Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Четвёртая высота, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Елена Илина. Четвъртата височина

Руска. Второ преработено издание

Издателство на ЦК на ДКМС „Народна младеж“

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“, София, 1961

Редактор: Вера Филипова

Художествен редактор: Мария Недкова

Технически редактор: Димитър Дилов

Коректор: Недялка Труфева

Художник: Жана Костуркова

История

  1. — Добавяне

Приятелки

Започна да замръзва. Черните, измити от дъждовете долинки и хълмове побеляха от слана.

В боевете все още имаше затишие.

Като се върна от първото си разузнаване, в което сама бе измолила да отиде, Гуля се стопли до печката, изпи един горещ чай (за всичко това се бе погрижила своевременно Ася) и легна. Ася я покри с кожената полушубка.

— Асенка, всичко това не е толкова страшно — каза Гуля, като се изтягаше от умората и от приятната топлина. — Страшно е само когато изведнъж чуеш гласове. Пълзиш по земята, наоколо няма никой и изведнъж — този лаещ немски говор. Фашисти! Тогава наистина ти става недобре… Макар и да знаеш, че не си сама на разузнаване, че до тебе има свои, разузнавачи, все пак страх те обхваща.

И неясно, забравяйки в полудрямката думите си, Гуля започва да разказва какво е преживяла тази нощ.

Слушайки Гуля, Ася мислеше: „Защо така? Заедно живеем, всичко еднакво чувстваме, а сме така различни една от друга. Аз за нищо на света не бих отишла на разузнаване! Не, отишла бих, разбира се, ако ме изпратят, но не бих тръгнала доброволно… Като си помислиш само, че немците могат жива да те хванат…“

— Та ти не ме слушаш, Асенка! — каза Гуля. — Пък аз се старая… Е, в такъв случай ще спя.

Тя се обърна с лице към студената стена на своята къща от пръст и в същата минута Ася чу спокойното й равномерно дишане. Ася седеше до краката й, боейки се да помръдне, за да не събуди приятелката си. Но напразно бяха нейните опасения. Цяло денонощие Гуля беше в тила на противника, без да склопи очи, и сега тя почти цяло денонощие спеше здрав, ободряващ младежки сън.

Ася току изтичваше да види дали Гуля не се е събудила, но тя все си лежеше така, както бе легнала — с лице към стената, мушнала ръка под глава. Ася се обезпокои дали не се е разболяла? Но повече я тревожеше сега съдбата на двете хлапета. Саша и Гриша бяха измолили задача и надянали старите си дрешки, бяха отишли да наблюдават немската отбрана. Неведнъж им бе строго заповядано нищо да не пипат, да се пазят от мини, но знаеше ли някой какво можеше да им се случи…

А Гуля все спеше и спеше. Тя отвори очи едва на другата нощ.

— Ех, че си поспах! Най-малко два часа! — каза Гуля, като се изтягаше. — Ася, тука ли си?

Ася се наведе над нея.

— Наспа ли се?

— Ах, как се наспах! За цял живот. Какво е сега — ден или нощ?

— Нощ, Гуленка.

— Каква?

— Ами че обикновена.

— Нищо не разбирам — каза Гуля. — Днеска — още днес ли е или е вече утре?

— Почти утре — засмя се Ася. — Ти спа цял ден и почти цяла нощ. Скоро ще се съмне.

— Ами ти защо не си легнала?

— За тебе се безпокоях…

Двете приятелки седнаха до печката. Гуля разбра, че заради нея Ася цяла нощ бе поддържала огъня и бе топлила вечерята в котелката.

— Знаеш ли, струва ми се, сега — каза Гуля, сърбайки с оловната лъжица чорбата от котелката, — че всичко това съм го сънувала. Тази степ, фермата, немския часовой, когото свалихме…

— Аз бих желала по-добре в книжка да прочета за това — каза Ася — или още по-добре — да го гледам на кино. Аз не съм като тебе, мене ме е страх…

Гуля се засмя:

— Ти си още съвсем момиченце, Ася. И защо ли си дошла на фронта?

— Защо? — запита Ася и се обърна настрана.

— Обиди ли се — каза Гуля и отпусна лъжицата. — Прости ми, Асенка. Честна дума, не исках да те обидя. Сърдиш ли ми се?

— Спи ми се — отговори Ася, без да гледа Гуля. — Мислиш, че щом ти си се наспала, никой друг няма нужда от сън?

Тя се зае да си постила в ъгъла. Поразбърка сеното и като размаха шинела, постла го върху него.

— Легни на наровете — каза Гуля.

Ася нищо не отговори, легна и се обърна с гръб към Гуля. Гуля отиде при Ася, седна до нея и я целуна по главата.

— Недей, Асенка. На война не бива да се караме. Ще съжаляваш после, но ще бъде късно.

Ася погледна Гуля и изведнъж се заля в сълзи:

— Ти сама знаеш колко много те обичам. Разбери само, че аз не мога да бъда такава като тебе. Но се старая, правя всичко възможно.

— Всичко, всичко, Асенка — каза Гуля. — Ти работиш отлично… Но все пак, знаеш ли, аз ще поговоря в щаба да те пуснат да си отидеш в къщи.

— Не, не бива! — извика Ася. — Не искам! Ще бъда тука докрай. С вас!

— Ася — Гуля помилва тъмните й гладки коси, — Ася, та аз виждам, че ти си много, много уморена. А животът тук е толкова тежък. Ти мислиш, че на нас с Люда не ни е тежко? И още как! Само че ние сме по-силни от тебе…

— Ще привикна — каза Ася и покри краката си с края на шинела. — Само на никого не казвай да ме изпращат в тила. Чуваш ли, не искам!

— Е добре, добре!

Ася погледна Гуля и в очите на приятелката си Гуля прочете тревога.

— Какво друго има, Асенка?

— Нищо — отвърна Ася.

Искаше й се да каже, че вече трети ден момчетата ги няма, но не посмя да огорчава Гуля, пък и умората взе връх.

Ася скоро заспа, а Гуля дълго още седя, опряна на разклатената, тук правена масичка, загледана в това слабичко чернокосо момиченце, свило се по детски на клъбце.

Гуля знаеше за нея съвсем малко: че е от околностите на Минск, че брат й е на другия фронт и отдавна не пише, че баща й е умрял, а майка й и по-малката й сестричка са в някакъв колхоз край Уфа и също отдавна не пишат. И това е всичко. А колко близка чувстваше тя тази девойка! Като че се бяха родили в един и същ град, израсли са заедно и в едно и също училище са ходили заедно…

„Да, добра школа е войната!“

А сутринта се върнаха Саша и Гриша. Гладни, изпокъсани, в синини, те все пак се изпънаха по военному пред офицера Фасахов и доложиха:

— Другарю началник! Заповедта е изпълнена!

И те подробно разказаха къде и колко оръдия и танкове имат немците.