избрали място сред гъсти гори и залесени хълмове. Дори пътят към лагера се виеше по снега между стари дървета. Уважението на Субодай към съгледвача, който ги беше открил, рязко се засили. Помисли си, че трябва да похвали човека, стига да доживее да се върне в тумана си.

Имаше гери, чиито дебели плъстени стени пазеха от студа далеч по-добре от камъка и дървото. Дървена палисада предпазваше селището от вятъра. Когато мина през отвора в нея, Субодай забеляза овце и кози в дървените кошари, скупчени заедно на белезникави купчини. Бяха малко на брой и военачалникът не се изненада от дървените колиби, построени от одялани и заковани една за друга борови трупи. От тях се издигаше дим и селото създаваше впечатление за топлина и уют, които харесаха на Субодай. Беше израснал точно на такова място, където всеки дом бе отделен от останалите със замръзнали кални пътеки.

Пристигането му не остана незабелязано. Наблюдаваха го мъже със смътно познати лица. Паметта му бе легендарна, но извън туманите той едва се присещаше за отделни имена, при това доста несигурно. Някои нарочно продължиха работата си, докато военачалникът преминаваше край тях, но повечето просто стояха и гледаха, почти изпълнени с копнеж от спомените за един друг свят. Видя купчини щавени и прясно одрани кожи, които подстригваха и миеха в дървени корита. За своя изненада видя и жени с бледи кожи, някои от които дори бяха бременни. Работеха наред с мъжете, за да оцелеят в замръзналото село, и не го погледнаха, докато минаваше. Името Субодай не означаваше нищо за тях.

Джучи чакаше на прага на една дървена къща. Постройката изглеждаше ниска и малка, но по-солидна в сравнение с герите. Раменете му бяха по-яки, отколкото ги помнеше Субодай, може би заради тежкия труд при строежа на селището. Военачалникът почувства как сърцето му се разтуптява по-бързо въпреки обстоятелствата, при които се виждат. Щеше да препусне в тръс, ако мингхан командирът не бе взел поводите му, преди да успее да го направи. Под мълчаливия предупредителен поглед на мъжа Субодай се спеши, без да откъсва очи от Джучи.

Военачалникът запази студена физиономия, докато позволи на двама воини да го претърсят за оръжия. Бяха много старателни. Провериха подплатата на дела му и махнаха острите пластини от бронята му, дори ги срязаха с ножовете си. Той издържа прегледа, без да ги погледне. Единият дръпна грубо, за да освободи една пластина, и Субодай обърна погледа си върху него. Мъжът пламна и остана изчервен, докато не завърши работата си. Когато приключиха, на снега имаше цяла купчина пластини, върху които лежаха меч и два кинжала. На много места се виждаше тежката подплата на бронята му и част от достойнството на Субодай бе пострадала. Едва тогава Джучи пристъпи напред, а хората му застанаха наблизо с извадени мечове, готови да вземат главата на военачалника.

— Не биваше да идваш, Субодай — рече Джучи. Очите му блестяха и за миг на Субодай му се стори, че вижда привързаност в тях, която обаче бе бързо прикрита.

— Знаеше, че ще дойда — отвърна Субодай. — Макар това да означава, че ще трябва да изоставиш това място, когато си тръгна.

Джучи се огледа.

— Мисля, че си заслужава жертвата, макар че мнозина от хората ми искаха да те убият в гората. — Сви рамене. — Набелязал съм и други места, далеч оттук. Ще построим къщите си наново. — Лицето му стана сурово. — Но ти вече ми струваш скъпо, Субодай, само защото знаеше, че ще ти позволя да дойдеш при мен.

Субодай не помръдна — много добре осъзнаваше, че всяко рязко движение ще означава край на живота му. Не се съмняваше, че освен воина с меча някъде зад него има и стрелци с опънати лъкове.

— Тогава гледай това да не излезе празно прахосване, Джучи. Покани ме с добре дошъл в лагера си и ще поговорим.

Джучи се поколеба. Мъжът пред него бе един от най-старите му приятели и го уважаваше повече от всеки друг. Въпреки това не можеше да се отърси от ужаса, който дойде заедно с него. Не можеше да надхитри Субодай и му бе трудно да потисне набъбващия страх.

— Радвам се да те видя — нежно рече Субодай.

Джучи кимна.

— И аз теб, стари приятелю. Добре си дошъл в лагера ми. Ела да пием чай и сол. Ще те оставя жив засега.

Джучи махна с ръка на воините да отстъпят и Субодай изкачи двете дървени стъпала, които държаха малката къща над кишавата земя. Джучи отстъпи настрани и военачалникът пръв влезе в малката стаичка.

Докато Джучи затваряше, Субодай забеляза отвън да се събират въоръжени мъже. Посланието бе достатъчно ясно и той се опита да се отпусне, докато железният чайник засъска на печката и Джучи наля рядък чай, в който добави мляко и щипка сол от висящата на вратата торбичка. Вътре имаше само едно ниско легло и Субодай седна на един стол, като отпиваше от купата си и се наслаждаваше как напитката прогонва студа в гърдите му. Джучи изглеждаше нервен и ръцете му трепереха, когато хвана неговите.

— Майка ми добре ли е? — попита той.

Субодай кимна.

— Чудесно й се отразяват горещите земи, за разлика от повечето от нас. Братята ти с всяка година стават все по-силни. Угедай вече има свой собствен туман, Толуй също, макар неговият да е само от момчета. Не бих искал да ги виждам да се сражават. Баща ти…

— Не ме интересува как е баща ми, Субодай — рязко го прекъсна Джучи. — Да ме убиеш ли те изпрати?

Субодай трепна, сякаш бе изгорил устните си. Внимателно остави все още наполовина пълната купа. Много пъти беше премислял тази част от разговора, но нищо не можеше да го подготви за мъката от срещата им. Точно сега би дал всичко на света, само и само да се намираше далеч оттук, да завладява други земи за хана.

— Чингис даде тежки заповеди, Джучи. Не ги исках.

— Но въпреки това си тук като вярна хрътка — отвърна Джучи със същия твърд тон. — Кажи ми какво иска от мен.

Субодай пое дълбоко дъх.

— Имаш само седем хиляди души, Джучи. Не могат да издържат срещу моя туман. Съдбата им е в това, което трябва да поискам от теб.

Джучи стоеше като изсечен от камък, без да каже абсолютно нищо. Субодай продължи:

— Ако дойдеш сам, те ще бъдат оставени на мира. Но ако откажеш, длъжен съм да ги избия.

— Ако можеш — отговори Джучи с отново пламнал гняв.

— Да. Но ти знаеш, че мога.

— Не и ако те убия тук, военачалнико. Познавам тези гори. Хората ми ще се сражават за домовете си.

— Ако нарушиш примирието — тихо рече Субодай, — моите пък ще се сражават, за да си отмъстят за мен. Мисли като водач, Джучи. Ти ги доведе тук, далеч от баща си. Те гледат към теб за чест и живот. Нима си готов да ги видиш мъртви?

Джучи стана, купата му падна на пода и се пръсна на парчета.

— Нима очакваш да се върна, за да бъда заклан от баща си? Да оставя всичко, което съм построил тук? Ти си побъркан.

— Баща ти не иска хората ти, Джучи. С предателството си ти го нарани пред всички. Няма да го е грижа за тях, ако се върнеш. Да, ти ще умреш; нима си очаквал да те излъжа? Ще бъдеш екзекутиран като пример за всеки, на когото му хрумне да се обърне против него. Но хората ти ще бъдат оставени на мира. Когато напуснат този лагер, никой няма да дойде да ги търси, поне докато аз съм жив.

Той също се изправи и застана срещу Джучи със сурово изражение.

— Ти ги доведе дотук, Джучи. Ти държиш живота им в ръцете си. Или ще бъдат убити, или ще дойдеш с мен, а те ще живеят. Това е изборът, който трябва да направиш. Още сега.

Сърцето на Субодай се сви, докато наблюдаваше агонията на младия мъж. Сам изпитваше същото, но и той като Джучи нямаше избор. Видя как съпротивата го напуска и с дълга въздишка Джучи се отпусна обратно в леглото. Погледът му беше мъртвешки, взираше се в нищото.

— Трябваше да разбера, че баща ми никога няма да ме остави да си ида — почти прошепна той. — Дадох му всичко, а той продължава да ме гони по петите.

Отправи към Субодай уморена усмивка, която едва не разкъса сърцето на военачалника.

— В края на краищата, какво значение има един живот? Пък бил той и моят.

Изправи гръб и енергично разтърка лице с длани, за да скрие проблясващите в очите му сълзи.

— Това е хубаво място, Субодай. Дори започнахме да търгуваме с кожи. Хората ми си намериха жени при набезите и скоро тук ще има деца, които дори не са чували името на Чингис. Можеш ли да си представиш?

— Мога. Осигурил си им добър живот, но за него има цена.

Джучи дълго време се взираше мълчаливо в него. Накрая затвори очи.

— Добре, военачалнико. Май баща ми е изпратил подходящия човек, за да ме върне.

Стана отново и възвърна част от самообладанието си, преди да отвори вратата и да пусне вихрушката в малкото помещение.

— Вземи си оръжието, военачалнико — рече той, като сочеше купчината в снега.

Около нея се бяха насъбрали мъже. Щом видяха Джучи, лицата им грейнаха. Субодай пристъпи напред, без да обръща внимание на враждебните им погледи, и вдигна меча и кинжалите си. Остави откъснатите пластини на мястото им, препаса меча и пъхна кинжалите в ботушите си. Не гледаше, докато Джучи говореше на главните си командири. Не вярваше, че ще може да го понесе. Конят му беше готов и някакъв непознат държеше поводите. Субодай му кимна по навик, докато сядаше в седлото, но човекът гледаше покрай него.

Субодай се обърна и видя приближаващия Джучи. Младият мъж изглеждаше уморен и някак смален, сякаш му беше отнето нещо.

— Върни се при тумана си, военачалнико. Ще дойда при теб след три дни. Имам да свърша това-онова тук.

Субодай се поклони в седлото, разяждан от срам.

— Ще те чакам, военачалнико — рече той.

Джучи леко трепна от обръщението, но кимна и му обърна гръб.

 

 

Снегът продължаваше да вали, а третата вечер наближаваше и светлината отслабваше. Субодай не беше сигурен, че Джучи ще дойде както бе обещал, но не стоя със скръстени ръце. Хората му бяха готови за атака и чакаха премръзнали. Съгледвачите му бяха пръснати във всички посоки и нямаше да бъде изненадан. Стоеше в края на редицата и гледаше как следите изчезват под падащия сняг. Искаше му се спомените да изчезнат напълно, да го оставят свеж и чист, вместо да го измъчват с миналото. Още помнеше какво бе усещането да получи златния пайце от ръката на самия Чингис, а пред тях бе целият свят. Беше се посветил на хана и винаги жадуваше да покаже, че заслужава оказаната му чест. Въздъхна. Ханът бе достоен за следване, но на Субодай не му се щеше да му е син.

Съгледвачите пристигнаха преди Джучи с вестта за самотен ездач в гората. За момент Субодай пожела това да не е Джучи и той да пожертва живота на своите хора, за да запази свободата си. Чингис би постъпил точно така, но Джучи бе живял различен живот и Субодай го познаваше твърде добре.

Наистина беше той и военачалникът замръзна в седлото. Дори и тогава се надяваше, че Джучи ще промени решението си, но той приближаваше все повече и повече, докато не спря досами него.

— Е, Субодай, отведи ме у дома. Вземи мен и остави другите.

Субодай кимна и Джучи поведе коня си сред зяпналите воини, които почти не разбираха какво се е случило. Туманът обърна да се прибира и двамата военачалници минаха през воините, за да застанат начело.

— Съжалявам — рече Субодай.

Джучи го изгледа странно, после въздъхна.

— Ти си по-добър от баща ми — рече той. Видя, че погледът на Субодай се е спрял върху меча с вълчата глава на кръста му. — Ще ми позволиш ли да го задържа, Субодай? Честно си го спечелих.

Субодай поклати глава.

— Не мога. Ще го пазя, обещавам.

Джучи се поколеба, но бе заобиколен от всички страни от хората на Субодай. Внезапно се намръщи. Беше му писнало от борбата, която трябваше да води през целия си живот.

— Вземи го тогава — рече той и разкопча колана с ножницата.

Военачалникът се пресегна да вземе оръжието. Джучи гледаше надолу към него, когато Субодай преряза гърлото му с едно бързо движение. Младият мъж бе изгубил съзнание преди още да падне от коня. Ярката му кръв бликна върху снега.

Субодай хлипаше, докато се спешаваше да прегледа тялото. Животът го беше напуснал.

— Съжалявам, приятелю — рече той. — Аз съм човек на баща ти.

Дълго остана коленичил до проснатия труп и хората му предвидливо запазиха мълчание.

Накрая успя да се овладее и се изправи, като вдишваше дълбоко ледения въздух, сякаш това можеше да измие кръвта от ръцете му. Беше изпълнил заповед, но това не му даваше покой.

— На зазоряване ще се върнем при лагера им — каза той. — Ще дойдат, след като вече е мъртъв.

— Какво да правим с тялото? — попита един от мингхан командирите. Той също познаваше Джучи още от момче и Субодай не можеше да го погледне в очите.

— Ще го вземем с нас. Отнасяйте се добре с него. Той беше син на хана.