Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Четвёртая высота, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Елена Илина. Четвъртата височина

Руска. Второ преработено издание

Издателство на ЦК на ДКМС „Народна младеж“

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“, София, 1961

Редактор: Вера Филипова

Художествен редактор: Мария Недкова

Технически редактор: Димитър Дилов

Коректор: Недялка Труфева

Художник: Жана Костуркова

История

  1. — Добавяне

Нови приятели

През есента филма „Дъщерята на партизанина“ отнесоха за преглед в Москва.

Беше странно, че такъв голям филм, над който се бяха трудили толкова много хора, можеше да се побере в едно малко куфарче.

Като изпращаше режисьора на гарата, Гуля го помоли:

— Моля ви, покажете филма на моя баща. Ако аз не мога да го видя, то нека поне той да ме види!

На нея самата много й се искаше да отиде в Москва, да отиде в предишната квартира, на тяхната московска улица, в своето московско училище.

Но майка й по никой начин не можеше да напусне Одеса.

Трябваше да привиква към новия живот и към новото училище.

А да привикне не беше така лесно. И чиновете в класа й се виждаха неудобни, и черната дъска не на място, и децата различни.

В къщи Гуля се оплакваше, че през междучасията ушите й пищят от шум, че момчетата постоянно я спъват или я дърпат за косата и че в това училище няма никаква възможност да се учи човек.

— Нищо, ще свикнеш — казваха й в къщи.

— Никога през живота си няма да свикна! — сърдеше се Гуля.

Тя не прощаваше на новото училище преди всичко това, че то се намираше не в Москва, а в Одеса.

Веднъж, Гуля едва бе доседяла до края на часовете и като затръшна зад себе си тежката училищна врата, каза на своите съученички:

— Що за училище е това! Пешком бих си отишла оттука в Москва.

Момчетата чуха това.

— Че кой пък те спира? — закрещя едно. — Московчанка, голяма работа!

— Много си ни притрябвала! — добави друго. — Пръждосвай се, където щеш! И пътя ще ти покажем, и за път ще ти дадем…

И то вече искаше да удари Гуля, но на помощ й се притекоха няколко момичета.

— Не я закачайте! — извикаха те в хор. — Какво ви влиза в работа какво си приказваме?

— Да не се надува! Тя не е королева[1], а Корольова.

— Е, че какво пък като е Корольова! Тя е артистка.

— Артистка! — каза презрително едно момче и всички се закискаха.

— Да, да! — закрещяха момичетата. — Истинска артистка. „Дъщерята на партизанина“.

Кадър из филма „Дъщерята на партизанина“

— Какво? — запита някое от момчетата.

— Честна пионерска дума! — казаха момичетата. — Тя там и язди, и коня от блатото измъква, и с кулаците се бори — не е като с вас да се разправя!

— Все едно, да се не надува! — каза едно чернооко набито момче, като поглеждаше с любопитство Гуля. И изведнъж добави: — А къде ти е сега конят?

— Той не е мой — каза Гуля. — Той е червеноармейски.

— На червеноармейски трябва да знаеш да яздиш? — каза някой.

— Отначало не знаех — отговори Гуля. — Но после се понаучих малко.

— Малко! — извика Льоля Снегирьова, която седеше на един чин с Гуля. — Та ти и бариери си прескачала!

— Да, случваше се…

Нито Гуля, нито другите ученици и ученички забелязаха как караницата сама по себе си затихна и премина в делови и дори приятелски разговор. Свърши се с това, че Гуля поведе цялата компания у дома си, на улицата, засадена с липи — тази улица се казваше „Уютна“ — и нагости своите нови приятели с всички вкусни неща, които можа да намери в къщи — сочни червени ябълки и хляб с малиново сладко.

И скоро на Гуля започна да й се струва, че в училище не е вече така шумно, че момичетата са много добри и че дори и между момчетата има съвсем добри деца.

Но едва тя бе почнала да привиква към това училище и отново трябваше да отпътува. Този път — в Киев, където се подготвяше снемането на нов филм.

Не много преди нейното заминаване пристигна в Одеса Владимир Данилович Корольов.

— Татенце — каза Гуля, когато бащата си поотпочина от пътуването и двамата заедно излязоха на улицата, — имам към тебе една молба. Много голяма. Обещай ми, че ще я изпълниш.

Беше вече краят на юни. Южното слънце печеше така, че спасяваше от него само гъстата сянка на кестените и акациите, строени край тротоарите. Само от време на време донасяше малко прохлада ветрецът откъм морето.

Бащата с учудване погледна Гуля:

— Че как мога да ти обещая нещо, което не зная?

Гуля помисли малко и каза:

— Аз ти давам дума, че нито веднъж през целия месец нищо няма да ти поискам — нито сладолед, нито пари за въртележка.

— Е, кажи да видим каква е работата? — още повече се учуди бащата.

— Знаеш, аз ще събера днес децата от нашия клас и ти всички ни ще почерпиш със сладолед. И ще ни повозиш на въртележката. Бива ли?

— А колко деца има във вашия клас?

— Тридесет и два човека. Но ти не се плаши — сега много от тях са се разпръснали. Е, все пак ще се наберат двадесетина души…

Владимир Данилович разпери ръце:

— Ти какво, искаш да ме разориш изведнъж — за един ден?

Гуля виновно се усмихна:

— Не, татенце. Това ще излезе точно толкова порции сладолед, колкото аз бих изяла самичка през целия месец. И толкова пъти бих се возила на въртележка. Аз и това съм пресметнала.

Бащата се усмихна:

— Е, какво пък, не е лошо, че ти и през лятото се занимаваш с математика…

Но Гуля го прекъсна:

— Не се смей, татенце, аз ти давам дума, че няма да ти поискам нито копейка през целия месец. Но ти разбираш — аз скоро заминавам и дълго няма да видя своите другарчета!

Владимир Данилович извади от страничния джоб на сакото портфейла си и отброи петдесет рубли, а после още двадесет.

— Стигат! — прошепна Гуля. — И за сладолед, и за въртележката в „Аркадия“ ще стигнат.

— И даже за трамвай — каза бащата. — Можеш да извикаш цялата компания.

Извън себе си от радост, Гуля хукна да вика децата. Тя тичаше от къща в къща. Едни завари на двора, други — на съседната улица, трети — край морето, а за останалите разпрати пратеници. И на всички строго и престрого нареди: в седем часа вечерта — сбор. В „Аркадия“. Никой да не закъснява.

Вечерта, още много преди седем часа, около кръглите масички на морския парк тържествено насядаха Гуля и нейните гости. Те тихо и бавно, стараейки се да продължат удоволствието, работеха с лъжичките, докосвайки внимателно студените сладки топки в запотените стъклени купички.

Платнените сенници над масичките се издуваха от морския вятър като платна на лодки и обвяваха разгорещените лица на децата с прохлада.

Най-много от всички се радваше тази вечер Гуля. На нейната масичка беше особено шумно и весело. А когато всички яхнаха дървените коне, насядаха в шарените шейни и въртележката се завъртя под пресипналите, дрънчащи звуци на латерната, Гуля се почувства на върха на щастието.

Бащата стоеше край въртележката и всеки път, когато дъщеря му гордо прехвърчаваше покрай него на белия кон, той й махаше с ръка, а Гуля му се усмихваше ласкаво и с благодарност.

След месец, като помагаше на баща си да нарежда нещата си в куфара, Гуля попита:

— Татко, а имаш ли достатъчно пари за път? Нали толкова много похарчи за мене и моите приятели!

Бащата въздъхна:

— Да, да, ще трябва, изглежда, пешком за Москва да тръгна.

А после я потупа по рамото и добави:

— Нищо, дъще, парите ще ми стигнат. Та нали ти цял месец прекара без сладолед — сдържа думата си. Нека си призная, аз неведнъж исках да ти предложа да си похапнеш, само че…

— Разбирам — прекъсна го Гуля. — Възпитавал си ме.

— Не, според мене, ти сама си се възпитаваш, дъще.

Същия ден бащата замина, а скоро и самата Гуля почна да се стяга за заминаване.

Бележки

[1] Игра на думи — королева на руски значи царица. — Б.пр.