Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Четвёртая высота, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Елена Илина. Четвъртата височина

Руска. Второ преработено издание

Издателство на ЦК на ДКМС „Народна младеж“

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“, София, 1961

Редактор: Вера Филипова

Художествен редактор: Мария Недкова

Технически редактор: Димитър Дилов

Коректор: Недялка Труфева

Художник: Жана Костуркова

История

  1. — Добавяне

Още едно изпитание

Стъпало по стъпало изкачваше Гуля цялата трудна и стръмна стълба на изпитите. Едно стъпало беше по-ниско, друго по-високо, пред едно трябваше да се подготвя повече, за да го изкачи, пред друго — по-малко.

А когато най-после прекрачи и последното стъпало, стълбата вече изглеждаше на Гуля не толкова висока.

Изпитите бяха издържани отлично, но Гуля не можа да си отпочине.

Предстояха нови изпитания — този път физкултурни: общоградското съревнование по плаване и скок.

След дългото седене над книгите особено приятно бе на Гуля да тича до водната станция.

Лятото бе вече в разгара си и занятията от басейните бяха пренесени на водната станция на Днепър.

Носът на Гуля изгоря и цялата тя стана като шоколад, само косите й още повече изрусяха.

Подготовката вървеше чудесно — ако щеш, дори още утре скачай пред очите на целия Киев. Едно само й липсваше: гумена шапчица. Но сякаш напук такива шапки през това лято нямаше нито в един магазин.

— Знаеш ли какво? — каза й веднъж Мира Гарбел, която вземаше най-близко участие във всички Гулини работи. — Ще изпишем шапчица от Ленинград, направо от „Триъгълник“.

— Да не си полудяла! — каза Гуля.

— Слушай де, все пак ти си артистка. Може би те знаят.

— Такива артистки има колкото искаш! — каза Гуля.

Но Мира решително взе мастилницата, лист хартия и седна да съчинява писмо.

След няколко минути пред Гуля лежеше черновката на писмото, написано с тънкия, красив Мирин почерк:

До комитета на комсомола при фабрика „Червен триъгълник“

Скъпи другари!

Извинете, че се обръщам към вас. Не зная дали ме помните. Аз съм играла в много филми — „Дъщерята на партизанина“ и пр. Сега ми предстои да участвам в общоградски състезания по плуване и скок. Ще трябва да скачам от десетметрова кула, а нямам гумена шапка. Не бихте ли могли да ми помогнете…

Гуля хвърли поглед върху черновката на писмото и взе перото.

— „Десетметрова“ не трябва. Не им ли е все едно от каква кула ще скачам… „И пр.“ не трябва. Не съм играла в толкова много филми…

— Така ти всичко ще изхвърлиш! — каза Мира и закри с ръка черновката.

— Би трябвало всичко да се изхвърли — измърмори Гуля. — Съвестно ми е да го изпращам. Само туй остана на фабриката — да се занимават с такива празни работи като моята шапчица.

— Че шапчицата не ти е нужна за красота, а за общоградско състезание!

— Добре де, ще го изпратим! — каза Гуля. — Да видим какво ще излезе от това нахалство.

И като смръщи вежди, тя преписа писмото.

Но беше й неловко и неприятно да си спомня повече за него. Тя пак продължаваше да тича по магазините, за да търси шапчица.

И внезапно, два дни преди състезанието, рано сутринта Фрося изплашено я събуди:

— Раздавачът е дошъл. Трябва да се разпишеш: тукачка и тамочка!

Още сънена Гуля взе перото и се разписа „тукачка“ и „тамочка“.

А после развърза шнурчето, с което бе завързано грижливо опакованото пакетче с ленинградски печат и с триъгълника „Червения триъгълник“.

В пакетчето имаше две чудесни гумени шапчици — едната синя на жълти ивички, а другата червена на бели.

Но това не беше всичко.

В същото пакетче имаше и два чифта гумени пантофки, леки като перца. Най-чудното бе това, че те бяха тъкмо за Гулиния крак.

— Как ли във фабриката са отгатнали номера на крака ми? — чудеше се Гуля, като мереше пантофките и закопчаваше напречната каишка.

Фрося даже се просълзи.

— Също като в приказка — каза тя.

— Сините ще взема за себе си — каза Гуля, — а червените пантофки и шапчица ще подаря на Мира. Тя е черничка и червено ще й отива.

Гуля зави подаръците във вестник и едва сега откри, че в опаковката на пакета имаше писмо.

Драга Василинка — пишеха й комсомолците от „Червен триъгълник“, — дръж високо нашето комсомолско знаме, а ние ще ти изпратим толкова шапчици, колкото са нужни за всички състезания.

С пламенни комсомолски привети

комсомолците от „Червен триъгълник“

Гуля прочете това писмо десет пъти поред и се завтече да отиде при Мира.

Когато слизаше по стълбата, тя си мислеше за Ленинград, за непознатите приятели, които й бяха изпратили такова хубаво писмо, за това, че тя непременно ще отиде в Ленинград, ще види неговите дворци, паркове, неговите гранитни крайбрежни улици, неговите стари знаменити заводи.

„Право каза Фрося — помисли Гуля, — също като в приказка!…“

А Фрося, като затвори зад Гуля вратата, излезе на балкона и облакътена на парапета, дълго следи с очи своята любимка.

— Ах, какво хубаво момиче! Добро момиче!

И ето, настъпи и денят на физкултурния празник. Гуля в своя бански костюм и гумена шапчица се изкачваше по люлеещата се стълба на десетметровата кула. Долу брегът на Днепър се виждаше като на длан. Той беше осеян с ярки петна — с всички цветове на небесната дъга там пламтяха роклите и шапките на безбройните зрители, които изпълняха целия амфитеатър.

Духовата музика свиреше на брега някакъв весел марш. И колкото по-високо се изкачваше Гуля, толкова по-тревожно и заедно с това радостно ставаше на душата й.

Състезанията за скок бяха вече към края си. Гуля трябваше да скача последна.

Още не бяха стихнали ръкоплясканията, предизвикани от скока на предпоследния плувец, когато Гуля вече се изкачи на самия връх и се спря по средата на дъсчената платформа. Осемметровата площадка бе останала далече долу.

Гуля си спомни какъв страх изпитваше, когато трябваше да скочи за първи път от такава височина — в деня, когато я приеха в комсомола.

Тя постоя няколко секунди и щеше вече да се засили, но в тази минута някъде съвсем наблизо проточено и пронизително изсвири параход. Цялата кула трепна и се залюля като върха на високо дърво, полюшнато от вятъра. Гуля едва се задържа на краката си. Кулата се тресеше. Но ето че параходът отмина и вълнението на реката започна да се успокоява. Кулата отново се спря на мястото си.

Гуля погледна надолу. През време на тренировката тя вече бе свикнала с тази височина, но тогава долу се зеленееше само брегът, нямаше ги тия хиляди, устремени в нея очи. Сърцето й така силно заби, че чак дишането й спря. Предстоеше й сложен скок — с едно салто и половина напред.

„Боя ли се? — помисли Гуля. — Не, не се боя!“

Тя даде тласък на тялото си, сви се на топка във въздуха и като обгърна с ръце коленете си, полетя.

Във въздуха тя се преобърна, изпъна се като пружина и съвършено безшумно и без пръски се гмурна във водата.

На Гуля й се стори, че лети цяла вечност.

А когато отново се показа над водата и заплува към стълбата, оглуши я пляскането на хиляди ръце. Хората тя не виждаше. Струваше й се, че ръкопляска целият бряг, целият Днепър.

Гуля се обърна към журито и видя няколко високо издигнати табла. На всяко табло блестеше яркочервена цифра „9“. Това бе най-високата оценка, която се даваше за скок на днешното състезание.

От стадиона тя се връщаше в къщи късно вечерта. Вървеше, както винаги, със своята вярна приятелка — Мира.

— Върви ти на тебе, Гуля — каза Мира, като й стискаше ръката, — всичко ти се удава на този свят.

— Не, не че ми върви — каза Гуля, като помисли, — а просто старая се всичко да получа. Според мене, всеки сам прави да му върви. И аз също сама правя да ми върви.

— Аз имам голяма вяра в тебе — каза сериозно Мира.

А на сутринта тя дотича при Гуля радостна и развълнувана.

— Гулка, твоят портрет е отпечатан в „Съветска Украйна“!

И тя подаде на Гуля новия брой на вестника.

Гуля беше фотографирана в цял ръст, в бански костюм.

Под снимката бе написано на украински език:

Най-добрата скачачка при водната станция „Вимпел“ — Гуля Корольова

— Как ти харесва това „най-добрата скачачка“? — запита Мира.

Гуля погледна снимката.

— Я гледай ти! Фотографирали ме! И то в цял ръст! Само че не съм във фокус.

— Не придиряй толкова! — каза Мира. — Тъкмо във фокуса си. Закачи портрета на стената.

— Само това липсваше! По-добре да го изпратя на татко. Знам, че ще му стане приятно. А сега ще изпратя на родителите и по една телеграма. Нали тяхната единствена дъщеря е преминала в десети клас и в общоградските състезания е победителка! Не всеки ден се случва това!

И момичетата тръгнаха към пощата. Седнала до масата, Гуля написа две телеграми с еднакво съдържание — в Сочи и в Москва:

Изпитите взех състезанието също главата цяла не се простудих не се удавих целувам

 

И се подписа: „Десетокласница“.

Като подаде телеграмите, Гуля почувства, че от тази минута за нея започва почивката.