Елена Илина
Четвъртата височина (16)

Варка и Василинка

Киевското киностудио се оказа много по-голямо от одеското. Тук на Гуля й хареса всичко — и меката светлосинкава светлина при снимките, която не пареше на очите, и големите павилиони за фотографии, и това, че в студиото я посрещнаха като стара артистка.

Режисьорът разговаряше с нея така сериозно, както и с всички други актьори. Той разясняваше подробно всеки епизод, в който тя трябваше да участва, всяка сцена и Гуля започна все по-ясно и по-дълбоко да разбира какво значи изкуството на актьора.

А този път й се падна нелека роля.

Гуля трябваше да разбере и да почувства големите скърби, струпали се върху главата на Варка, внучка на стар миньор.

За да може по-добре да влезе в ролята си, режисьорът я заведе в мина, слиза заедно с нея в рудници.

Затаила дъх, Гуля слушаше разказите на старите миньори за това, колко опасно било в миналото да се работи в тия лошо уредени мини. Стопаните не искали да изразходват пари за по-добро обзавеждане и затова в мините често ставали срутвания.

Гуля си представяше колко страшно е било за близките на миньора да чуят дванадесетте удара на камбаната. Тия удари означавали, че в мината се е случило нещастие.

Във филма, в който играеше Гуля, прозвучаха дванадесет удара.

Като върза бързо кърпата си, Варка, внучката на миньора (това беше Гуля), хукна след възрастните към мините, за да узнае кого е сполетяло нещастието този път.

На една носилка под брезента тя усети познати ръце, рамене, глава.

И ето, Варка стои наведена над дядото миньор, положен в погребален ковчег. Тя е със същата тази кърпа, която набързо бе вързала на главата си, тичайки от къщи.

С ужас се вглежда тя в неподвижното лице на стареца и й се струва, че отдавна, много отдавна познава този суров, с побелели коси миньор, с прошарени, но все още тъмни мустаци и брада, помни как той я бавеше и я наричаше своя внучка, когато тя бе още мъничка.

И съвсем забравила, че не е Варка, а Гуля Корольова, тя горчиво плаче.

Но тишината се нарушава от гласа на режисьора:

— Отначало! Да се повтори цялата сцена!

И Варка пак обронва ниско глава. Пред нея е човек в погребален ковчег. Очите му са затворени, големите уморени ръце са сложени на гърдите.

Сълзите сами бликват от очите на Гуля и на едри капки падат върху тия скръстени ръце.

Веднага след свършване на филмирането Гуля изтича в къщи, а актьорът, който играеше дядото, палейки цигара, каза:

— Знаете ли, на мен ми се струваше, че наистина съм умрял. Лежа и чувствам как върху ръката ми капят истински сълзи. Да си призная, от страх косите на главата ми настръхваха.

Всички се засмяха.

А друг актьор, на когото ролята никак не му се удаваше, добави:

— Чудна работа, но при това момиче някак си неловко е да се играе неискрено, фалшиво. Ти играеш заучена роля, а тя тук наред с тебе наистина страда, изпитва страх, плаче. Как може при това да се играе фалшиво?

И всички се съгласиха с него, че при Гуля съвсем не може да се играе лошо.

— Това момиче всички ни ще надмине в играта — каза режисьорът. — Ако филмът стане, нашата Варка ще се прослави!

Това се случи, преди още да бе се появил новият филм на екрана. Василинка, дъщерята на партизанина, изпревари Варка.

Когато Гуля се върна в Одеса, тя видя на огромни афиши, разлепени из целия град, едно русокосо момиче — ту на кон, ту до колене в блато, ту до една бяла брезичка.

Това бе Василинка, дъщерята на партизанина. И това бе Гуля Корольова.

— Щастливка! — казваха в училище новите Гулини приятелки. — Това се вика щастливка.

А Гуля само се мръщеше и сърдито клатеше глава:

— Не е чак толкова голямо щастие — казваше тя. — В къщи все това ще чуеш: „Не се подгордявай“, та „Не се подгордявай!“. А какво има тук да се подгордявам, когато току-виж, че съм останала да повтарям класа. Нито по един предмет нямам бележка. Пък и не играх кой знае колко хубаво Василинка. Виж, Варка, струва ми се, излезе по-добре.

Макар самата Гуля да не бе твърде доволна от Василинка, все пак в студиото оцениха труда на малката артистка.

Веднъж поканиха Гуля заедно с майка й на вечеринка по случай пущането на новия филм.

— На, ето — каза майка й, — изпратили ти специална покана. Само, моля ти се, не се подгордявай!

Гуля остави поканата на масата.

— Пак „не се подгордявай!“. По-добре съвсем да не отивам там.

— Както искаш — каза майката.

Гуля запя някаква песничка и почна да обвива в чиста хартия учебниците си с изпокъсани корици.

Когато майка й бе вече съвсем готова, тя запита Гуля за последен път:

— Е, какво, в къщи ли ще останеш?

— Аха — каза Гуля, — в къщи!

Майка й се засмя:

— Хайде стига, обличай се!

Гуля се зарадва и почна бързо да навлича през глава новата си рокля.

Все пак те закъсняха.

Когато Гуля и майка й влязоха в залата и седнаха на задните редове, тържественото заседание бе вече наполовина минало.

Гуля започна да търси в тълпата познати лица и изведнъж чу:

— За отлична работа във филма „Дъщерята на партизанина“ Гуля Корольова се награждава…

Гуля дръпна майка си за ръкава:

— Мамо!

Майка й се обърна.

— Само не се подгордявай! — каза тя и като се смееше, потупа Гуля по рамото.

— … Награждава се с портретите на великите руски писатели…

— И колко портрета ще ми дадат? — прошепна Гуля и почна да смята на пръсти: — Пушкин, Гогол, Лермонтов, Некрасов… Мамо, Жуковски, велик ли е?

— Тихо — каза майка й, — слушай по-нататък.

Всички заръкопляскаха.

През паузата Гуля запита майка си:

— Мамо, ами къде ще поставим аквариума? У нас е толкова тясно!

— Ако аквариумът е много голям, ще помолим съседите да го поставим у тях.

— Аха, да, те ще отидат на работа, а рибките ще измрат от глад. Как мислиш, мамо, дали не може да поискам друга някаква награда.

— Каква?

— Например велосипед!

— Е, тогава пък съвсем вече няма да ти остане време за уроците. Снимките се свършиха, ще започне колоездене. За тебе времето сега е скъпо — трябва да догонваш класа.

— Е, тогава бих помолила за едно друго нещо, което никак не отнема време! Пък и малко място заема.

— Че какво е пък то?

— Онова, дето показва времето. Часовник! Ръчен. Ах, мамичко, ти не можеш си представи колко много ми е нужен ръчен часовник!

— Че как да не мога, когато цяла година ми говориш за това. Е, хубаво, когато имам пари, непременно ще ти купя часовник.

— И ти цяла година ми повтаряш това, а часовник все нямам и нямам.

Гуля въздъхна.

А след няколко дни пак я извикаха в студиото, в кабинета на директора.

Директорът сериозно й стисна ръката и я попита доволна ли е от подаръците.

— Много, много — каза Гуля. — Само че мен ми се иска нещо друго. Ако може, разбира се.

— А какво ти се иска?

— Ако може, часовниче! — каза Гуля шепнешком. — Макар и най-най-мъничко, но с гривничка!

— Защо не? Може! — каза директорът, като че ли ставаше дума не за ръчен часовник, а за нещо най-обикновено. — Ще имаш часовник.

И наистина, на другия ден на ръката на Гуля вече тиктакаше часовниче, много мъничко, но с всичките му там стрелки, винтчета и колелца, каквито имат истинските часовници.

— Е, сега — тържествено каза Гуля на майка си — вече нито минутка от времето ми няма да отиде напразно.

— Ще видим — каза майка й.