Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Четвёртая высота, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Елена Илина. Четвъртата височина

Руска. Второ преработено издание

Издателство на ЦК на ДКМС „Народна младеж“

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“, София, 1961

Редактор: Вера Филипова

Художествен редактор: Мария Недкова

Технически редактор: Димитър Дилов

Коректор: Недялка Труфева

Художник: Жана Костуркова

История

  1. — Добавяне

Четвъртата височина

Беше седем часът сутринта. Наоколо се простираха хълмове и долини, обвити в лека мъгла. Тука, на предната линия, едва ли не всяка могилка, всяка височинка носеше своето военно име. Отпред се виждаха склоновете на хълма, наричащ се височина 56,8. Отляво рязко се очертаваше обградената с бодлива тел височина Артилерийска. Двете височини бяха заети от немците.

Мина половин час и в седем и половина, точно един час преди определеното за настъпление време, някъде наблизо така затрещя, че земята затрепери… Започна онова, което се нарича артилерийска подготовка. В този непрекъснат, почти непоносим оглушителен грохот не можеше да се различат отделни залпове. Земята трепереше от непрекъснати взривове.

Под гъстото покривало на димната завеса нашата пехота потегли, като се приближаваше към линията на противника. Но това още не е атака. Атаката ще започне, когато дадат сигнал „катюшите“…

„Дали ни чуват там, в Сталинград? — помисли Гуля. — Не може да не ни чуват. И навярно много се радват!“

Гуля също се придвижваше напред заедно с бойците от първи батальон…

И макар хората отдавна вече да чакаха с нетърпение сигнала за настъпление, той дойде неочаквано за всички. Нещо с пронизителен, напевен звук се понесе към врага.

„Катюшите засвириха! — помисли Гуля и сърцето й радостно затупа. — Ето го, дългоочакваното!“

И изведнъж, също като че ли подхващайки страшния напев на „катюшите“, загърмя ехтящо „урр-аа…“. Под прикритието на димната завеса се хвърлиха в атака два наши стрелкови полка — 780-ти и 776-ти.

Крайдонските степи сякаш изведнъж оживяха. „А… а… а…“ — откликнаха те на хилядогласното „ура“. Припряно затракаха автоматните и картечните откоси — ту дълги, ту кратки.

Цяла нощ преди настъплението сапьорите бяха подготвяли проходи в телените заграждения и в минните полета. И ето сега, преминали със стремителен скок малкото разстояние, което ни отделя от противника, нашите воини се вмъкнаха в окопите на врага. Напред, на току-що извоювания участък земя, се появи червено знаменце — първият вестител на победата. След него зааленя второ, след второто — трето…

Но съпротивата на врага нарастваше всяка минута. Притихналите по време на артилерийската канонада вражески точки сега изведнъж удариха по нападащите.

Командирът на дивизията, генерал Бирюков, а заедно с него комисарят Собол и няколко офицери от щаба гледаха от своя наблюдателен пункт — през амбразурата на блиндажа — ту с полеви далекогледи, ту със стереоскопи. Те виждаха и разбираха колко напрегнато е положението: съединените полкове, които трябваше да излязат едновременно и да прикрият нашите настъпващи полкове откъм фланговете, кой знае защо, закъсняха. Мъгливото неблагоприятно за летене време попречи на нашата авиация да излети. Танковете още не бяха тръгнали в настъпление…

Преди настъплението (Снимката е направена за партийния билет)

А в това време, вклинили се дълбоко в отбраната на противника, нашите части се оказаха под яростния, унищожителен огън и от фронта и особено откъм фланговете.

Боят не затихваше нито за миг. Той се водеше за всеки окоп, за всеки метър траншея и съобщителен ход.

Засипвайки врага с бомби и бутилки със запалителна течност, нашите бойци се вмъкваха в траншеите, в окопите и в ръкопашен бой доубиваха врага. Но и завоюваното парче земя веднага ставаше бойна арена. Врагът веднага затрупваше изхода от траншеите с торби пясък, намотана бодлива тел и траншеята попадаше под непрекъснат обстрел.

Траянов, Гуля и още няколко бойци от първи батальон се промъкваха напред по прохода за съобщение — ту пълзешком, ту с прибежки. Гуля се вглеждаше в далечината — нататък, където, обвита в дим, се тъмнееше височината. Димът постепенно се разсея и когато последните му кълба се стопиха и пръснаха в белината на утринния въздух, Гуля видя как на левия фланг, на югоизточния склон на височината, зачервеня знаме.

— Другарю лейтенант! — радостно завика Гуля. — Височината е наша.

Траянов, без да откъсва далекогледа от очите си, отдавна вече гледаше в далечината.

— Наша е! — каза той с малко пресипнал от вълнение глас. — Първа рота я достигна… Юнаци!

Точно в този момент до Траянов изникна куриерът. Добрал се тук по ходовете за съобщение, той предаде заповедта на командира на батальона Плотников да се изкачат на височината, на югоизточните склонове, които току-що бяха превзети от първа рота, да се изкачат и с всички сили да държат този фланг, докато дойде подкрепление.

— И аз ще дойда с вас — умоляващо каза Гуля, — там сигурно има много ранени!

— Не — отговори Траянов, — ти ще останеш тук! Ще ги изпратят тук.

— Другарю старши лейтенант!…

Траянов втренчено изгледа Гуля и се замисли. В този ясен открит поглед сега имаше толкова решителност, страст, почти вдъхновение, че той неволно кимна с глава и каза:

— Добре. Да вървим.

След няколко минути малкият отряд тръгна по съобщителните ходове към височината. Тука бяха и Митя Грещенко — този път той беше въоръжен с ръчна картечница, и Кадир Хабибулин с автомат.

Височината изглеждаше съвсем близо. Но всяка крачка от този път се равняваше на цял километър. Гуля се промъкваше след Траянов.

Но ето че някъде съвсем близо до нея изохка и клюмна към земята един боец. Гуля се обърна. Ранен? Да! И като хвана по-удобно санитарната си чанта, тя излезе от окопа и запълзя към ранения. Никога досега не й се бе случвало да работи в такава трудна обстановка. Не можеше глава да повдигне, да застане на колене.

Лежейки, подпряна на лакти, Гуля забинтова горе-долу раната и се огледа: какво да прави сега? Траянов със своя отряд се бе придвижил далече напред. Само те двамата бяха останали насред разровеното от снарядите поле — тя и раненият боец. Че няма да го остави тука самичък!… Като съгледа наблизо един изоставен от противника окоп, Гуля помъкна ранения нататък. Да допълзи и да догони своите! Да допълзи и да ги догони! Но по пътя към окопа тя забеляза още един боец, свил се на земята. Като остави първия ранен в дъното на окопа, тя запълзя към втория. И отново тази трудна, несръчна работа, отново дълъг път сред пръскащите се снаряди към изоставения окоп.

Тя се добра до опасаната с окопи височина, когато защитниците на височината се бяха вече укрепили и заели местата си.

— Най-после! — извика Траянов, зърнал Гуля отдалече, и по гласа му тя разбра колко радостен е той, че е жива, и колко се упрекваше, загдето я бе взел със себе си.

Те не успяха да си кажат и няколко думи. В тясната долчинка между височините Златен рог и 56,8 изведнъж се появиха с грохот и тракане на гъсенични колела вражески танкове. След тях вървяха немски автоматчици, на разровената от снаряди земя ясно се очертаваха техните тъмни фигури. В сравнение с шепата наши хора, те бяха твърде много — няколкостотин души.

„Контраатака!“ — разбра Гуля.

— По врага — огън! — извика Траянов, като махна с ръка.

И тутакси гръмнаха залпове от артилерийските оръдия, изстрели от автоматите, затракаха картечниците. Немците отскочиха назад. Всичко затихна.

Започна се отново бой за височината.

Гуля ту превързваше ранени, ту рамо до рамо с бойците стреляше по врага с автомата си. А немците все повече засилваха огъня и все повече се приближаваха към позициите, които нашите току-що бяха успели да заемат.

Но какво значи това? Откъснала се за минутка от автомата, Гуля видя група наши бойци да се спускат по съседния склон.

„Нима не са издържали? Отстъпват!“ — помисли Гуля.

Тя не можа да разбере това, което ставаше, и по-скоро почувства, отколкото осъзна най-важното: немците са тук и ето, ето, ще заемат завоювания с такъв труд участък. Тя изскочи по съобщителния ход от окопа, хвърли се да пресече пътя на бойците и извика пламенно, уверено, даже повелително, сякаш отдавна бе привикнала да командва:

— Другари, след мене!

Хората се спряха.

— След мене, другари! — още веднъж извика Гуля и не чувствайки земята под краката си, затича напред, без да знае още идват ли зад нея ония, които бе призовала след себе си. И изведнъж тя чу назад тежък тропот от крака. Един едър боец с пушка, готова за бой, я настигна, след него друг, трети… Заедно с тях тя се вмъкна в един окоп, който немците бяха успели вече да заемат.

А в това време отрядът на Траянов отбиваше атаките на врага. Запасът от патрони беше на привършване.

— Нищо, нищо — ободряващо казваше Траянов, — ще ни подхвърлят, няма да ни оставят така!

Бойците му вярваха, но сам той с безпокойство се оглеждаше на всички страни. Работата е лоша! Така не можеш се държа дълго! Остава да умреш с чест!

И изведнъж в края на окопите, изскочила кой знае откъде, се появи Гуля, а след нея командирът на батальона капитан Плотников. След тях вървяха бойци със сандъчета в ръце.

И като си спомни арията, която са пели при преминаването на Пиренеите Мусинак и Вайан Кутюрие, тя запя:

— „Тореадор, по-смело в бой!“

— Траянич — весело извика Гуля, като видя Траянов, — подкреплението пристигна! Патрони мъкнем! Тореадор!

Всички се хвърлиха към патроните. Никой не питаше сега на каква цена бяха получили хората тия скъпоценни сандъци.

Отново отчетливо и весело заговориха картечниците и автоматите и отново немците удариха назад.

Настъпи затишие.

— Браво, Траянич! — каза Гуля. — С шепа храбреци ти не позволи на противника да заеме височината!

— Ами вие двамата как ни спасихте! — каза Траянов. — Откъде се сдобихте с толкова бойни припаси?

— Нека тя разкаже — отвърна Плотников, като кимна към Гуля.

Гуля започна бързо да разправя за своето нападение и изведнъж болезнено се смръщи, прехапа устни и млъкна.

— Гълъбице, какво ти стана? — тревожно попита Плотников.

Траянов също се обезпокои…

— Няма ли да ме изпъдите, ако кажа?

— Може ли човек да се отърве от тебе? — отвърна с горчива насмешка Плотников.

— Крака ми одраскаха.

— Силно ли?

— Ам’че доста.

И още тук, в окопа, Гуля се зае с помощта на Плотников и Траянов да превързва крака си.

— Ех, човек не може да те изпрати сега никъде! По пътя ще те убият…

— Че аз и сама няма да отида никъде — каза Гуля, — нищо няма да ми стане. Раната е несериозна.

И като продължаваше да си прави превръзка, тя тихичко пееше или по-скоро шептеше:

Мы теперь далеко-далеко,

между нами поля и луга,

до тебя мне дойти нелегко,

а до смерти четыре шага…

Тихо и замислено Плотников повтори:

— „А до смерти четыре шага…“

После въздъхна и каза намръщен:

— Е, един повече, друг по-малко, но ти имаш още много да живееш. Пък и ние с Траянич нямаме време да мрем…

Но в тази минута нещо удари с огромна сила и избухна някъде наблизо. Немците започнаха нова атака за височина 56,8.

Всичко наоколо грохотеше — ту с продължителен тътен, ту отсечено и често и в тоя хаос от бумтеж и огън беше трудно да се разбере какво става.

И изведнъж в окопа се яви — неизвестно как и откъде — Шура Филатов. Приведен, той мъкнеше на гръб също като раница, голям и тежък термос — двайсетина литра.

— Донесох ви яденето — каза той, като свали от гърба си своя товар. — Наливайте по-бързо, че трябва да занеса храна на дивизионния пункт.

— Какъв юнак си ти, Шурка! — каза Гуля, като сърбаше бързо горещата чорба с оловна лъжица от оловна чиния. — Щяхме да загинем без тебе.

А Плотников, който също лапаше лъжица след лъжица, добави:

— На̀, и ти участваш в атаката, Филатов. Подкрепление ни донесе.

Вече се стъмняваше, а боят за височината все още продължаваше. Връзката на Плотниковия батальон с командира на полка Хохлов отдавна бе прекъсната. Плотников изпрати при него най-хитрия и опитен от своите бойци, Хабибулин. Но изглежда Кадир не бе успял да се добере до Хохлов. Дългоочакваното подкрепление все още не идеше. А на всяка цена трябваше да устоят, да издържат докрай…

Цяла нощ боят не затихна. Настъпи утрото.

Гуля стоеше сега близо до картечаря Грещенко. Неговата картечница тракаше, без да млъкне.

— Юнак си ти, Митя! — насърчаваше го тя. — Тъй им се пада на тия дяволи! Митя, гледай, нашите танкове тръгнаха! Танковете!

Грещенко, без да се откъсва от картечницата, й викаше нещо в отговор, но думите му не можеха да се разберат.

И изведнъж неговата картечница замлъкна.

— Митя, какво правиш?

Тя остави автомата си на земята и отиде бързо при Грещенко. Той лежеше, отпуснал глава до картечницата си. Изпод шапката по челото му струеше кръв. Гуля се залови за санитарната си чанта, но от това вече нямаше нужда. Тя внимателно отпусна натежалата глава на земята, целуна убития Митя по челото и зае мястото му до картечницата.

И изведнъж Гуля видя, че на няколко крачки от нея Плотников разпери ръце и падна. Превъзмогвайки болката в крака, тя подскочи към него и се наведе.

— Другарю капитан! Ваня! — извика тя, забравила в тази минута, че говори с командира на батальона. — Мили! Ей сега ще те превържа! Ще ти олекне. Потърпи.

Плотников дишаше тежко и шумно.

Гуля извади от чантата бинт и бързо направи превръзка.

А немците отново се придвижваха. Приближаваха се все повече и повече…

Оставила ранения на място, Гуля отново се спусна към картечницата. С точна стрелба тя спря ония, които се промъкваха към нея. Немците залегнаха. Но ето че дискът на картечницата се свърши. Тя потърси наоколо и разбра: няма с какво да стреля. Цялата й надежда е в бомбите.

Гуля извади от пояса си бомба. Стисна я здраво в ръка и се приготви… Хайде, елате, елате! И точно в този миг тя почувства, че лявата й ръка се вдърви, натежа, също като чужда, и че ръкавът й се бе напълнил с нещо топло, лепкаво. Зави й се свят…

„Само да не падна!“

Гуля стисна зъби, хвана още по-здраво дръжката на бухалката и като допусна немците да дойдат по-близо, хвърли я. Добре!… Точно!…

Гуля измъкна втора бомба, последната. Тази вече не биваше да се хвърля — нея трябваше да остави за себе си, за да не се предаде жива на врага…

Вечерната ноемврийска мъгла обгради височината от всички страни. И почти сливащи се с тази мъгла, черни върху сиво, все повече и повече се приближаваха фигурите на немците…

И изведнъж някъде съвсем наблизо в тъмнината се чуха гласове. Руски говор! Наши!… Светна ракета, хвърлена от врага, и освети с бяла светлина приближаващия полк червеноармейци. Това беше един от полковете на дивизията — 788-ми.

„Подкрепление!“ — разбра Гуля.

Да, това беше подкрепление. Полкът се придвижваше към височината. Но той беше още далеч. А от височината под напора на врага се смъкваше надолу ротата от първи батальон. Тя нямаше командир. Парче от немски снаряд го бе убило на място.

И отново като че ли някакъв стремителен тласък подхвана Гуля. Тя забрави болките си, умората, страха — всичко на света.

— Другари! — завика тя и сякаш отдалече чу своя силен и звънлив глас. — Тръгвам първа на щурм! Кой ще ме последва? В атака, напред! За родината!

— Напред! — подхвана един глас.

— За родината! — като ехо се отзоваха десетки гласове.

Приведена, Гуля пробяга няколко крачки и изведнъж, сякаш се препъна, изправи се и отново падна.

Траянов се обърна, сложи автомата си на земята.

— Гуля! — извика я той. — Какво става с тебе?

Но тя не отговаряше.

Той почна да разкопчава яката на рубашката й и почувства кръв на ръцете си. Ранена. В гърдите.

Гуля глухо простена, дръпна се, отметна глава и с мъка изговори:

— Нищо… Чия е височината? Наша ли?

Тя се опита да каже още нещо, но вече едва й се разбираше.

Положиха вече изстиналата Гуля на брезент, а наоколо все така гърмеше боят за височината.

— Прощавай, Гуленка… — каза Траянов и като се обърна, извика: — Другари! Нашата Гуля е убита. Да отмъстим за нея!

И всички наоколо се юрнаха към врага. Боят за височината се разгоря с нова сила.

Височина 56,8 бе отново взета, завоювана, заплатена с кръв — последната височина в живота на Гуля.