Елена Илина
Четвъртата височина (46)

Прощаване

Дойде пролетта, буйна, слънчева, башкирска пролет. По улиците се чуваше шуртенето на бягащите надолу потоци. Беше Първи май. Първият военен май… Гуля дотича в къщи. Тя беше облечена във военни дрехи — дълъг шинел, препасан с колан. Тя отдавна вече работеше в щаба на дивизията и майка й не се учуди, като я видя във военна униформа.

— Защо така рано? — запита я тя.

— Мамо — каза Гуля с трепет в гласа, — дойдох да се сбогувам. Заминавам на фронта.

— Мобилизираха ли те? Та нали имаш малко дете…

— Аз заминавам доброволно, мамо. Не мога другояче. За Йожик ти ще се грижиш по-добре и от мене. Прости ми, че на тебе оставям тази грижа.

Майката мълчаливо гледаше Гуля, сякаш не разбираше думите й. После запита тихо, без да се опитва даже да спори:

— А кога заминаваш?

— Ешелонът тръгва след час и половина. Но ще трябва да бъда в щаба по-рано.

И като се мъчеше да говори колкото може по-весело, тя добави:

— Мамичко, направи ми за из път тиганици!

После тя отиде до плетеното креватче.

Йожик вече не спеше, а се беше изправил, като се държеше за преградката на креватчето и тъпчеше с крак възглавницата.

— Мама! — каза той с ниското си гласче и цял се устреми към майка си.

Само за трети или четвърти път в живота си той произнасяше тази дума „мама“.

Гуля почувства, че още малко и сълзите ще бликнат в очите й. Без да каже нито дума, тя взе Йожик на ръце и седна с него до прозореца.

Докато майка й приготвяше нещата за път, тя държеше Йожик в скута си и дълго го гледаше. Момченцето мръщеше белите си вежди, дърпаше звездичката на майчината си шапка и говореше нещо на своя си, непонятен език. А Гуля се стараеше да запомни по-добре неговите ръчички с мънички ноктенца, кръглото изпъкнало челце, вратлето със светли нежни косици.

Това бяха последните минути в къщи.

Отново и отново заставаше пред очите й онова утро, когато тя се приближи до вратите на белокаменното двуетажно здание. Там се помещаваше щабът на току-що сформираната 214-та стрелкова дивизия.

Съвсем неотдавна същият този дом беше училище. Класовете имаха занимания, през междучасията в широките коридори се чуваше шум от много гласове…

Неочаквано Гуля видя този, когото чакаше: командира на дивизията, генерал Бирюков. Той слизаше от кола. Това беше набит, силен човек на около четиридесет години. Гуля вече няколко пъти го бе виждала на концертите на агитбригадата. Тя бе запомнила с какво внимание той я слушаше, когато тя декламираше или пееше пред военните части, и после колко дълго той й ръкопляскаше.

— Другарю генерал — каза Гуля, приближавайки се към него до самата врата на щаба, — разрешете да се обърна към вас с молба.

И като доби смелост, добави:

— Бих желала да се запиша доброволка за фронта.

Генералът я изгледа втренчено.

— За фронта? — запита той с учудване. — Защо? Тук, в тила, също са нужни хора.

— Зная — каза Гуля твърдо, — но аз така съм решила.

Генералът изпитателно я изгледа.

— Но защо стоим до вратата? — каза той. — Да влезем в щаба и там да поговорим.

Двамата се изкачиха по стълбите на втория етаж и тръгнаха по училищния коридор. На вратите още си стояха дъсчиците с надписи: V клас „а“, „б“, „в“…

Генералът отвори вратата с надпис „Учителска стая“.

Стаята беше вече почти празна. Изглежда току-що бяха изнесени училищните мебели и още не бяха успели да я обзаведат. Канцеларска маса, няколко стола, телефон на масата — това беше всичко. Гуля си помисли, че ще види тук карти на военните действия, но над масата висеше само една карта — картата на Башкирия.

А от стената между двата широки прозореца гледаше Гуля — като че ли изпитателно и настойчиво — Ленин…

Генералът й подаде стол и я попита спокойно и съчувствено:

— А защо вие, мила, непременно на фронта искате да отидете?

— Искам да отмъстя — каза Гуля, като се мъчеше да говори колкото може по-твърдо и по-кратко. — За Киев, за загиналия си мъж, за децата, които са разстреляни в Анап, за всичко…

Генералът я слушаше с приветливо и дружелюбно внимание. И Гуля за минутка си представи какъв е бил той до неотдавна, в мирно време. Бавен, много спокоен, с тих глас, той навярно можеше с часове да проседи някъде по брега с въдица в ръцете…

„Такъв прост, достъпен човек — и командир на дивизия — мина през ума й. — И по всичко изглежда, че е сърдечен. Не, няма да я вземе за фронта. Ще му дожалее…“

Командирът мълчеше. Колебаеше се.

— Трябва да ме разберете — каза той най-после, — ние не можем да вземаме хора отстрана. Нямаме право. Те ни се дават от военните комисариати. По наряди.

И като помълча, той добави:

— Пък и за да служиш в армията, трябва да имаш някаква специалност.

— Аз имам специалност! — подхвана Гуля. — Аз съм медицинска сестра. В болница съм работила… Другарю генерал, разбирам, че всичко това не е така просто, разбирам къде отивам. Но аз не мога иначе! Повярвайте ми — не мога!

И генералът й повярва. Повярва, че това не е младежко лекомислие, не е минутен порив, а премислено и дълбоко изживяно решение.

— Е, какво да се прави! — с лека въздишка каза той. — Вървете в районния военкомат. Подайте заявление. Документи. А като ви оформят всичко, елате пак при мен…

… И ето, всичко това е вече минало. Гуля зачислиха в медицинско санитарния батальон, а освен това я приеха и в агитбригадата на политическия отдел при дивизията като артистка. Тя заминава на фронта с агитбригадата.

— Хайде, мила — каза тя, като ставаше, — време е вече. Довиждане — в Киев!

И като подаде Йожик на майка си, тя я прегърна, взе в ръце малкото вързопче с набързо събраните за път неща и тръгна. До вратата още веднъж се обърна, притвори очи и като се извърна изведнъж, почти тичешком избяга навън.

Когато след нея вратата се захлопна, на майката се стори, че стаята изведнъж бе опустяла. Всичко си бе останало така, както при Гуля — на прозореца лежеше нейната кожена старичка чанта, в ъгъла бяха изправени нейните ски, на масата бе останала забравената от Гуля тетрадка със стихове, преписани от вестници и списания. И странно беше да се помисли, че девойката, която до вчера бе преписвала стихове в тетрадката си, която бе пяла весели украински песни, миейки се на чешмата — бе заминала за фронта, срещу всички трудности, лишения и опасности на войната.