Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Четвёртая высота, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Елена Илина. Четвъртата височина

Руска. Второ преработено издание

Издателство на ЦК на ДКМС „Народна младеж“

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“, София, 1961

Редактор: Вера Филипова

Художествен редактор: Мария Недкова

Технически редактор: Димитър Дилов

Коректор: Недялка Труфева

Художник: Жана Костуркова

История

  1. — Добавяне

Надолу по течението

Най-трудният изпит бе вече минал и Гуля си разреши една вечер да не учи и да си отпочине.

Следобед тя отиде на Днепър.

Като получи на водната станция спортна лодка, Гуля се отблъсна от брега, седна по-удобно и хвана греблото.

„Ще карам надолу по течението — реши тя, — по-лесно ще е за гребане.“ И като се опираше леко на греблото, Гуля тръгна. Зад лодката остана къдрава следа. Острите връхчета на тополите се залюляха във водата. Лодката леко заплава.

Зелените брегове бързо бягаха назад. Пясъчният плаж до самия бряг изглеждаше сега като тясна жълта ивичка. Сега вече се дишаше по-леко и свободно.

„Цял живот бих гледала Днепър — мислеше Гуля, — няма нищо по-хубаво на света от него.“

Тя се обърна назад. Градът се губеше пред вечерната мъгла.

„Охо, колко далече съм отишла! Два километра, може и повече. Не е ли време да се връщам?“

Гуля наблегна греблото, за да обърне, но течението се противеше. То отново постави лодката с гръб към града и я понесе нататък, надолу по Днепър.

Гуля напрегна всички сили. Лодката не се поддаваше. Тя се носеше все по-надолу и по-надолу, там, където искаше реката.

От силното напрежение и от това, че Гуля отдавна не бе гребала, заболяха я раменете, ръцете и гърбът.

„Глупачка! Ама че съм глупачка! — ругаеше се сама Гуля. — Къде съм тръгнала толкова късно! Току-виж, ме завлякла чак до устието, ако само не ме преобърне.“

Днепър забушува. Надвечер ветрецът ставаше все по-силен и по-упорит. Помощ нямаше откъде да се чака. А тъмнината ставаше все по-гъста.

Прехапала устни, Гуля с все сила се бореше с Днепър. Ту тя го надвиваше, ту той вземаше връх.

„Не — помисли Гуля, — нищо няма да излезе от това — ръцете ми вече и греблото не могат да държат. Трябва да си почина!“

И като остави греблото, тя престана да се бори с реката. На Днепър като че ли това му и трябваше. Леко полюлявайки я, той понесе лодката с Гуля натам, накъдето носи всичко, попаднало във водите му — надолу и надолу.

„Нищо, нищо, няма да ме отнесеш далече! — казваше си Гуля. — Ще си отпочина малко и тогава пак ще се поборим!“

И като си спомни онази позната и любима през детството си песен, тя запя:

Будет буря — мы поспорим

И помужествуем с ней!

От тия красиви и смели думи, а може би и от звука на своя толкова млад и звънлив глас, тя се поуспокои.

След няколко минути почувства, че ръцете й си поотпочинаха и плещите й се изправиха. Тя отново се залови за греблото и, без да бърза, равномерно, както я бяха учили в Артек, заработи с двете лопатовидни гребла.

— Лява, греби, дясна, назад! — командваше си сама тя. — Лява, греби!

И лодката най-после се подчини: тя тежко се извърна с кърмата надолу, с нос към града и като се гмуркаше във всяка вълна, започна бавно да се приближава — метър след метър — към Киевското пристанище.

Там, за далью непогоды,

Есть блаженная страна!

— пееше Гуля.

Когато пристигна на станцията, беше се вече съвсем стъмнило. Приемайки от нея лодката, старият лодкар дълго й се кара:

— Последна идеш! Заради вас ще трябва да спя тука, а?

— Извинявайте, дядко — отговори Гуля, — аз самата не исках да отивам толкова далече, но течението ме отнесе.

Гуля стигна до къщи едва жива от умора. Сякаш никога досега не се бе чувствала така разбита. Фрося я съжали и й донесе вечерята в леглото.

— Разбираш ли, Фросенка — казваше Гуля, като лапаше с голям апетит вишневите сладки, от които капеше сок, — отидох днес дяволски далеч, разбираш ли, без всякаква тренировка…

— Ай-ай-ай, без тренировка!… — заклати съчувствено глава Фрося.

— Там е работата я! Едва не ме отвлече, разбираш ли! Но това ще ми бъде за урок, ще видиш! Като свърша изпитите, всеки ден ще греба, за да придобия сръчност. Целия Днепър от горе до долу и от долу до горе ще премина!

— Ох, тежко и горко! — само въздъхна Фрося.

— Да, да, целия Днепър! Само че сега ще бъда по-умна. Докато имаш много сили, карай нагоре по течението, а като се умориш, може и надолу!…

На другата сутрин Гуля отиде при Надя да вземе от нея сборника със задачи. Предстоеше й нов изпит — геометрия. Надя я нямаше в къщи. Баба й, слабичка, чистичка (същата оная, която бе отказала да държи пръста си в мастило), убеди Гуля да почака, докато Надя си дойде.

На масата за ядене бе сложена с разперени ръкави синя лятна рокля (навярно същата оная — която носи „щастие“). Бабата гладеше диплите й.

— Не знам какво да правя с нея — казваше тя, като опитваше с пръст горещата ютия. — Съвсем през просото я кара моята Надюша! Няма да вземе да се опере, оглади. Само една грижа има — да се премени, да се разходи. Коза, и това си е!

Ютията със сърдито съскане се задвижи назад-напред по влажния син плат.

— А вчера съвсем ме разстрои — продължаваше бабата. — „Аз, казва, по геометрия няма да се явявам. И изобщо по нищо вече няма да се явявам.“ — „Как така няма да се явяваш?!“ — казвам. — „Ще помоля, казва, да го отложат за наесен. Наесен заедно с физиката ще издържа и геометрията. Все едно, казва, лятото ми пропадна!“

Бабата наблегна ютията и синият плат под нажеженото желязо побледня. Ютията се разпалваше и все повече освирепяваше, сякаш и тя като бабата се ядосваше на Надя.

— Всички изпити за наесен? — учуди се Гуля. — Та тя в никой случай няма да ги издържи.

— И аз същото казвам, няма да ги издържи — въздъхна бабата. — Разплака ме вчера. — Старицата размаха във въздуха ютията, за да я поизстуди малко. — В гроба ще ме закара тази хаймана!

И като избърса сълзите си, старицата за последен път прекара ютията по синята тъкан и сложи светещата от чистота рокля върху дантелената покривка на леглото.

Във вестибюла се чу щракане на ключ.

— Ето я и нея, безсъвестницата — каза бабата. — И жал ми е за нея: сираче е, расте без майка; баща й е постоянно в командировки, а тя прави каквото си иска…

Надя, къдрокоса, подвижна, тънкокрака и наистина приличаща на коза, се втурна в стаята и като целуна, без да се спира, първо баба си, а след това и Гуля, бързо отиде към кревата.

— Благодаря ти, бабинко! Тъкмо се снабдих с билет за концерта на Орлова и ми трябва чиста рокля. Ах, не баба си имам аз, а чисто злато!

И като помисли малко, добави:

— Разбира се, когато не мърмори.

Баба й само въздъхна и отиде в кухнята.

— Какво си намислила ти, Надя? — започна Гуля. — Училището ли искаш да напуснеш?

— Успя ли вече да ти се оплаче баба? — запита Надя. — Дори и не мисля да напущам училището. А искам само да отложа тия дяволски изпити за наесен. Все едно, наесен ще трябва да се явявам по физика, заедно с нея ще се явя и по всички предмети.

— Хубавичко ще загазиш ти, Надя, с твоето „заедно“. Помниш ли как рева на изпита по физика?

— Защо ще загазя? Помисли сама…

И Надя се зае да доказва на Гуля защо трябвало да отложи изпитите си за наесен. Първо на първо, тя тъй е изморена през годината, че нищо не й влиза в главата, а през лятото ще си отпочине и ще събере сили… Второ, в дъжделиво време през лятото е много приятно да се учи („И без това, разбираш ли, няма къде да се отиде!“). Трето, през лятото учителите също ще си отпочинат и ще станат много по-добри.

— Четвърто — продължаваше Надя, — на мене в последно време изобщо не ми върви, положително не ми върви! По-добре да не рискувам сега.

Гуля я слушаше, като клатеше глава.

— Знаеш ли — каза тя, — да плаваш надолу по течението е много лесно, истинско удоволствие. Лодката сякаш сама се носи. Но опитай се да обърнеш обратно. Така ще те зашиба, че не можеш се измъкна.

Надя с недоумение гледаше Гуля.

— Не разбирам за какво ми разправяш това!… Онова е лодка, а това — изпит. Съвсем различни неща.

— Никак не са различни! — разпалено каза Гуля. — Разбери — това подхожда към всичко, решително към всичко! Разпусни се само, започни да живееш някак по-леко, и течението ще те отнесе, така че никога няма да изплаваш на брега. Това трябва да запомниш за цял живот. То е най-важното, най-важното!

Гуля толкова се увлече, че не забеляза кога старицата се бе върнала в стаята. С кафениче в ръце тя бе застанала на вратата и слушаше Гуля.

— Което си е право, право си е — каза най-после тя. — Аз седмата десетица доживявам и пак същото, дума по дума, ще кажа. Опасно е да се плава надолу по течението…

— Че ти никога не си се возила на лодка — прекъсна я Надя.

— На времето съм се возила повече и от тебе — усмихна се бабата.

Във вестибюла зазвъня телефонът.

Надя като стрела изскочи от стаята.

— Гуля, тебе викат! — чу се разочарованият й глас.

— Мене? — учуди се Гуля.

В телефонната слушалка нещо отчаяно пращеше и клокочеше. Гуля веднага се досети, че това е Фрося. Фрося винаги така крещеше в слушалката, сякаш се намираше на хиляди километри от Киев.

— Фросенка — каза Гуля, — по-тихо говори, нищо няма да разбера…

Фрося започна да говори малко по-спокойно и Гуля най-после чу:

— Търчи бързо в къщи, че татко ти те вика от Москва! Бърже!

— Татко! — зарадва се Гуля. — Тичам.

И тя едва не изпусна телефонната слушалка.

Когато дотича до къщи, сърцето й така силно биеше, че тя не знаеше дали ще може да каже на баща си даже и една думичка. Но междуградската станция позвъни не веднага и Гуля успя да си поеме дъх.

Тя не чу всичко, каквото й говореше баща й, но разбра най-главното: той й се обаждаше само за да я насърчи в тия напрегнати изпитни дни.

Милият, познат бащин глас, който едва се чуваше от такова далечно разстояние, звучеше по-ласкаво и по-меко от всеки друг път.

И Гуля викаше с особена радост, като милваше нежно черната слушалка:

— Да, да, държа се, татенце! По физика „отличен“. И по литература „отличен“! Миличък, скъпи мой, благодаря ти, че ми позвъни!…