Елена Илина
Четвъртата височина (4)

Слонът и Гуля

Заведоха Гуля в Зоологическата градина.

Тя вървеше с майка си по посипана с пясък алейка край дълъг ред клетки с някакви дебелороги козли, овни и брадати бикове. До една висока желязна ограда те се спряха. Гуля видя зад решетката нещо огромно, зъбато, с дълъг до земята нос.

— У, какъв е! — извика Гуля, като се притискаше към майка си. — Мамо, защо е толкова голям?

— Защото е пораснал.

— Аз боя ли се от него?

— Не, не се боиш.

— А какво е той!

— Слон. Слонът е добър и няма защо да се боим от него. В своята страна той даже малки деца бави.

— Да го вземем у нас за бавачка! — каза Гуля.

— Няма да го пуснат оттука — отвърна майката, като се смееше. — Пък и малко тесничко ще му бъде у нас.

Цяла година след това Гуля си спомняше за големия добър слон.

И когато най-после отново я заведоха в Зоологическата градина, тя провлече майка си най-напред към слона.

Тя се приближи до самата решетка с голяма червено-синя топка в ръце.

— Добро утро, слон! — учтиво поздрави Гуля. — Аз ви помня. А вие помните ли ме?

Слонът нищо не отвърна, но наведе голямата си умна глава.

— Помни ме — каза Гуля.

Майка й извади от чантата си едно десетаче.

— Гледай, Гуля — каза майка й, — ще му хвърля една паричка.

Слонът потършува с хобота си по земята, вдигна монетата също като с крайчеца на пръсти и я пъхна в джоба на пазача. А после хвана пазача за яката и го повлече след себе си. Пазачът не можа да се задържи на крака и заподскача като момченце. Гуля се смееше с глас. Смееха се и другите деца, които се бяха струпали до решетката.

— Мамо, къде го влачи слонът? — запита Гуля.

— Той иска от пазача нещо сладичко. Върви, казва, ми донеси. Да не мислиш, че току-тъй ти дадох паричката?

Пазачът послушно влезе в съседното помещение, където се намираше складът с хранителните припаси за слона, а слонът закрачи, без да бърза, меко, безшумно, сякаш беше обут в терлици.

— Мамо, слонът обича ли кифла? Може ли да му хвърля?

Гуля хвърли на слона кифла. Слонът вирна нагоре хобот, долната му челюст увисна и кифлата попадна право в устата му.

В тоя момент Гуля видя, че топката се изплъзна от ръцете й и се търкулна под решетката при слона.

— Топката! — завика Гуля. — Слоне, дай ми, моля ти се, топката!

Слонът шляпна с уши и като стисна топката с хобота си също като в шепа, погледна Гуля накриво с умните си малки очички.

— Ето, виждаш ли — каза Гулината майка, — знаех си аз! Нали ти казах да оставиш топката в къщи!

Но в тази минута слонът пусна топката и тя се търкулна на земята, удари се в решетката и отскочи назад, при самите му крака.

— Почакай, Гуля — каза майката, — пазачът ей сега ще се върне и ще ти даде топката.

Но Гуля я нямаше вече до нея. Майката се заозърта на всички страни.

— Къде ли отиде?

— Дете, дете в клетката на слона! — завикаха наоколо.

Майката погледна. Там, зад решетката, в самите крака на слона стоеше нейната Гуля, която при такова съседство изглеждаше още по-мъничка.

Слонът се размърда и всички ахнаха. Още една секунда и широкото, тежко слоново стъпало ще се отпусне върху тази цветна топчица и ще я смаже.

— Пазач, пазач! — завикаха хората.

Но слонът внимателно пристъпи от един крак на друг и се дръпна назад.

Гуля отмахна с ръка хобота му и спокойно вдигна от земята топката.

— Какво крещите всички! — каза тя, като се промъкваше между пръчките на решетката. — Мама казва, че слонът даже бави малки деца!

До дома Гуля вървеше мълчаливо. Майка й не говореше с нея. Виждаше се, че тя все още не можеше да се успокои след постъпката на Гуля.

— Мамичко, прости ми, моля ти се — каза Гуля. — Та нали ти сама ми каза, че от него ни най-малко не трябва да се боя. Защо се изплаши така за мене?

От дълбочината на парка се носеха някакви странни звуци, прилични на параходна сирена.

— Чуваш ли, твоят слон реве — каза майката на Гуля. — Ето какъв зъл става той, когато го раздразнят. А кой го раздразни? Ти! Моля ти се, друг път не се вмъквай при слонове, без да питаш.