Ричард Леймън
Малкаса Пойнт (5)

4

— Великолепно! Превъзходно! Брайън, върни се и направи няколко снимки. Твърде е хубаво, за да е вярно, не мислиш ли? „Къщата на Звяра“. Какво ще кажеш?

— Чудесно — отвърна Брайън.

— Чудесно? Мястото е изпълнено със зло.

Мерцедесът се движеше бавно покрай малката будка до пътя, която се оказа каса за билети. На стената й висеше износена от времето мръсносива дървена табела, на която с аленочервени печатни букви пишеше „КЪЩАТА НА ЗВЯРА“. От тях се стичаха капки, като че ли наскоро бяха напоени с кръв. Гледайки през рамо, Гормън Харди видя през отворения прозорец на касата някакво момиче — беше русо, на четиринадесет-петнадесет години. На гишето лежеше отворена книга.

Гормън, който отпразнува петдесет и шестия си рожден ден, като запрати празна бутилка от „Чивас Ригал“ в огледалото, за да разруши образа на дебелия посивял мъж, който го гледаше оттам, имаше все още остро зрение и можеше да различи кориците на собствените си книги от стотина крачки. Книгата пред момичето не беше, „Ужасът при водопада на Черната река“.

На алеята бяха паркирани няколко коли. Брайън намери място между един шевролет и мръсен голям автомобил, чиято задница приличаше на семейна колекция от лепенки. Плъзгайки поглед по червените сърчица върху тях, човек разбираше, че семейството е посетило доста музеи, национални паркове и други забележителности. Ставаше ясно, че тези хора са „оставили сърцата си в Сан Франциско“, както и че светът трябва да знае, че една ядрена бомба може да разруши целия ни живот.

На една от лепенките, помисли си Гормън, трябва, да се; нарисува кървящо сърце. А лепенка от „Къщата на Звяра“, стига да има такава, би била чудесно допълнение към серията от кървавите капки.

— Идваш ли? — попита Брайън.

— Ще изчакам тук. Гледай да не се набиваш в очи.

— Аз съм обикновен турист с фотоапарат — каза той и излезе.

Когато вратата се хлопна, Гормън отвори жабката. Извади касетофон „Панасоник“ с микрокасети. Като го държеше в скута си, за да не би някой да го наблюдава, каза:

— Предварителни наблюдения върху „Къщата на Звяра“, август 1979 година.

Обърна се, загледа през отворения прозорец на колата и заговори:

— Къщата, разположена на около петдесет метра от главната улица на Малкаса Пойнт, е заобиколена с двуметрова ограда от железни пръти, всеки от които завършва със смъртоносен шип. Целта на тези шипове е да отблъскват неканени натрапници или може би да пазят Звяра.

Той се усмихна. Това е хубаво. Ще го използвам.

Със злокобни нотки в гласа повтори:

— Или може би да пазят Звяра. Единственият достъп до къщата изглежда е отверстието зад будката за билети, в която стои пъргаво момиче, заровено дори в този момент в предишната ми книга, „Ужасът при водопада на Черната река“. (Защо не, помисли си той.) В контраст с буйната зеленина на залесените хълмове, които се издигат отвъд оградата, почвата около „Къщата на Звяра“ изглежда учудващо вяла и запусната. Зад оградата не цъфтят дървета, нито цветя. Дори тревата е обезобразена с кафяви кръпки, като че ли пръстта е заразена с отровата на злото, което витае около къщата.

Сега ще го скалъпим. Започваме да преувеличаваме, помисли си той.

— Въпреки, че денят е безоблачен и ясен, сърцето ми се изпълва със студ и непоносима тъга, докато наблюдавам печалната сграда — той кимна. (Не е лошо. Съвсем като по А. Е. По.) — Викторианската сграда прилича на паметник на неща, отдавна загинали. Прозорците й като злобни очи се хилят цинично в тихия следобед и дебнат нови жертви. (Пълни измислици! Прозорците са съвсем обикновени.)

Поради целия запуснат вид на къщата, Гормън беше изненадан, че нито един прозорец не бе счупен. Собствениците все пак очевидно полагаха някакви грижи за къщата. Ливадата отпред се нуждаеше от поливане, а дървената облицовка на страничната стена беше избеляла от времето и трябваше да се боядиса. Такива подобрения обаче щяха да лишат къщата от усещането за злокобност, което собствениците вероятно се стремяха да създадат.

— Особено страшни — продължи той — са малките тавански прозорци, които гледат от три кули върху стръмния покрив, загърнати в сянка от стрехи, подобни на замислени клепачи. Докато ги наблюдавам и се опитвам да проникна с поглед зад тях, усещам как студени тръпки започват да лазят по гърба ми. Ако не отместя погледа си веднага, зная, че на един от прозорците ще се появи страховито мъртвешко лице.

Какво красноречие, какви глупости, мислеше си той.

Изведнъж осъзна, че се взира в най-далечния тавански прозорец. По гърба му наистина полазиха тръпки. Кожата на врата му настръхна.

Ако не отместя погледа си веднага…

Погледна сивия метален касетофон. Вслуша се в тихия успокоителен шум и отново погледна към къщата, като се опитваше да избягва високия прозорец.

— В най-далечния край на покрива — каза той — има кула. Върхът й е с формата на конус и прилича на шапка на вещица, точно така се нарича, шапка на вещица. Под него има прозорци…

Изключи касетофона.

Извъртя се и подаде глава през прозореца на колата. Огледа се, но не видя Брайън. Вмъкна обратно главата си, обърна се в другата посока и през задното стъкло забеляза по-младия мъж. С фотоапарат пред очите, Брайън стоеше от другата страна на пътя, точно срещу будката за билети. Гормън посегна към кормилото. Натисна клаксона. Брайън свали фотоапарата, кимна и се върна в колата. Вместо да отвори вратата, той се наведе и погледна Гормън.

— Готов ли си?

— Да. Направих няколко страхотни снимки. Разбрах, че ще има още една обиколка след четиридесет и пет минути.

Гормън не се зарадва от тази новина. Усети в стомаха си неприятен хлад.

— Хайде да не е днес — каза той. — Предпочитам да изчакаме и първо да поговорим с момичето.

— Добре, съгласен съм — отговори Брайън и се качи в колата. — Мотелът е съвсем наблизо. Момичето ми обясни, че е от дясната страна на пътя и не можем да не го видим.

— Момичето от касата?

— Да. Казва се Санди. Беше много любезна.

— Срещал ли си някога младо момиче, което да не е било любезно?

— Много рядко — отговори Брайън.

По слабото му лице се разля усмивка и той хвърли на Гормън един от онези искрени проникновени погледи, които му осигуряваха постоянен успех сред жените.

— Внимавай къде караш — промълви Гормън горчиво.

След четиригодишен почти ежедневен контакт с Брайън, той все още продължаваше да кипи от завист. Гъстата руса коса, бледосините очи, гладката кожа и стройното младо тяло сякаш се подиграваха на Гормън, който в сравнение с него изглеждаше като остарял и затлъстял булдог. Не беше честно.

— Как ли се забавляват в този град? — каза Брайън.

— Нашата приятелка Джанис ще ти осигури някакво развлечение.

— Надявам се, Джанис да не е някоя грозотия.

— Грозотия или не, ще се съобразяваш с плана на играта.

— Разбира се.

След няколко пресечки с бутици, кафенета, магазини за спортни стоки, барове и бензиностанции, стигнаха до края на града. Пътят извиваше в гора. Гормън погледна назад и се запита дали не са отминали мотела „Уелкъм Ин“.

— Не се тревожи — вметна Брайън. — Не сме го изпуснали.

— Санди каза, че не бихме могли.

— Сигурно скоро ще го видим.

Така и стана.

От дясната страна се намираше „Уелкъм Инс Керидж Хаус“ — странен ресторант, който изглеждаше прохладен в сянката на боровете. Беше облицован в бяло. Зеленият перваз личеше отдалече. А една стара двуместна кола красеше ливадата отпред. От входа, по алея, се стигаше до мястото за паркиране, обградено от дузина бунгала. С изключение на две коли, паркингът беше пуст.

— Като че ли имат места — забеляза Брайън.

— Много си проницателен — каза Гормън.

Непосредствено след входа, пътят се разклоняваше и водеше до рецепцията. Брайън намали и спря. Паркира близо до предната веранда.

— Ще изчакаш ли в колата? — попита.

— Едва ли е уместно.

— Мислех, че искаш да си вземеш някои бележки.

Докато Гормън поставяше касетофона в жабката, Брайън изви задното огледало и заглади разрошената си от вятъра коса. След това двамата слязоха от колата. Изкачиха дървените стъпала на верандата. Гормън отвори мрежестата врата против насекоми и влезе пръв.

През прозорците и вратата в стаята нахлуваше светлина. Помещението изглеждаше светло и приветливо. Не видя никого, но през полуотворената врата зад рецепцията чу гласове и музика. Работеше телевизор. Приближи се до рецепцията и натисна звънеца. Огледа се. Брайън разглеждаше куп туристически брошури.

— Ако има нещо за „Къщата на Звяра“, вземи няколко.

Брайън кимна, без да се обръща.

Гормън огледа памучните завеси, дървената облицовка на стените, лъскавото зелено-жълто тяло на рибата, окачена над входа, канапето пред един от прозорците и туидовата му зелена тапицерия, избеляла от слънцето. На малка странична маса бяха подредени едно върху друго няколко списания.

В дъното на стената висеше голяма карта с надпис: „МАЛКАСА ПОЙНТИ ОКОЛНОСТИ, РАЙСКА ПОЧИВКА“, с преувеличени карикатурни герои, отдадени на различни забавления — малко човече караше сърф, семейство се печеше на плажа, друго семейство плуваше, лодка се виждаше във водата — пълна с усмихнати рибари, единият от които бе уловил плувец с шнорхел. Плувецът имаше удивителни знаци, заградени в балончета въздух. Картата на сушата изобразяваше група планинари сред планински стръмни хълмове, мъж с непромокаеми рибарски ботуши ловеше с мухи риба в един поток, а няколко души плаваха на сал по някакъв бързей, в центъра на картата се извисяваше надпис „Уелкъм Ин“, нарисуван в подробности и по-голям от целия град Малкаса Пойнт. Гормън проследи с поглед главния път, който водеше до рисунка на „Къщата на Звяра“. Над покрива висеше бял призрак, два пъти по-голям от къщата. Въпреки големите зъби и нокти, съществото приличаше на добронамерен дух. На корема му беше надраскано: „У-у-у-у-у“.

— Извинете, че Ви накарах да чакате.

Гормън се обърна и се усмихна на момичето:

— Няма нищо.

Момичето затвори вратата, която водеше към жилищната част. Ключалката щракна. Тя погледна към Брайън, след това впери поглед в Гормън.

— Г-н Харди? — попита тя.

— Джанис?

Главата й леко се поклони.

Не беше грозна, за щастие на Брайън. И не изглеждаше малолетна, което пък тревожеше Гормън. От кореспонденцията беше останал с впечатление, че момичето е под осемнадесет, но не знаеше на колко точно. Сега прецени, че трябва да е на около осемнадесет.

Беше стройна и привлекателна, по челото й се развяваше златен бретон, косата й се спускаше от двете страни на лицето и стигаше до раменете. Белият й сутиен се подаваше под тънката материя на фланелката, на която пишеше: „Добре дошли, в Уелкъм Ин“.

Брайън, помисли си той, навярно е много доволен.

Момичето погледна през рамо, като че ли да се увери, че вратата е добре затворена. След това отново се обърна към Брайън, който я наблюдаваше. Той държеше в ръката си няколко брошури.

— Той е с мене — обясни Гормън.

По-младият мъж се приближи, като че ли бе извикан.

— Джанис, запознайте се с Брайън Блейк, моят асистент, фотограф, шофьор.

Брайън се пресегна през гишето. Джанис стисна предложената й ръка с объркана и уморена физиономия. От писмата трябва да е останала с впечатлението, че Гормън ще дойде сам. Може би се чудеше дали присъствието на този мъж ще се отрази върху нейния дял.

Топло и приятелски Брайън каза:

— Приятно ми е да се запозная с Вас, Джанис — продължаваше да държи ръката й. — Много ми е приятно.

По бузите й плъзна руменина. Отвори уста, сякаш искаше да отговори, но не се чу никакъв звук. Изведнъж очите й се разшириха.

— Бра… същият Брайън Блейк? — проломоти тя.

Стреснатото й изражение предизвика у Гормън усмивка.

Държеше се, сякаш стои пред кинозвезда — бе изпълнена със страхопочитание и лека боязън.

— Боже мой — промърмори тя.

— Няма нищо страшно — каза Брайън. — Не съм си взел призрака. Оставих го в Уисконсин.

— Не вярвам на такива работи.

Брайън остави ръката й. Тя се отпусна вяло върху тезгяха. Джанис продължаваше да го гледа.

— Както може би си спомняте — каза Гормън, — г-н Блейк и аз работихме съвместно върху „Ужаса“. Той не само разказа пред микрофона трагедията, но предостави и фотографиите, използвани в книгата. Запазих го като мой сътрудник и оттогава работим заедно. Наистина е незаменима придобивка!

Джанис кимна. Изглеждаше все още леко замаяна.

— Сигурно е било ужасно за Вас — каза тя с очи, втренчени в Брайън.

— Точно както казва Ницше.

— Какво?

— Това, което не ни убива, ни прави по-силни.

— Да, сигурно е така.

— Освен това, беше толкова отдавна! Предполагам, че никога няма да забравя, но засега… справям се.

— Ами…

— Тук може би не е най-подходящото място за разговори — прекъсна ги Гормън и кимна по посока на затворената врата, зад която предположи, че се намират родителите й, заети с друга работа. — Защо не ни регистрирате, и ще се уговорим да се видим по-късно, след като си починем от пътуването.

— Добре — Джанис се засмя несигурно и облиза устни. — Заедно ли ще спите или…

— В отделни стаи — уточни Брайън.

— Добре — извади две регистрационни карти и ги покани с твърд и обигран тон. — Бихте ли попълнили, ако обичате, по една от тези карти?

Очевидно се чувстваше неудобно от смущението си преди малко и сега се опитваше да се държи делово. Това се хареса на Гормън. От тона на писмата й си бе създал представа, че е упорита цинична кучка, която знае какво иска. Сега разбра, че тя не може да бъде пречка. Твърдостта й не беше нищо повече от външен слой тънка и крехка черупка.

Той попълни картата си.

— Всичките ни стаи са обзаведени с големи двойни легла и цветен телевизор. Кафето е безплатно.

— А масажи предлагате ли? — попита Брайън.

Леко намръщване събра веждите й. Тя го изучаваше, като че ли се опитваше да съобрази нещо. След това се отказа. Поклащайки глава, му отговори:

— Страхувам се, че не.

— Колко жалко.

По лицето й се разля усмивка.

— Мога само да съжалявам, а ти, Гормън?

Сега вече Джанис тихо се смееше.

Брайън я погледна със съжаление.

— Не мога да заспя без нечии „магически пръсти“.

— Ах, горкичкият.

Едната й ръка се вдигна, сякаш искаше да го погали по главата. После се овладя и свали ръката си зад гишето.

— Ще трябва да се примирите със страданието — каза тя и се усмихна на Гормън. — Винаги ли се държи по този начин?

— Само когато около него има красиви жени.

Лицето й се изчерви моментално, като че ли с някаква магия изгоря от слънцето.

— Както и да е — пое си дълбоко дъх. — Колко време ще останете?

— Мисля, че две нощи ще ни стигнат, а Вие?

— Зависи. Какво планирате?

— Защо не обсъдим това насаме в стаите?

— Така ще е по-добре — тя погледна към Брайън и бързо отвърна поглед.

Взе двете регистрационни карти и попита:

— С какво ще платите — в брой или с кредитна карта?

— Приемате ли „Виза“?

— Да.

Гормън плати с кредитната си карта и двете стаи. Разписа фактурата, а Джанис завъртя регистрационната карта, за да свери подписите.

— Не съм мошеник, млада госпожице.

— О, това е просто навик. Зная, че сте Гормън Харди.

— Но в книгата ми нямаше моя снимка!

— Видях Ви в едно предаване по телевизията.

— Нали съм още по-хубав на живо?

— Да, наистина сте много по-хубав.

— Благодаря. Много сте мила, Джанис.

Тя сви рамене, промърмори нещо за благодарност и бръкна под тезгяха. Извади два ключа, всеки от които висеше на зелен пластмасов държател.

— Ще ви дам номера пет и шест. Свързани са с обща врата — тя вдигна ръка и посочи. — Карайте натам. Третата двойка бунгала отляво. Машината за лед е тук, пред рецепцията, а автоматът за безалкохолни напитки е до нея.

Гормън кимна. Облегна се на рецепцията и тихо попита:

— Кога ще дойдете при нас?

— Обикновено нямам проблеми да се измъкна. Майка ми през повечето време ще бъде в ресторанта, а баща ми никак не е строг. Ще му кажа, че искам да изляза и той ще ме смени на рецепцията.

— Чудесно. Сега, доколкото разбирам, те не знаят нищо за целта на нашето пристигане.

— Никой, освен мене.

— Задължително е да запазим това състояние на нещата. Поне за момента — добави той.

— Няма да казвам на никого — отвърна Джанис. — Шегувате ли се? Става въпрос за кожата ми.

Брайън с премрежени очи разгледа внимателно кожата на шията й. Тя срещна погледа му, изчерви се и се обърна отново към Гормън.

— Ще бъде ли удобно да се срещнем в една от нашите стаи?

— Да. Ще нося чисти хавлиени кърпи за всеки случай, но никой няма да ме забележи.

— Много добре. Тогава елате в номер шест, след един час.

— Ще дойда.

— И донесете дневника.