Елена Илина
Четвъртата височина (26)

Необикновеният подарък

Разхождайки се по алеята на Александровската градина, Владимир Данилович Корольов чакаше Гуля. Той се бе уговорил с дъщеря си да се срещнат до Боровицката врата на Кремъл.

Залязващото слънце трепкаше, проблясваше в прозорчетата на древните кули, по зъбците на кремълските стени, които се възправяха над низината на градината. Неведнъж бе прозвънил часовникът на Спаската кула, но Гуля все не се задаваше.

Баща й започна да се безпокои. Може би е закъснял и пионерите са успели да минат преди неговото идване? Но нали Гуля трябваше да го чака в градината, както бе уговорено. А може би на обратния път пионерите са били пуснати от друга врата? През Спаската или Троицката? Възможно е също от Кремъл Гуля да е отишла заедно с всички деца направо в хотела.

Какво да прави? Да чака ли, или да отиде там? Или може би по-добре е да се обади по телефона?

И изведнъж бащата чу звънлив глас:

— Татенце, аз съм тук!

Той се обърна и видя Гуля. Тя тичаше по алеята, щастлива, поруменяла, размахала бялата си матроска шапка.

— Е, какво, Гулка? — запита Владимир Данилович, когато тя дотича при него и си поотдъхна. — Държа ли в Кремъл реч?

Гуля кимна с глава.

— Държах, само че съвсем не излезе така, както смятах. Сто пъти по-лошо. Виж, ако пак ме извикат в Кремъл!…

— Е, какво да се прави, както си могла, така си говорила. Не скърби!

— Не скърбя, но съжалявам. А знаеш ли, татко, какво ни подариха? Суук-су!

— Как така — Суук-су?

— Така, цял-целеничък. И бялата вила с куличките, и парка с всичките дървета, и лодките! Затова ни извикали в Кремъл.

— Ех, че подарък! — каза бащата. — Че как стана това?

— Ей сегичка всичко ще ти разкажа. Хайде да седнем на една скамейчица. Така ми се иска по-скоро да ти разкажа всичко! Просто нямам търпение!

И като седнаха на една празна скамейка, Гуля каза:

— Ах, тате, да знаеш само колко хубаво беше в Кремъл. Как ни приеха!

И тя започна да разказва. Говореше развълнувано, объркано, но бащата ясно си представяше какво се бе случило днес в залата на Големия дворец.

По масите са наредени фруктиери с круши и грозде, шоколади. Притихнали, децата смутено поглеждат към високата, тежка, бяла врата с позлата.

И ето, в залата влизат ръководителите на партията и правителството…

Гуля разказваше, а бащата слушаше и си мислеше за друго. Отдавна ли беше, когато водеха мъничката Гуля за ръчичка в детската градина? И ето я вече на прием в Кремълския дворец. И как хубаво, как тържествено разказва за това: „В залата влизат ръководителите на партията и правителството…“.

— Татко, но ти не слушаш! — прекъсна Гуля мислите на баща си.

— Не, слушам, слушам, продължавай!

И Гуля продължи:

— „Привет, артековци!“ — чуваме. Тогава ние поднесохме цветя на всички. А после ни помолиха да разкажем нещо. Децата шепнат, намигат ми: „Гуля, излез“! И нашите ръководители, Льова и Соня, ми кимат с глава. Е, излязох аз отпред и поднесох приветствие. Само че не знам защо не със своя, а с някакъв чужд глас. Говоря и сама себе си не мога да позная.

— Това е от вълнение — каза бащата. — Че какво, и възрастните се вълнуват, когато излизат да говорят. А после, после какво стана?

— Поискаха да им разкажа как сме прекарали в Артек, как сме почивали. „Кой от вас е най-храбрият?“ — питат. Децата отначало мълчат, стесняват се. А после казват: „Барасби е най-храбрият, а от момичетата — Гуля Корольова. Тя и на кон яздеше, и в гората ходеше самичка. Разкажи, Гуля!“. Аз шепна на децата: „Че нали току-що говорих“. Но тук за мое щастие Барасби вече се бе съгласил да разказва. Пристъпи той от единия крак на другия и казва: „В Артек ние много добре почивахме. Много весело почивахме в Артек“. Аз веднага разбрах: той не знае за какво да говори. И така си е, трудно е да измислиш изведнъж с какво да започнеш. Особено в дворец. Нали, татко?

— Разбира се. Е, и какво още каза Барасби?

— Каза още нещо за училището… Е, това, дето винаги се говори в такива случаи: „Сега ние с нови сили ще се заловим с учението“. И изведнъж пак замълча. Не знае какво да каже. Съвсем се смути. А питат го: „Все пак, какво правихте в Артек? В морето къпахте ли се?“. — „Къпахме се.“ — „На Аю-даг ходихте ли?“ — „Ходихме.“ — „На лодки и на яхти возихте ли се?“ — „Возихме се.“ — „А кога почивахте?“ — „Че нали туй е почивката?“ — каза Барасби и се засмя. Всички се засмяха. „А, виж ти какво било — значи това е почивката!“ А после поискаха да им изпеем нещо. Ние им изпяхме нашата артековска песен, тая, дето често си я пеехме в Артек. Знаеш ли я? „Мы на солнце загорели и, как негры, почернели…“ Изпяхме първия куплет с припева, разбира се: „Наш Артек, наш Артек, не забудем тебя ввек“, а те казват: „Вие, струва ни се, не я изпяхте до края. Имаше там нещо за Суук-су“. Е, ние се окуражихме и с все сила запяхме: „У Артека на носу приютился Суук-су“. Само това изпяхме и те ни казват: „Е, ясно, ще трябва да се подари Суук-су на Артек, за да не му стърчи на носа“. — „Благодарим!“ — закрещяхме всички. И тук някой от нашите каза: „У Артека на носу больше нету Суук-су!“ — И всички пак се засмяха.

Гуля замълча. Тя си представи бялата вила, скрита в гъстата зеленина на парка. Тъй неотдавна пионерите поглеждаха към тази тясна, дълга, дълбоко врязана в морето ивица земя само отдалеко, от артековския бряг или от морето, возейки се на платноходните яхти. Е ето, сега този привлекателен нос, този сенчест парк, тази бяла вила — всичко е дадено на тях, на артековци! Завинаги!

— И с това ли свърши приемът? — прекъсна Гулините мисли баща й.

— Не, не! — сепна се Гуля. — След това именно започна веселбата. Знаеш ли, татко, как хубаво играе лезгинка Барасби? Барасби Хамгоков. Разпери ръце и така стремително се понесе по залата, просто чудо! Извика „Аса!“ — и полети. А краката му, леки, ловки, сякаш самички се плъзгаха по паркета.

Гуля пак се замисли за минутка.

— Ех, татко, толкова хубаво беше в Кремъл. Просто невъзможно е да се разкаже.