Кон Игълдън
Кости по хълмовете (13)

12.

Портите на Отрар бяха залостени. Чингис беше спрял понито си на върха на един хълм недалеч от стените и гледаше как черният пушек се издига лениво над горящите предградия. Три дни бе разузнавал района, но дори онези, които бяха превземали дзински градове, не успяха да забележат недостатък в отбраната. Стените бяха построени от светлосив варовик върху гранитна основа и всяка плоча тежеше много тонове. В стените на вътрешния град имаше две железни порти, от които се излизаше към обширен лабиринт от изоставени пазари и улици. Странно бе да се язди през отекващите алеи край високите укрепления. Управителят знаеше за пристигането им от месеци и всичко ценно беше прибрано, само тук-там се виждаше по някое улично куче или счупено гърне. При претърсването съгледвачите бяха открили множество коварни капани. Едно тринадесетгодишно момче бе отворило врата с ритник и стрела от арбалет го прониза в гърдите. След още два смъртни случая Чингис заръча на Темуге да изгори външния град и Отрар все още се задушаваше в черния дим. В пепелищата и развалините под хълма Младите вълци на Субодай събаряха стените с пики, за да разчистят за хана пътя към вътрешния град.

Информация не им липсваше. Срещу достатъчно злато арабските търговци бяха посочили местоположението дори на кладенците зад стените. Чингис бе обиколил целия град със своите инженери, за да огледа дебелината на укрепленията.

Най-голямата слабост беше хълмът от северната страна на града, който се извисяваше над стените. Там съгледвачите бяха открили изоставени градини с много цветя, декоративно езеро и дървен павилион. Преди два дни Чингис бе изпратил воини да разчистят билото, като оставят старите борове надолу по склона. Ако разположеха катапултите си на мястото на павилиона, те щяха да са достатъчно високо, за да могат да запращат камъни право в гърлото на управителя.

Чингис погледна надолу към града, наслаждавайки се на чувството да го държи в ръцете си. Ако той беше управител на това място, щеше да заповяда да изравнят хълма, вместо да дава предимство на евентуалния враг. Но това нямаше да му достави удоволствие. Собственият му лагер се намираше на тридесет мили на изток, охраняван от брат му Хазар и едва два тумана. Останалите бяха тръгнали срещу Отрар. Преди пристигането на съгледвачите ханът бе сигурен, че стените могат да се разрушат.

Тази сутрин съгледвачите бяха съобщили за огромна армия, идваща от юг. Повече от двама души срещу всеки от неговите осемдесет хиляди маршируваха насам и Чингис знаеше, че не бива да се остави заклещен между Отрар и армията на шаха. На билото около него имаше още дванадесет мъже, които чертаеха карти и си водеха бележки за града. Други, водени от Лиан, майстора зидар от един дзински град, сглобяваха катапултите и приготвяха глинени гърнета със запалително масло. Лиан също се бе подготвил още преди да забележат шахската войска. Сега решението щеше да бъде военно и майсторът просто разперваше ръце, когато някой от работниците го питаше какво ще става по-нататък.

— Бих оставил управителя на Отрар да гние в града си, ако не разполагаше с двадесет хиляди мъже, готови да ни ударят в гръб веднага щом тръгнем — рече Чингис.

Хаджиун кимна замислено и обърна коня си.

— Не можем да залостим вратите отвън, братко — рече той. — Ще спуснат хора с въжета и ще махнат гредите. Мога да остана тук, докато поведеш армията срещу врага. Ако ти потрябват резерви, прати вест и ще дойда.

Чингис се намръщи. Воините на Джебе и Джучи бяха изчезнали сред долините и хълмовете без никаква вест. Не можеше да остави семействата в лагера без защита, нито пък да зареже Отрар с толкова много войници в него. Но ако съгледвачите бяха прави, престоеше му да се изправи срещу сто и шейсет хиляди само с шест от десетте си тумана. Никой нямаше повече вяра в бойните умения на хората му от самия него, но шпионите и докладите твърдяха, че това е само една от армиите на шаха. Трябваше не само да я смаже, но и да го направи без сериозни загуби, в противен случай следващата войска щеше да сложи край на всичко. За пръв път от пристигането си на запад се запита дали не е направил грешка. Управителят на Отрар разполагаше с огромна сила и нищо чудно, че беше толкова арогантен.

— Изпрати ли хора да търсят Джучи и Джебе? — внезапно попита Чингис.

Хаджиун сведе глава, макар че ханът му беше задал този въпрос вече два пъти сутринта.

— Още няма никаква вест от тях. Пратих съгледвачи на сто мили във всички посоки. Някой все ще ги намери.

— Очаквах Джучи да го няма, когато ми трябва, но Джебе! — озъби се Чингис. — Ако някога ми трябват ветераните на Арслан, то е тъкмо сега! Срещу толкова много народ ще е все едно да хвърляме камъчета в река. Че и слонове! Кой може да каже как да се справим с тези зверове?

— Остави лагера без защита — рече Хаджиун.

Чингис го изгледа свирепо, но само сви рамене.

— Ако се провалим, два тумана няма да са достатъчни, за да върнат семействата обратно. Шахът ще ги атакува с всичко, което му е останало. Залозите са толкова високи само защото сме тук.

Чингис не отговори и загледа как издигат раменете на катапултите. Ако имаше един, най-много два месеца, щеше да превземе града, но шахът никога нямаше да му даде толкова време. Намръщи се на възможностите. Ханът не може да хвърля кости и да рискува целия си народ. Рискът да бъде смазан между чука и наковалнята беше твърде голям.

Поклати глава, без да каже нищо. Ханът може да прави каквото си поиска с живота на онези, които го следват. Ако рискува и изгуби, по-добре да посрещне смъртта, отколкото да отглежда кози в родните степи. Още си спомняше какво е да живееш в страх при вида на конници на хоризонта.

— Когато бяхме при стените на Йенкин, братко, аз те изпратих да пуснеш кръв на една дзинска колона. Знаем накъде се е насочил шахът и няма да го чакам търпеливо под строй, докато стигне при нас. Искам хората му да бъдат атакувани през целия път до Отрар.

Хаджиун вдигна глава. Блясъкът отново се бе върнал в очите на брат му. Той взе една карта от ръцете на слугата и я разви на земята. Двамата с Чингис клекнаха над нея и затърсиха терен, който биха могли да използват.

— С толкова много хора и животни ще му се наложи да раздели войската си тук и тук или да я прекара наведнъж през този широк проход — рече Хаджиун. Земята на юг от Отрар бе равнина със села и ниви, но за да стигне до нея, шахът трябваше да прекоси възвишения, които щяха да принудят арабите да се разпънат в дълга колона.

— Колко остава, преди да стигнат проходите? — попита Чингис.

— Два дни или повече, ако се движат бавно — отвърна Хаджиун. — След това излизат на открита равнина. С нищо няма да можем да ги спрем.

— Не можеш да завардиш три прохода, Хаджиун. Кой още ти трябва?

Хаджиун не се поколеба нито за миг.

— Субодай и Джелме.

Ханът погледна по-малкия си брат и видя как ентусиазмът му се разгаря.

— Заповедите ми са да ги разредите, Хаджиун, а не да се биете до смърт. Удряш и се оттегляш, после удряш отново, но без да позволяваш да те вкарат в капан.

Хаджиун сведе глава, все още загледан в картата, но Чингис го потупа по ръката.

— Повтори заповедта, братко — меко рече той.

Хаджиун се ухили и го направи.

— Не се ли безпокоиш, че ти оставям твърде малко хора? — попита той.

Чингис не отговори и Хаджиун се извърна изчервен. Ханът стана и брат му се изправи с него. Импулсивно му се поклони и Чингис прие жеста с кимане. През годините беше научил, че респектът си има цена — топлотата в личните отношения, дори с братята му. Те гледаха към него за отговори на всички военни проблеми и макар това някак да го отдалечаваше от тях, то вече бе част от него, а не само маска.

— Повикай Субодай и Джелме — рече Чингис. — Ако забавите достатъчно дълго шаха, може би Джучи и Джебе ще ви подкрепят. Те също да минат под твое командване. Имаш половината ми войска, братко. Ще те чакам тук.

„С Хаджиун сме изминали дълъг път от младите разбойници, каквито бяхме навремето“, помисли си Чингис. Десет военачалници щяха да се изправят срещу шаха и той не знаеше дали ще оцелеят, или ще умрат.

 

 

Чакахай излезе от гера, за да разбере каква е причината за внезапната суматоха. Застана в жегата под опънатите от слугините й чадъри и прехапа устна, когато видя воините да излизат от домовете си с продоволствия и оръжия.

Бе живяла сред монголите достатъчно дълго, за да знае, че това не беше обикновен разузнавателен отряд. Всички мъже освен Хазар и заместника му Самука бяха при града на запад. Обхвана я отчаяние. Разбира се, Хо Са беше с Хазар, но Яо Шъ със сигурност би трябвало да знае какво става. Рязко заповяда на слугините да я последват и тръгна да търси будисткия монах, докато лагерът наоколо ставаше все по-шумен. Чу жени да крещят гневно и мина покрай една, която плачеше на рамото на млад мъж. Намръщи се. Подозренията й се засилиха.

Подмина гера на Бьорте и Хулун и най-сетне зърна монаха. Поколеба се отвън, но накрая Бьорте излезе почервеняла и ядосана. Двете съпруги на Чингис се видяха едновременно и застанаха неподвижно, неспособни да загърбят напрежението помежду си.

— Чу ли новините? — попита първа Чакахай, нарочно оказвайки чест на по-възрастната жена. Не беше голям жест, но раменете на Бьорте се поотпуснаха и тя кимна. Чакахай видя колко е уморена, когато заговори:

— Чингис взема туманите — отвърна Бьорте. — Хазар и Самука имат заповед да тръгнат по пладне.

Една от прислужниците възкликна ужасено и Чакахай инстинктивно вдигна ръка и я зашлеви през лицето. Обърна се отново към Бьорте, която вече се взираше към строяващите се в редици мъже.

— Ами ако ни нападнат? — попита Чакахай.

Бьорте трепна и поклати глава.

— Вече не знам колко пъти са ми задавали този въпрос, откакто дойде заповедта — рече тя.

Видя неподправения страх в очите на принцесата и смекчи тона си. Жената бе дадена на Чингис като дар от победения й баща. Беше виждала хаоса на войната и познаваше ужаса, който вървеше с него.

— Да не мислиш, че ще сме беззащитни, сестро? — попита Бьорте.

Чакахай също се беше загледала към мъжете, но приятелският въпрос я накара рязко да се обърне.

— Нима не сме? Какво могат да сторят жени и деца срещу войници, ако те дойдат?

Бьорте въздъхна.

— Не си израснала сред племената, Чакахай. Ако ни нападнат, жените ще вземат ножове и ще се бият. Осакатените воини ще възседнат конете и ще препуснат, доколкото могат. Момчетата ще използват лъковете си. Имаме достатъчно коне и оръжия, за да ударим всеки, който ни обезпокои.

Чакахай се взираше мълчаливо в нея с разтуптяно сърце. Как можеше съпругът й да я остави без защита? Знаеше защо Бьорте говори така. Паниката можеше да съсипе лагера много преди появата на врага. Семействата щяха се разкъсат между породеното от големия им брой чувство за сигурност и факта, че самият лагер привлича опасността към себе си. Оставени сами да защитават децата си, много съпруги и майки ще се замислят дали да не избягат през нощта и да потърсят безопасно място сред хълмовете. За една майка на малки деца тази идея бе изкушаваща, но Чакахай й се противопостави. Също като Бьорте, тя беше съпруга на хана. Другите щяха да гледат тях. От всички оставени тук жени само те не можеха да избягат.

Бьорте явно очакваше отговор и Чакахай внимателно прецени думите си. Децата щяха да се уплашат, когато видят воините да заминават. Трябваше да им дадат някаква увереност, пък била тя и фалшива.

— Късно ли е да се науча да стрелям с лък, сестро? — попита Чакахай.

Бьорте се усмихна.

— С тези кокалести тесни рамене? Късно е. По-добре си намери добър нож.

Чакахай кимна, но беше изпълнена с неувереност.

— Никога не съм убивала човек, Бьорте.

— Може и да не ти се удаде възможност. Ножът ще ти трябва за сламените чучела, които ще качим на резервните коне. На слаба светлина врагът няма да разбере, че мъжете ни са заминали.

Бьорте вдигна очи и двете жени се спогледаха, преди да се обърнат доволни. Помежду им не можеше да има истинско приятелство, но те не намериха слабост една в друга и това ги накара да се почувстват по-добре.

 

 

Слънцето достигна зенита си и Хазар погледна назад към лагера, който му бе наредено да напусне. Заради сновящите между герите жени и деца той приличаше на разбунен мравуняк. Дори без туманите беше огромен — повече от сто хиляди души и гери край малка рекичка. Около тях стадата пасяха в овчето си спокойствие. Всичко награбено от Дзин беше все още тук, от нефрита до златото и древните оръжия. Темуге и Кокчу и техните колекции от ръкописи и книги. Хазар прехапа устна при мисълта, че войниците на шаха могат да попаднат на това неохранявано съкровище. Оставаха около хиляда стари или сакати воини, но той не можеше да разчита, че ветерани без ръце и крака ще спрат твърдо решен враг. Ако неприятелят стигнеше дотук, герите щяха да пламнат, но брат му го бе повикал и той не можеше да не се подчини. Имаше три жени и единадесет малки деца някъде в лабиринта от гери и съжаляваше, че не му бе останало време да поговори с тях, преди да събере хората си.

Всичко бе свършено. Слънцето беше високо и той бе призован. Погледна към заместника си Самука. Мъжът се разкъсваше между гордостта от повишението и срама, че изоставя лагера. Хазар изцъка с език, за да привлече вниманието на останалите, вдигна ръка и я спусна. Хората му забиха пети и препуснаха с него, оставяйки всичко скъпо зад себе си.

 

 

Джучи и Джебе яздеха заедно начело на туманите. Настроението на Джучи бе приповдигнато, докато следваха извиващия път през долините обратно на запад. Беше изгубил почти хиляда души. Някои бяха загинали в безумната атака под билото, още повече бяха съсечени или паднали от изтощение по време на дългото препускане, което сигурно никой нямаше да забрави. Повечето от жертвите бяха дзински войници, но оцелелите яздеха гордо изправени — бяха си спечелили правото да следват своя военачалник. Джебе също беше изгубил горе-долу толкова, но те бяха мъже, които бе познавал от годините под командването на Арслан. Бяха загинали достойно, но въпреки това нямаше да имат достойно небесно погребение. Телата им нямаше да бъдат отнесени на най-високите върхове, за да нахранят ястребите и лешоядите. И двамата военачалници знаеха, че време да почетат мъртвите няма. Зетят на Чингис, Палчук, беше сред тях — откриха го с огромен разрез през лицето, оставен от арабска сабя. Джебе не знаеше как ще реагира Чингис на новината и прекара двата дни край езерото в мрачно мълчание.

Двамата много добре си даваха сметка за заплахата срещу хана, но конете им бяха изтощени. Бяха принудени да оставят животните да възстановят силите си, преди да ги яхнат отново. И въпреки това подраниха. Много от тях все още куцаха и командирите с мъка наредиха да бъдат убити, а месото им — разделено между войската. Десетки воини носеха ребра или крака през седлата, други яздеха арабски коне, които бяха в малко по-добро състояние. За хора, според които конете бяха единствените истински военни трофеи, битката в прохода беше триумф, достоен да бъде разказван поколения наред около огньовете. До всеки воин тичаха по два или три арабски коня. Много от тях бяха куци и съсипани, но силата им все пак можеше да се използва и на монголите сърце не им даваше да ги изоставят.

Осемнадесет хиляди мъже яздеха с военачалниците, когато свърнаха от основната долина и поеха през по-труден път. Колкото и да им се искаше да се върнат по собствените си стъпки, шахът можеше да е оставил засади някъде пред тях. Хората се нуждаеха от малко почивка, преди отново да се изправят срещу врага.

Поне водата беше в изобилие. Пиха, докато коремите им не се подуха. Докато ги бяха преследвали, мнозина от тях бяха изпразвали мехурите си в движение, щом се наложеше, и топлата течност проникваше под слоя прах върху конете им. На връщане имаха и храна. Движението се забави, десетки се спешиха и клекнаха на земята, а после се избърсаха с парцали и скочиха обратно по седлата. Бяха миризливи, мръсни и мършави, но калени от страната, която бяха кръстосвали тъй дълго.

Джучи пръв видя съгледвачите на билото пред тях. В лицето на Джебе бе открил човек, който също като Субодай разбираше колко е важно да се познава теренът, и туманите винаги бяха заобиколени от кръг конници на много мили наоколо. Джучи свирна, за да привлече вниманието на Джебе, но другият военачалник също беше видял и само вдигна въпросително вежда.

— Не пратих ли двама души в онази посока? — извика Джучи. Връщаха се трима и дори от това разстояние се виждаше, че третият ездач е съгледвач като техните, без броня и нищо друго, което да го забави. Някои яздеха дори невъоръжени и разчитаха единствено на скоростта.

Двамата военачалници пришпориха едновременно конете си, жадни за информация.

Съгледвачът не беше от техните тумани, макар че изглеждаше почти толкова изтощен и прашен, колкото собствените им хора. Джучи и Джебе го гледаха как се спешава и се покланя, без да пуска поводите. Джебе вдигна ръка и воините спряха. Отначало съгледвачът се поколеба в присъствието на двама военачалници — не знаеше към кого да се обърне най-напред. Нетърпението на Джучи наруши мълчанието.

— Намери ни — рече той. — Докладвай.

Съгледвачът отново се поклони, явно развълнуван, че говори с хански син.

— Тъкмо се канех да обърна, когато видях прахта от конете ви, военачалнико. Субодай ме прати. Шахът е излязъл с огромна армия.

Очакваше някакво вълнение от новината, но остана разочарован.

— И? — попита Джебе.

Съгледвачът се поклони и отново се поколеба, вече напълно изгубил присъствие на духа.

— Бях пратен да ви кажа да се връщате колкото се може по-бързо, военачалнико. Господарят Чингис ще атакува, но друго не знам. От четири дни съм сам и ви търся.

— Можем да ги ударим в тила, ако се върнем в онази долина — каза Джучи на Джебе, без да обръща внимание на съгледвача.

Джебе погледна назад към хората си. Все още бяха на крачка от пълното изтощение. Воин от племената можеше да язди цял ден и после да се сражава, но конете имаха по-ясен предел на издръжливост. Преимуществото на атаката срещу задните редици на шаха можеше да бъде изгубено, ако отпочиналият враг се обърне и ги направи на парчета. Кимна мрачно на Джучи. Чингис щеше да очаква от тях да направят точно това.

— Войската на шаха трябва да се е придвижила от мястото, където я оставихме — рече Джебе. — Може да се наложи да яздим сто мили, а после и да печелим битка.

Джучи обърна понито си, готов да препусне.

— Значи трябва да побързаме, военачалнико — рече той.

Съгледвачът следеше с опасение разговора, без да е сигурен дали трябва да продължи да говори. Хвърли завистлив поглед към стадата от понита и арабски коне.

— Ако имате отпочинал кон за мен, ще препусна напред и ще кажа на хана, че идвате — рече той.

Незнайно защо, двамата военачалници се спогледаха и се ухилиха.

— Да виждаш отпочинали коне? — попита Джебе. — Ако намериш, взимай.

Съгледвачът отново погледна към животните и забеляза как стоят, за да дадат покой на изранените си крака. Хвърли поглед към редиците прашни, мрачни воини. Ръцете и краката на някои бяха превързани с ивици разкъсан плат, върху които бяха избили кървави петна. Самите воини го гледаха равнодушно и очакваха заповеди. Военачалниците им бяха показали собствената си сила при онова дълго препускане през долината. Оцелелите придобиха самоувереност, която не бяха познавали преди. Щом можеха да изколят трийсет хиляди араби, какво можеше да им се опълчи?

Разочарован, съгледвачът отново се поклони на военачалниците и възседна коня си. Беше почти момче и Джучи се засмя на нервността му. Погледна с нови очи масата конници. Бяха изпитани и нямаше да го подведат. Разбра удоволствието, което изпитваше баща му, когато водеше мъжете на война. Нищо не можеше да се сравнява с това.

Изцъка с език и съгледвачът се обърна към него.

— Кажи на баща ми, че идваме. Ако има нови заповеди, да прати съгледвачи по дългата долина на север. Ще ни намерите там.

Онзи кимна енергично и препусна, подгонен от важната задача.