Елена Илина
Четвъртата височина (43)

Във военната болница

Облечена в кожен жакет, с побеляла от четиридесетградусния студ коса, Гуля тичаше по улицата.

Къщи, дървета, камъни — всичко наоколо като в приказно ледено царство бе покрито с бляскащ на слънцето скреж. Даже и ресниците на Гуля бяха покрити с лед. Скрила ръце в кожените си ръкави, тя тичаше все по-бързо и по-бързо. След три часа трябваше да се върне в къщи — за да нахрани Йожик.

За пръв път след тия дълги месеци й бе леко и радостно на душата. Тази сутрин радиото предаде радостна новина. Нашите части са удържали победа при Москва. Немците се оттеглят, като оставят разрушени и запалени танкове, хиляди ранени и убити.

Москва… как много в этом звуке

Для сердца русского слилось!

Как много в нем отозвалось!

— повтаряше Гуля Пушкиновите стихове. Тя чувстваше днес необикновен прилив на сили.

Леко, на един дъх, тя изкачи стълбите на военната болница. Тук работеше вече втори месец.

Колко хубаво е, че комсомолът я беше изпратил тук! Когато за пръв път дойде в тази болница, Гуля каза на военния комисар, че е готова да върши всякаква работа, дори и подовете да мие. Искаше й се по-тежка работа, за да преживее поне една малка част от страданията, които бяха преживели всички тия хора, които лежаха по болничните легла. Но засега я бяха натоварили само да чете вестници и списания на ранените и да им пише писмата.

„Да, разбира се — мислеше си, като се усмихваше Гуля, — за друго не съм способна, освен да чета вестници и да пиша писма…“

Снощи тя четеше на глас в болничната стая статията от Алексей Толстой „Родина“.

„Нищо, ние ще издържим“ — тия думи особено много бяха харесали на Гуля.

— „Нашата родина — четеше високо тя — се е развивала и укрепвала и нищо не е могло да я поклати. Също тъй без следа ще погълне тя и тия немски орди. Така е било, така и ще бъде.“

„Нищо, ние ще издържим.“

Като остави вестника на коленете си, Гуля се огледа наоколо. От всички страни я гледаха усмихнати, лукавичко попримижали очи.

— Ще издържим! — каза някой.

— Ясно е, ще издържим! — обадиха се от другия ъгъл.

Това го казваха хора, изстрадали толкова много и на фронта, и между тия бели стени на болницата.

Гуля мълчаливо ги гледаше и си мислеше: „Щом те казват това, значи наистина ще издържим“.

Това бе снощи — преди съобщението за победата при Москва.

Дали знаят вече тия снощни нейни слушатели радостната новина?

В стаята има тежко болни — там не всякога слушат радиото.

В болницата беше топло и уютно. Ранени войници, които се подпираха на патерици, посрещнаха Гуля на площадката на стълбата. Те отдавна вече чакаха нейното идване. И когато, цяла бяла и поруменяла от студа, Гуля влезе в стаята, заобиколена от „ходещите“ ранени, ония, които лежаха, се привдигнаха, за да я видят по-добре и да чуят по-хубаво нейния бодър и весел глас.

Не успяла да седне, Гуля им прочете от начало до край последното комюнике, набързо записано с молив.

Няколко мига в стаята беше съвсем тихо. След това всички изведнъж зашумяха, заговориха. Накараха Гуля да прочете комюникето още веднъж и още веднъж.

И тогава започна разговор — мъжки, военен — за стратегическото положение и за това, какво може да се очаква в най-близките дни. Гуля ги послуша малко, а след това отиде до прозореца, където на крайното легло лежеше най-младият в цялата зала офицер — младшият лейтенант Саша Климов. Това беше двадесетгодишен младеж, сивоок, с голямо изпъкнало чело. Като видя Гуля, той засия, усмихна се и Гуля разбра, че той отдавна вече чакаше минутата, когато тя ще дойде при неговото легло.

— Е, как си, Саша? — запита Гуля. — На оздравяване ли си вече?

Тя се мъчеше да не гледа одеялото, под което се очертаваха остатъци от Сашовите крака. Бяха му отрязани и краката, и пръстите на ръцете.

— Да, изглежда, че ще се отърва — отговори Саша. — А тия новини сега… Иде ти и без крака да затанцуваш.

— Да, Саша, пълен разгром! — радостно каза Гуля. — Бити са, бити са немците!

— Започна се! — каза тихо Саша. — Сега вече, мисля аз, все така ще върви! Главното е — да настъпи прелом… Ех, дано доживея до края, до победата.

— Ще доживееш — каза Гуля. — Разбира се, че ще доживееш!

Саша въздъхна.

— Аз все още мога да направя нещо в живота. Е, нямам крака — но затова пък имам глава. Ето, лежа си тука, а в паметта ми постоянно се мяркат математически формули. И чудно нещо — добре помня, като че ли пред очите ми е отворена страницата.

И Саша разказа на Гуля, че той е успял да си запази бележника дневник, в който той, когато бил в партизанския отряд, си записвал решения на задачи и разни мисли — за живота, за доблестта, за истинското приятелство.

— Много ми е помагала тази книжка — каза Саша. — И цяло чудо е, че книжката се запази. Когато си помисля само през какви перипетии е преминала с мене! Ето какво направиха с мене, а тя си остана цяла.

Саша помълча.

— Ето я книжката, под възглавницата ми — добави той. — Извади я и почети.

— Може ли? — зарадва се Гуля.

Тя внимателно повдигна ъгълчето на възглавницата и измъкна бележник в черна мушамена подвързия. Целият бележник бе гъсто изписан с извънредно дребнички, като бисер, редове и цифри.

— Какъв чуден почерк! — каза Гуля. — Истинска бижутерска работа!

— Пишех толкова ситно — обясни Саша, — за да се побере повече. Там, в горите, нямахме излишна хартия.

На първата страничка Гуля прочете Пушкиновите стихове:

Пока свободою горим,

пока сердца для чести живы,

мой друг, отчизне посвятим

души прекрасные пориви.

Саша гледаше Гуля с влажни, развълнувани очи. Виждаше се, че четенето на книжката му доставя някаква горчива радост.

— Чети нататък — каза той и Гуля прочете:

Покажет Русь, что есть в ней люди,

что есть грядушее у ней.

Некрасов

„Да — помисли Гуля, — има хора, няма защо да ги търсим далече…“

Тя нежно погледна Саша и внимателно прокара ръката си по остриганата му като на малко момченце глава.

— А косата ти вече е пораснала — каза тя. — Скоро ще може да се реши на път, като на онази картичка, която ми показваше.

— Е, и без коса може да се живее — засмя се Саша и пак въздъхна. — Да се поправя по-скоро — че в къщи. Гуля, хайде да напишем писъмце на моите старци.

— Да напишем — каза Гуля и отвори малката си чанта.

След една минута на шкафчето до Сашовото легло вече стоеше мастилница и като сложи пред себе си лист хартия, Гуля започна да пише под Сашова диктовка. Саша, отметнал глава на възглавницата и затворил очи, бавно говореше:

— „Здравейте, скъпи мои татко, мамо и сестричке Вера! Аз се поправям и скоро ще ме изпишат от болницата. Операцията, казват, е минала добре. Разбира се, аз не съм като преди, но все пак жив съм и пак ще се видим. Пишете ми по-скоро…“

Саша се умори.

— Пиши нататък сама, каквото знаеш за мене. И нека не ми пращат колети. Всичко си имам…

Гуля го зави по-добре и тихичко излезе от стаята с недовършеното писмо в ръка.

Тя го дописа и изпрати още същия ден.

Трудно беше това писмо. Трябваше да се пише, без нищо да се премълчава, цялата истина, да се каже каква операция бе понесъл Саша, а същевременно и да се окуражат старите. Гуля много бе слушала за тях от Саша. Струваше й се, че самата тя неведнъж бе ходила у тях в малката къщичка, близо до гарата — Сашовият баща беше железничар — че е слушала как свири на китара Сашовата сестричка Вера, че е гледала как маже с восък въдицата си Сашовият баща, стар волжки рибар. Гуля пишеше, че цялото семейство може да се гордее с такъв син и такъв брат, че Саша се е държал отлично на фронта и в болницата и че всичко най-трудно вече е минало. Скоро вече той ще бъде здрав, ще му направят протези и той ще може да се върне у дома си.

Но Саша не можа да се върне в къщи.