Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Четвёртая высота, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Елена Илина. Четвъртата височина

Руска. Второ преработено издание

Издателство на ЦК на ДКМС „Народна младеж“

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“, София, 1961

Редактор: Вера Филипова

Художествен редактор: Мария Недкова

Технически редактор: Димитър Дилов

Коректор: Недялка Труфева

Художник: Жана Костуркова

История

  1. — Добавяне

В Москва, в Москва!

Весело и незабелязано изтече цял месец. Наоколо имаше толкова нови неща, че Гуля не знаеше кое по-рано да гледа, с кое по-рано да се заеме.

Наближаваше времето за отпътуване.

Денят не й стигаше, преди заминаването си тя искаше да довърши хиляди работи — да събере колекция от камъни от Артек за краевия музей, да научи от Барасби още няколко особено трудни начини на яздене и да покрие нормата за значката БГТО[1].

Почти всичко бе минало — и плуване, и гребане, оставаше сега най-трудното за Гуля — стрелба и хвърляне на бомби.

А стрелките на нейното часовниче, без да държат сметка за нищо, бягаха сега някак си особено бързо.

Мъчно й беше да се раздели с Артек, с новите приятели.

А отгоре на това у Гуля се бе появил и един четириног питомец, когото тя много обичаше — лисиченце. Бяха го нарекли „Рижик“.

Това беше хубавичко малко хищниче. Червеникавата му козинка беше толкова гъста и мека, че ти се искаше безкрай да я гладиш. Крайчецът на дългата и пухкава опашка на Рижик беше съвсем бял. Бели бяха и гърдите на лисичето, сякаш имаше бял нагръдник. И краят на опашката също беше изящно бял. А очите на лисичето — тесни, блестящи — гледаха така лукаво, също като че бе замислило някаква хитрост — за която никой, никой не биваше да знае — ненапразно то така хитро се усмихваше.

Когато Гуля му донесе за пръв път кокоши кокалчета за обяд, Рижик заскимтя, залая, заджавка от нетърпение. И още не успяла Гуля да ги изсипе пред Рижик, той с настървение се нахвърли на храната и се залови бързо-бързо да заравя костите в земята.

— Мислиш, че ще ти ги взема? — попита Гуля и се засмя. — Виж ти какъв лакомник! Почакай, ще те отуча аз от тази лакомия.

Тя започна да тича всеки ден при Рижик, да го храни, като не му позволяваше да заравя храната в земята. Рижик скимтеше, джавкаше, мяташе се из клетката, но малко по малко започна да слуша. Скоро той дори така се привърза към своята възпитателка, че жално скимтеше и ръмжеше, когато тя си отиваше. Гуля милваше Рижик по гърба, по бялото нагръдниче и му приказваше:

— Не плачи, Рижик, аз си отивам за малко, но скоро ще трябва да се разделим завинаги — аз ще замина далече, при мама, у дома!

И ето, когато артековци почнаха да се готвят за прощалния лагерен огън и за заминаване по домовете, в лагера изведнъж се разнесе необикновена вест: целият Долен лагер — всичките двеста пионери заедно със своите ръководители, е поканен в Москва, в Кремъл.

Това щастие се падна на всички московци, а също така и на ония деца, които трябваше да минат през Москва. Но на Гуля предстоеше да се върне в Одеса.

Като научи за телеграмата от Москва, тя цяла нощ не спа. Тъй много й се искаше да отиде в Кремъл! При това тя дълго време не си беше ходила в Москва и тъй много се беше затъжила за родния град и за баща си! Но как да замине! Трябва да поиска разрешение от родителите си. Ами ако те закъснеят с отговора си и децата заминат без нея? Вече е шести септември, а на петнадесети всички заминават. Какво да прави? Да изпрати телеграма? Но не всичко можеш да разкажеш в телеграма, не можеш обясни подробно за какво искаш да отидеш, колко е нужно и важно това. Ще трябва да се изпратят писма: до татко — в Москва и до мама — в Одеса.

„Ще ги изпратя без марки — реши Гуля. — С доплащане, може би по-скоро ще стигнат.“

Тя скочи още в тъмни зори и сама отнесе на пощата двете писма, пълни с молби.

След това се занизаха дни на големи тревоги. Ами ако татко се съгласи, а мама не позволи? Или обратното? Или пък те решат по-напред да се споразумеят с писма помежду си? И докато писмата им пътуват насам и нататък, децата ще заминат за Москва!

Гуля се спускаше да посреща всеки раздавач, тичаше по десет пъти на ден в канцеларията на лагера да преглежда дебелите връзки с писма. И когато вече й се струваше, че отговор няма да има и не може да има, пристигнаха две телеграми: едната от Москва, а другата от Одеса.

„Чакам целувам те“ — пишеше баща й.

„Замини не се бави в Москва целувам те“, — пишеше майка й.

Като размахваше двете телеграми, Гуля изтича в парка, за да разкаже на всички за своето щастие.

А вечерта на площадката пламна прощален огън.

Малкият хармонист, пионер от Кострома, едва удържайки с ръце тежката хармоника, сериозно и деловито вземаше акорди с тънките си пръсти. И изведнъж той засвири нещо хороводно, игриво.

Самички заиграха детските крака, закършиха се раменете.

И тутакси две от най-смелите момчета скочиха от местата си и се впуснаха да играят с приклякване.

Гуля стоеше в първата редица и лекичко потропваше с крак. На нея много й се искаше да играе, но нито едно от момичетата още не се решаваше да излезе от редиците, а да започне първа беше някак си неудобно.

Но изведнъж съвсем неочаквано някой я бутна, тя не можа да се удържи и изхвръкна чак в средата на кръга.

Ех, мечка страх, мен не страх!

Тя размаха кърпа и се понесе по площадката, обръщайки се ту към единия, ту към другия играч, промъквайки се между тях, като ту настъпваше, ту отстъпваше. Струваше й се, че всичко наоколо играе заедно с нея — и небесносините кипариси, и Аю-даг, и дори самото небе…

Децата танцуваха, пяха песни, едно след друго декламираха стихотворения… А когато съвсем се стъмни, в тъмносиньото вечерно небе една след друга захвърчаха ракети, като се пръскаха в разноцветни светлини. Цялото небе сякаш оживя. При всяко пламване във висините се виждаха очертанията на облаците, а долу отново изникваха почналите да потъват в мрака дървета и храсти.

Гуля гледаше това великолепно сияние на светлини и мислеше: „Защо ни е дадено толкоз щастие? С какво сме го заслужили. Такъв месец в Артек, а сега и пътуване до Москва, в Кремъл. Ах, мил ти наш Артек, мила ти наша родна страна! Всичко ще направя за тебе, за тебе нищо няма да пожаля!“.

А след един ден бързият влак Севастопол — Москва вече летеше по степите и полята на Украйна. Зад прозореца на купето бягаха назад тополите, от които вече се сипеха сухи, жълти листа.

„По-бързо, по-бързо!“ — викаше Гуля на влака и й се искаше белите украински къщурки, крилете на вятърните мелници — всичко, което тя така много обичаше, този път по-бързо да отстъпи място на гредоредните къщи и милите червеностволи борове.

Отвън на стената на един от вагоните се аленееше платно с надпис:

Благодарим на партията и правителството за слънчевия Артек.

В пионерските вагони песните не преставаха. Отнякъде се чуваха звуци на хармоника. Свиреше нещо малкият пионер от Кострома.

Когато влакът, забавяйки ход, приближаваше никоя голяма гара, на един от вагоните отвън се появяваше пионерски вестник. Най-горе с пъстри букви бе написано името му:

Артек — Москва

Край вестника бързо се събираше тълпа. Хората преглеждаха веселите стихове и бележки и узнаваха, че двестате пионери от Долния лагер са наддали цял тон и са пораснали с цели четири метра. А когато влакът отново тръгваше на път, от тълпата се чуваха възгласи: „Сбогом, артековци!“, „На добър път!“, „Поздравете Москва!“ — а децата, загорели, весели, показвайки се от прозорците на вагоните, махаха на изпращачите с кърпички, със своите бели моряшки шапки без козирки, със златни букви „Артек“, дотогава, докато гарата останеше далече назад…

Настъпи последната нощ. Зад прозореца се издигна луната и беше чудно, че тя не остава назад от влака, макар да стои на едно място.

„Още девет часа път — и Москва“ — мисли Гуля, легнала до прозореца. А от горното легло я дърпа за рамото твърдата ръка на Барасби:

— Гуля, спиш ли? Скоро е Москва.

През тази нощ на никое от децата не се спеше. В полудрямка всички слушат как тракат колелата. Ту един, ту друг ще отдръпне перденцето и ще погледне през прозореца. Там, в тъмнината, святкат червени искри, а по земята летят светлите квадрати на прозорците.

И ето най-после Москва. Дъските на перона затракаха под краката на пътниците. Тълпата на перона се отдръпна.

— Сторете път на пионерите!

В новички сини автобуси Артек тръгна из Москва.

Гуля добре познаваше всички тия улици и забелязваше всяка нова къща, израснала през нейното отсъствие.

Автобусите спряха пред един хотел.

Весела тълпа от деца изпълни целия вестибюл.

Хотел! Колко интересно е да живееш в хотел, където живеят толкова много възрастни, пристигнали в командировка!

От прозореца на своята стая Гуля пак видя Кремъл. Златните стрелки върху черните циферблати на часовниците на кулата приближаваха към цифрата „10“.

Колко много още трябва да се чака до утре!

Гуля позвъни по телефона на баща си в театъра, където той работеше:

— Татенце, ела по-скоро. Иначе и до вдругиден няма да се видим. Днес отиваме в Двореца на пионерите. А утре сме в Кремъл.

После се обади на Ерик:

— Ерастик! Наистина, нали е много хубаво, че пристигнах! Вдругиден ще дойда у вас. Утре сме в Кремъл. Разбираш ли, а? Днес отиваме в Двореца на пионерите. Ах, Ерик, как ме е страх! Натовариха ме да кажа приветствие в Кремъл!

… Златните стрелки на Спаската кула показват девет часа вечерта. Гуля току-що се е върнала от Двореца на пионерите. Тя гледа през прозореца заляната в светлина широка улица.

Ех, да може по-скоро да мине тази нощ!

Като ярки рубини светят в тъмното есенно небе кремълските звезди. А ето го и онова червено знаме, което тя наричаше „огънче“, когато беше съвсем мъничка.

И ето че най-после настъпи утрото. Новичките автобуси, претъпкани с момчета и момичета в парадни моряшки дрехи, влязоха през кремълските врати и тръгнаха по алея, засадена от двете страни с елхички.

Бележки

[1] БГТО — бъди готов за труд и отбрана. — Б.пр.