Елена Илина
Четвъртата височина (42)

Йожик

Късно през нощта, промъквайки се в мрака по опустелите улици, Гуля заедно с майка си напущаше родния си град. Заглъхнал, целият нащрек, Киев сякаш се ослушваше. Току-що бе отзвучал отбоят за въздушна тревога. Трябваше да бързат, за да сварят влака преди нова въздушна тревога. След един час заминаваше далече на изток ешелонът на Украинската академия на науките. С този ешелон заминаваше и Гуля.

Тя носеше малък куфар. Там бяха скътани мънички блузки, ризки и пеленки за нейното бъдещо детенце. Колко грижливо бе приготвяла Гуля заедно с майка си и Фрося цялата тази детска прикя! Използвайки всяка свободна от занятие минута, тя кроеше, плетеше, бродираше. Колко уверена бе тя, че нейното детенце ще има всичко, което е тъй нужно за първите години на живот — светла стаичка, удобно креватче, баня, количка. Но излезе съвсем иначе. Всичките му неща сега се събраха в едно лекичко куфарче.

Какво ли ще стане с този мъничък, нероден още човек? Гуля вървеше в мрака, без да познава познатите още от детство улици. Струваше й се, че притихналите къщи я изпращат с някакъв мрачен укор.

Но нима тя щеше да замине далече в тила, ако не беше детето? Тя щеше да вземе в ръце пушката — умее тя да стреля — и заедно със Сергей щеше да отиде на фронта.

Но сега, все едно, няма да я вземат. А и тя на всяка цена трябва да запази своя син (кой знае защо, тя беше уверена, че непременно ще роди момче). Да го запази въпреки тази смърт, която надвисва като буреносен облак над всичко живо.

Гулиното дете за първи път отвори очи в един град, далеч от фронта — столицата на Башкирия, Уфа. Там то прекара първата своя зима.

Студеният степен вятър вие в комина. Навън — улица от покрайнините, която се губи в някакъв дол.

В една от стаите на триетажната къща Гуля седи на кревата. До нея на възглавница лежи малкият й син. Тя подръпва светлото му перчемче, заради което нейният мъничък Саша получи прякора Йожик. Той се протяга, измъкнал изпод одеялото пълнички ръчички, и показва на майка си две мънички розови юмручета. Гуля вече добре познава неговите мили привички: и това протягане след сън, и гърлените звуци, прилични на гугукане, и бързите движения на крачетата поред, ту едното, ту другото.

— Мамо, гледай! — смееше се Гуля. — Йожик като че ли кара велосипед!

Гуля чувстваше детето си така близко и отдавнашно, сякаш го бе имала през целия си живот.

Като се радваше на това беличко, веселичко момченце, тя се навеждаше ниско над него и неволно го гъделичкаше с косите си, а то се смееше с такъв гръден, заразяващ смях, като показваше двете си зъбчета на долното венче, и от радост я риташе по главата с краченца, обути в първите свои плетени терлички.

Сега Йожик беше най-голямата радост на Гуля. Без него — когато той спеше или беше на разходка с баба си — й бе непоносимо тежко…

В Уфа още слабо се чувстваше войната. Вечер, както в мирно време, прозорците светеха, светеха уличните лампи и беше странно, че всички се отнасяха към това спокойно, никой не изискваше да се затулят прозорците и да се загася светлината по улиците. Всъщност уфимци дори не знаеха какво е това затъмнение. Войната беше така далече оттук! Обаче все по-често и по-често минаваха с песен по улиците войници под строй. Това беше нова военна песен, с припев, със сурова и страшна решимост:

Пусть ярость благородная

Вскипает, как волна!

Идёт война народная,

Священная война.

А радиото и вестниците всеки ден донасяха такива новини, от които притъмняваше пред очите. Когато от репродукторите се раздаваха тънките, падащи като звънки капчици вода призивни звуци, сърцето на Гуля замираше. Тя чувстваше, че ей сега ще кажат: „След дълги кръвопролитни боеве нашите войски оставиха…“.

— Мамо — каза Гуля през един от тези тревожни и печални дни, — помисли си само: двадесет и четири годишна пилотка фашистка е разстреляла на морския бряг в Анап малки деца! Тук дори и името й е напечатано: Хелене Рейч…

Гуля остави настрана вестника и закри очите си с ръка. Не, това дори да се чете е трудно, а пък да си го представиш, е просто невъзможно!

И все пак пред нея, против волята й, изплуваше с пределна яснота, с най-малки подробности, картината на това, което се е случило.

Бял, мек, златист е пясъкът на морския плаж. Топлите вълни леко заливат крайбрежния пясък и бавно се отдръпват назад. Мънички, загорели голишарчета, деловито наведени, правят нещо от влажния пясък. Техните бели сламени шапки се виждат по целия плаж. Най-храбрите от децата притичват към морето и с писък бягат обратно, когато с шум ги подгони някоя побеляла от пяна вълна.

Тук всяка сутрин водят децата от всички детски санаториуми на Анап.

И изведнъж в яркосиньото небе се показва самолет. Той се спуска все по-ниско и по-ниско и неочаквано в бръснещ полет открива огън. Огън по тия беззащитни голички дечица.

Пясъкът е опръскан с детска кръв. А самолетът, свършил своята работа, спокойно извива нагоре като ястреб и изчезва зад облаците.

Гуля се мъчеше да не мисли повече за това, което се е случило на морския бряг, но не можеше да не мисли. Каква е тя — тази Хелене Рейч? Навярно руса, със сини очи, може би дори красива…

Но как ли са научили името й? Значи успели са да свалят самолета й. Хубаво би било, ако е така. Но колко още такива като нея се носят над съветската земя и готвят смърт за нашите деца!

Есента, през един от мрачните дъжделиви дни, радио Москва донесе страшните думи:

След дълги ожесточени боеве нашите войски изоставиха Киев.

Целия ден Гуля лежа на легло.

Оттогава, щом затвореше очи, тя виждаше Киев, своето детство, своето юношество.

Всичко това беше още така близко, че имаше минути, когато на Гуля й се струваше, че ако пожелае силно, всичко може да се върне, както често се случваше през детството й, когато сънуваше лош сън. Случвало се е да си помисли насън: нека всичко пак бъде хубаво! Обърне се на другата страна и заедно с това се обръща иначе и сънят.

Гуля се мъчеше да не мисли за Киев. Но не можеше да не мисли за него. Сърцето й изстиваше, когато дори и за минутка си представеше, че в тяхната квартира, в нейната стая се разпореждат фашисти, че през пролетта отново ще зацъфти акацията и ще цъфти при фашистите, че все така величаво и нашироко ще се разлее Днепър и все тъй ще се отразяват в него тополите при водната станция… При същата онази водна станция, която те със Сергей така много обичаха и която наричаха „Нашия речен дом“.

И Гуля си спомни за един слънчев и ветровит ден на Днепър. Те двамата плаваха с лодка, тренираха се за предстоящите летни състезания. В далечината плаваше голям бял параход и издигаше тежки вълни.

С кимване на глава Гуля посочи нататък, откъдето идваха към тях вълнисти бръчки по водната повърхност. Сергей я разбра и без думи. Като се усмихваше, той наблегна греблата и лодката бързо се понесе към високия като къща борд на парахода. Една висока и пъргава вълна ги издигна на своя хребет и истински дъжд от дребни пръски се изсипа по главите и раменете им.

След като ги полюля също като на люлка, огромният параход замина по своя път, а те със Сергей отново се върнаха към водната станция, мокри от главата до краката и щастливи като деца.

През същата тази вечер двамата дълго скитаха по тихите улици в покрайнините, залени от стъклено синкавата светлина на луната, и Сергей декламираше на Гуля стихове за любов.

— А сега издекламирай ми за нещо друго — помоли Гуля.

— За друго не мога — каза Сергей и тя бе радостна, че той не може за нищо друго да декламира.

Колко неотдавна беше всичко това! И колко отдавна беше!

Гуля никак не можеше да се помири с мисълта, че тия благоухаещи улици, тази синя шир на Днепър, милият град на нейното юношество, на нейната щастлива любов — всичко това й е отнето, забранено, недостъпно за нея.

Кръвта й замръзваше при мисълта, че всичко това е достъпно сега на враговете, че те могат сега да гледат Киев от високата планина и да виждат как широко и волно се е прострял той над реката. За тях ли са се строили тия дворци и паркове, за тях ли се приготвяше милият нов стадион?

Но може би от Киев са останали вече само развалини? Дали е още цяло училището?

И Гуля си представи улицата по хълма с вековни кестени от двете страни. Как обичаше Гуля тази улица — улица „Ленин“! Особено хубаво беше тук през пролетта, когато кестените цъфтяха. И още в първите пролетни дни, след дъжд, когато бурно се носеха надолу потоци. В тези потоци дечицата пущаха корабчета и плаваха тези корабчета далече надолу — чак до Крешчатик! А най-горе, зад арката, каменните стъпала водеха към едно четириетажно бяло здание. Това беше училището, където бе учила Гуля… Къде ли е сега горкият стар чичо Опанас? Може би са го убили немските палачи? Той е горд старец, няма да преклони глава пред тях. А какво ли е станало с Фросенка? Тя не замина с Гуля, не искаше да отива далече от старите си родители, останали на село. Какво ли са направили с нея немците? Сигурно са я отвели в Германия, в немско робство, както бяха направили и с много други украински жени. Ами Мира? Мисълта за нея измъчваше Гуля ден и нощ. Та нали Мира е еврейка, а хитлеристите убиват всички евреи, та даже и такива мънички деца като Йожик. Какво ли е станало, ако Мира не е успяла да напусне Киев? Ами къде ли са сега испанските деца — мислеше Гуля. — Те имат стари сметки с фашистите. Къде ли е смелият, веселият Барасби? Къде ли е нейният най-добър другар от детството, Ерик? Разбира се, те всички са на фронта, всички воюват… Ах, мили момчета, мили другари! Какъв широк живот се откриваше пред вас, като морето, което гледахме от височините на Артек, безбрежно, безкрайно, блестящо на слънцето.

И ето, всичко се прекъсна. Родната Украйна се изправяше пред очите на Гуля изранена, разровена от фугасните бомби, изтощена от тежките вериги на танковете и с всеки нов ден все по-остра ставаше тревогата за Москва, за всичко най-скъпо на света.

Трудно бе за Гуля да си представи Москва тъмна, сурова, настръхнала. Струваше й се, че тя си е все такава, каквато бе преди войната — светла, шумна, празнична, кипяща от живот, че все така сияят нощем рубиновите звезди на Кремъл.

С мъка и трепет се вслушваше Гуля в комюникетата по радиото. Врагът все повече и повече наближава към Москва… Тежка омраза, непримирима обида расте в Гулиното сърце… А някакъв вътрешен глас й казва: „Не се поддавай на униние, не губи кураж! Отмъщавай!“.

„Ще мога ли? — мисли Гуля. — Ще имам ли сили и твърдост за това? И как ще замина? Та нали целият ми живот е тук!“

Гуля се наведе над Йожик, а той жадно хвана един кичур от косата й и тъй силно я дръпна към себе си, че Гуля даже извика от болка.

„Какъв е силен! — помисли тя. — Дърпа, също като че ли иска да ме задържи. Не, не бих могла да се махна от Йожик… трябва за него да живея. А може би по-добре и по-правилно е да умра за него. Та нали ако с гърдите си не прикрием такива като Йожик, живот за нашите деца няма да има! А Йожик едва започва да живее. Значи трябва да го прикрия с гърдите си… със сърцето си!“