Елена Илина
Четвъртата височина (58)

Бойна заповед

Частите на 214-та дивизия, намиращи се срещу завоя на Дон, северозападно от Сталинград, заедно с цялата Донска армия чакаха заповед за настъпление. Предстоеше да се направи пробив на вражеските позиции, за укрепяването на които противникът бе загубил три месеца. Той бе създал тук извънредно силна отбрана. Понякога хитлеристите пред очите на нашите войски изкарваха от всички селища наоколо хората — старци, жени — и ги караха да копаят траншеи. Нашите не можеха да стрелят, защото пред тях бяха свои, съветски хора!

Голям брой вражески траншеи и окопи бяха изкопани толкова надълбоко и нашироко, че в тях се побираха даже оръдия и минохвъргачки. И при това тия траншеи и окопи бяха направени така, че да може да се води от тях кръстосан огън. А пред траншеите и окопите се намираха всевъзможни препятствия: минни полета и безкрайни редове бодлива тел с накачени по нея тенекиени кутии. Кутиите бяха предназначени за това: ако някой макар и леко се докосне до телта, веднага те ще задрънчат и той ще се издаде. А в случай на пробив зад всички тия заграждения бяха издигнати барикади — повредени танкове, кули, снети от танкове. От тия извадени от строя танкове и кули водеха огън автоматчици и снайпери.

Имаше и немалко всевъзможни неочаквани „сюрпризи“, които врагът разхвърляше навсякъде, където можеше: тук-там бяха хвърлени, като че ли някой ги е загубил, велосипеди, куфари, грамофони. Тези вещи, така обикновени и мирни на вид, сами ти се натрапваха да ги вземеш. Но всяка от тях криеше в себе си смърт, всяка беше минирана.

Всички селища до едно, всички височини бяха свързани помежду си със съобщителни ходове и съставляваха една единна и както изглеждаше, съвършено непристъпна отбрана. Ключът на тази отбрана беше височина 56,8.

И все пак на нашите части предстоеше да пробият тази отбрана на всяка цена.

Една мразовита ноемврийска нощ — през нощта на 22 ноември — командирите и политическите работници на първи батальон се бяха събрали в блиндажа. През тази нощ никой не полегна дори за минутка. Димейки с лулата си, командирът на батальона Плотников, разправяше на другарите какво става в Сталинград.

— Ама че горещо е там! — казваше той с тих, но ясен глас на човек, който е привикнал да командва. — И земята не издържа, цялата е настръхнала. Волга гори — нефтените складове са вдигнати във въздуха. Всичко се руши — камъни, бетон, желязо. А хората, обикновените хора — такива като нас, от плът и кръв — се държат! Просто умът ти не може да го побере, а те се държат!

Плотников почука с лулата си по юмрука и като помълча, продължи:

— Ето, да речем, заводът „Красный Октябрь“, разположен до самата Волга, на брега. Сега е само развалина. Но хората — бойците и работниците от завода — за всеки камък се бият. Защитават една ивичка земя от няколко десетки метра. Наоколо всичко гори, земята се тресе, а хората стоят. До смърт стоят. И са уверени, че ще устоят… Ето, другари — като помълча, каза той, — ние в никой случай не можем да ги подведем. Нямаме право на това.

В блиндажа нахлу струя студен въздух. Вратата се отвори и на прага се показа Гуля. Тя току-що бе откарала с колата ранени и се бе върнала в частта, като носеше и пощата.

Като сведе глава, тя влезе в блиндажа, със своя маскировъчен халат върху кожената си полушубка. Гуля сне кожените си ръкавици и отвори санитарната чанта.

— Ти с какво искаш да ни почерпиш? — запита някой.

— От такова черпене никой няма да се откаже! — каза Гуля и като измъкна от чантата вързопче писма, зае се да ги раздава на командирите.

— Че къде си ги пък намерила през нощта?

— Военна тайна! — смеейки се, отговори Гуля. — Едно мога да ви кажа: не съм ги написала аз.

„Колко е хубаво, че можах да им донеса тия писма пред самото настъпление!“ — мислеше тя, като гледаше светналите им лица.

Всички се преместиха край светлината и почти я заслониха. Всеки четеше посвоему: един — със смръщени вежди, друг — едва усмихвайки се и клатейки глава, трети — развълнувано преглеждаше отново страничките, поглеждайки в края и връщайки се пак към началото.

Колко много обичаше Гуля всеки един от тия хора тук! Колко нещо бе преживяла тя заедно с тях, колко пъти заедно с тях е била само на косъм от смъртта! Сега, докато четяха, те й приличаха на малки деца, които с жадно внимание разглеждат дългоочаквани подаръци. А почти всички те са много по-възрастни от нея. Ето Иван Антонович Плотников. Мъжествен в боя, а към другарите си е толкова прост и сърдечен! Той даже й напомня с нещо нейния баща, макар съвсем да не прилича на него. Ах, милият татко! Какво ли прави сега в Москва? Той обикновено си ляга късно и навярно сега още не спи… Ех, да може да отиде при него за малко на Сивцев-Вражек, да изтича по стълбите и неочаквано да позвъни на вратата!

И Гуля необикновено ясно си представи лицето на баща си, учудено и развълнувано от неочакваното й появяване. Лице, още младо, макар и малко уморено. Снел своите очила с дебели рамки, той я гледа напрегнато, едва примижал очи…

А какво ли прави сега мама. Милата ми, скъпата ми мамичка! Седи навярно там далеч в стаичката до масата, осветена от мъничката лампа, и пише писмо със своя тънък сбит почерк, поглеждайки от време на време в тъмния ъгъл, където спи в креватчето си Йожик.

И Гуля сякаш отново видя майчините си побеляващи вече коси, нейните топли сиви очи, дочу нейния гръден, винаги развълнуван глас.

Вратата отново хлопна. В блиндажа влезе офицерът-свързочник от щаба на полка. Всички изведнъж се обърнаха, като сгъваха и скриваха писмата.

Командирът на батальона Плотников грижливо разпечата получения пакет и с някакво особено внимание прочете книжата.

— Другари — тържествено каза той, — получи се заповед: утре в осем и тридесет…

— Настъпление! — подеха няколко гласа.

Плотников кимна с глава.

— Да, настъпление, за което ние така грижливо се готвихме.

„Започна!“ — помисли си Гуля и неочаквано за самата себе си каза:

— Извинете, другарю капитан! Много ви моля да вземете под внимание молбата ми. Позволете ми да участвам в боя… Поне като обикновен боец, ако не може да ми се даде поделение!

Плотников втренчено я изгледа.

— Ще видим — каза той и започна да разяснява на командирите смисъла на заповедта.

— Ние трябва да вземем — тихо и авторитетно каза той — един от най-важните пунктове на противника: височина 56,8. Опирайки се на тази височина, ние ще трябва да осигурим придвижването на батальоните и изпълнението на задачите на полка…

Така говореше командирът на батальона. Всички разбираха, че тази заповед е една малка частичка от голямата задача, която стоеше пред нашите войски, съсредоточени между Дон и Волга. А тази голяма задача се състоеше в това — да се обкръжи тристахилядната армия на противника, да се образува железен пръстен около вражеските сили и после да се унищожат. От това настъпление зависеше всичко — не само съдбата на Сталинград, съдбата на Волга, към която се стремеше врагът, но и съдбата на цялата ни родина.

И ето че това велико и решаващо настъпление започна. Героите на обсадения и разрушен до основи Сталинград вече чуваха бумтенето на нашата канонада откъм станица Клетска. И сега наближаваше минутата, когато те трябваше да чуят тътнежите на нашите оръдия откъм Паншино, откъдето 214-та дивизия се канеше да настъпи и щурмува височина 56,8.

Плотников разгъна картата и се залови да обяснява подробно на офицерите какво предстои да направи всеки един от тях.

— Е, ясно ли е всичко? — запита той.

— Ясно — чуха се гласове.

— Тогава по местата си, другари! Донесете тази заповед до всеки боец!

Командирите станаха и излязоха един след друг.

Скоро щеше да съмне. В блиндажа бе станало широко.

Гуля облече полушубката си, провери автомата си и излезе заедно с Траянов.

Но в този момент някой я извика. Тя се обърна.

Беше Шура Филатов, шестнадесетгодишно момче. Той се стори на Гуля съвсем малко момче. Имаше пълнички бузи, перчем на челото и гледаше изпод вежди, малко пообидено и срамежливо, макар че нямаше на кого да се обижда: на фронта той бе дошъл доброволно и в полка го обичаха. Може би само едно нещо го обиждаше — твърде много го пазеха, а той все се стремеше да влезе в боя.

— И аз искам да участвам в настъплението — каза той намръщен.

— Малко ли работи ти се искат! — отряза го Гуля. — Почакай, няма само един ден да настъпваме. Това е само началото. Работа за всички ще има.

И тя бързо изтича напред, за да догони Траянов. Вървейки, тя си спомни как неотдавна Шура без малко не загина. Той бе помъкнал някакви жици на покрива на дивизионния клуб. В тази минута една фашистка бомба просто отряза наполовина къщата. Шура в безсъзнание се търкулна от покрива.

„А отгоре на това и за настъпление се моли, неуморимо момче“ — помисли си Гуля, забравила в тази минута, че и самата тя е била също такава неуморима като Шура.