Ричард Леймън
Малкаса Пойнт (19)

18

— Да те закарам ли до мотела? — попита Ейб.

Тайлър се отпусна тежко на предната седалка, опря колене в таблото, разтърси отрицателно глава и бавно разви ментоловата дъвка, която Нора й бе подала.

— Не — промълви тя, — не искам да оставам сама.

Ейб се чувстваше безпомощен. Искаше му се да облекчи страданието й. Искаше му се да я прегърне нежно и да я успокои, но знаеше, че само времето ще притъпи удара и мъката.

— Хей — обади се Нора, — хайде да отидем на плажа! Когато ми е тъжно, винаги настроението ми се оправя край океана.

Тайлър сгъна надве дъвката и я сложи в устата си.

— Добре, нямам нищо против.

— Банските ми са в мотела — каза Джек.

— Просто ще се разходим по пясъка.

— Мисля, че ще ми се доплува.

Забележката й изненада Ейб и му хареса. Много хора биха предпочели да се затворят сами със скръбта. Нейното отношение бе по-здравословно.

— Тогава ще плуваме — заяви той.

— Ние не носим бански — припомни й Нора. — Аз поне нямам, а ти?

— Ще си купя нов.

— Съгласна съм. И аз ще си купя.

Ейб запали мотора и тръгна бавно по пътя.

— Искате ли да ви оставим пред някой магазин? Ние с Джек в това време ще отидем до мотела да си вземем плувките и ще се върнем след петнадесетина минути.

— Може да се забавим повече — каза Нора.

На следващата пресечка Ейб забеляза табелата на магазин за спортни стоки. На витрината с бели букви бяха изброени ловни пушки, риболовни принадлежности, бански костюми и оборудване за къмпинг.

— Какво ще кажете за този магазин? — попита той.

— Можем да опитаме — отговори Нора.

Ейб спря до тротоара. Тайлър срещна погледа му.

— Връщай се бързо — помоли го тя.

— Веднага. Ще ви чакаме тук.

Тайлър отвори вратата и слезе. Нора бутна седалката напред и погледна Ейб, сякаш искаше да му каже нещо, но в последния момент промени решението си. Настигна приятелката си на тротоара. Ейб изчака една кола да отмине и излезе на шосето.

— Господи — каза Джек, — горкичката.

— Успява да се държи.

— Много е силна.

— Да.

— Нора ми каза, че някога едва не се е оженила за онзи мъж. Накрая разбрала, че е сгрешила, когато го отблъснала и дошла тук, за да опита отново.

Ейб кимна в съгласие. Оглеждаше фасадите на сградите.

— Нора ми каза още, че след това Тайлър започнала да се разколебава, заради тебе.

Ейб не отговори нищо, но усети че сърцето му се разтуптя.

— Тя мисли, че Тайлър наистина си е паднала по тебе. И то много.

Ейб се усмихна доволно. В следващия момент забеляза в една странична улица две знамена, изправени на тротоара, и зави. Сивата каменна сграда вероятно е пощата, досети се, той. Но се оказа кметството.

— Какво правиш?

— Вземи колата. Донеси банските и някакви хавлии. Ела да ме вземеш оттук. Искам да проверя нещо.

— За Дженсън ли?

— Да!

Спря зад една камионетка и подаде на Джек ключа от стаята в мотела. Слезе от колата. Пресече шосето под ъгъл, встрани от входа на административната сграда и се запъти към двойна стъклена врата, над която висеше табела със синя петолъчка. Пишеше „Полицейски участък, Малкаса Пойнт“. Бутна вратата и влезе в празна приемна. Изправи се пред преграда от матирано стъкло с три гишета. Застана пред едно от тях.

— Ще задържим колата — каза мъжът.

Седеше на ръба на близкото бюро с гръб към гишето.

Жената полицай кимна. Кафявата униформа беше много тясна за широките й рамене и ханш. Трябваше да има двадесет и една години, но не личеше. Косата й бе къса, подстригана като на Тайлър. Гледаше в другото ченге и не забелязваше Ейб.

— Вземи Бикс да я изтегли, но искам да го наглеждаш.

— Страхотно. Бикс е любимото ми човешко същество.

— Това са капризите на службата, Люси. Той е мижитурка и затова искам да си там. Ако му дадеш и най-малката възможност, ще обърка цялата работа само за да ни направи напук. Щом пристигне в двора, кажи ми. Искам лично да я огледам.

— Добре.

— Ако Бикс се опита да те опипа, имаш разрешението ми да му светнеш един.

Тя се усмихна с удоволствие.

— Ще го вкарам вътре за причинена вреда на полицейски служител — тя понечи да се обърне и забеляза Ейб.

С кимване даде сигнал, че имат посетител.

Мъжът погледна през рамо, усмихна се и слезе от бюрото, а Люси се запъти към странична врата. Беше по-висок от Ейб, със слабо и сбръчкано лице. Прошарената му коса беше дълга отстрани, сякаш да компенсира липсата върху темето. Очите му бяха сиви като косата.

Какъв остър поглед, помисли си Ейб. Но същевременно поглед на ченге — бдителен, предпазлив и някак си вглъбен.

— Слушам Ви, господине. Казвам се Хари Пърсел. С какво мога да Ви помогна?

— Току-що посетих „Къщата на Звяра“.

Усмивката му леко изчезна.

— Да, и?

— Там са изложили Дан Дженсън.

Усмивката му напълно изчезна.

— Зная.

— Бях с една млада жена, която някога го е познавала. Можете ли да ми разкажете какво се е случило?

Лицето на Пърсел се сгърчи, сякаш си бе ударил крака.

— Искате да кажете, че тя не знаеше, че е починал?

— Точно това исках да кажа. Разбра, че е мъртъв едва, когато се изправи пред восъчната му фигура.

— Ооо! Колко грубо и натуралистично. Как го понася?

— Справя се.

— Тази проклета къща! Понякога си мисля, че бих подпалил мястото.

— Как беше убит Дженсън?

— Влезе без подкрепление. Беше дежурен. Забелязал светлина в един от прозорците. Никой не влиза там през нощта. Нито дори Куч и Хапсън. Или поне така твърдят. И така, Дженсън помислил, че са някакви престъпни типове. Поискал подкрепление по радиостанцията, но нямаме много служители. Дежурствата са по двама полицаи и един началник на патрула. Суини в този момент вечерял. Дженсън казал, че ще го изчака, но след това влязъл сам. И не излезе. Когато Суини пристигнал на мястото, намерил радиоколата на Дженсън изоставена. Не искал за нищо на света да влезе сам в къщата и не мога да го обвиня за това. Вдигнахме на крак целия участък. Извикахме и доброволната пожарна команда. Намерихме тялото на Дан на горния етаж, в коридора. Неговото и на другите двама, Зиглър и детето му. Претърсихме мястото от горе до долу. Нищо не открихме.

— Какво направихте с тялото на Дженсън?

— Пристигна сестра му. Откара го някъде на юг — мисля, че беше в Сакраменто. Голям позор! Дан беше много приятен млад човек.

— Имаше ли съдебно разследване за причините за смъртта?

— Естествено. Изводът беше „смърт, причинена от друго лице“ и за тримата. Проблемът е, че не можахме да намерим това „друго лице“. Направихме пълно разследване, но стигнахме до задънена улица и нямаше за какво да продължаваме. Не можахме да кажем със сигурност дори дали убийството е извършено от човек. Може да е било диво животно, но не разбрахме какво. В планините имаме койоти, но са много малки. Мислехме, че може да е куче — но трябва да е било колкото мастиф или дейн. Обсъждахме дори вероятността от мечки и рисове, въпреки че не знам откъде може да се появи такова нещо. Но всичко това е до голяма степен неправдоподобно. Тези животни имат козина, а единствените косми, които уловихме с прахосмукачката бяха човешки.

— Възможно ли е раните да са причинени от човек? — попита Ейб.

Ченгето вдигна рамене.

— Ако е бил изключително силен и е имал комплект специални нокти.

— Белезите върху восъка изглеждаха като следи от животински нокти.

— Имахме хипотеза, че може да е използвал някакъв уред, като вила за сено или може би ръкавица с шипове. Звучи малко невероятно, но цялата ситуация бе необяснима.

— Мислите ли, че го е извършил Звярът?

— Маги Куч иска така да мисли целият свят. Бизнесът й се вдигна сто процента след убийствата. Ако се осмеля да направя предположение — при това нямам и ни най-малкото доказателство да го подкрепя — бих казал, че зад всичко това стои Маги. Мисля, че синът й Аксел физически е в състояние да извади ръката на човек от ключицата. Може би Уик или Маги са били с него. Те са се погрижили за Зиглър и детето. Убили са Дан, когато е влязъл. След това с нещо са ги разкъсали и одрали, за да изглежда, че престъплението е дело на техния Звяр. После са се измъкнали, преди да обградим къщата. Това е моето предположение, но както знаете, в съда не можем да отидем с предположения.

— А другите убийства?

Той се облегна на гишето.

— Ще Ви кажа какво мисля и не съм единственият в града, който подозира същото. Маги Куч, може би с помощта на Уик Хапсън, е убила съпруга и децата си през 31-ва година, обезобразила е труповете и е измислила странната история за загадъчното същество, за да го свърже с убийствата на Тор и да отхвърли всякакво подозрение от себе си. По онова време бях дете, но си спомням, че много се говореше в тази насока. Уик тогава беше в гимназията и работеше в двора на Куч. Още преди убийствата хората приказваха, че между него и Маги има нещо. Попаднаха под голямо подозрение, което отмря с годините. Поднови се през петдесетте, след като момчето Багли бе убито там, вътре. Но тогава вече те правеха туристическите обиколки и бяха накарали хората почти да повярват в този техен Звяр. И нищо не се промени от факта, че момчето, което оживя — Мейуд — твърдеше, че приятелят му е бил убит от някакво чудовище. Естествено, той беше истеричен. Там вътре е било тъмно. Може би е очаквал да види някакво дяволско същество и всичко е било видение. Но могъл е да бъде и Уик, в някакъв костюм. Кой знае?

— Слушали ли сте версията на Капитан Франк по въпроса за Звяра?

— Старият козел приказва врели-некипели. Как го наричаше, Пого?

— Бобо.

— Ако този тип ми каже, че на лицето си имам нос, ще се погледна в огледалото, преди да му повярвам.

Ейб се засмя.

— Толкова ли е ненадежден?

— Да речем, опитва се да бъде център на внимание и е разбрал, че всички — но най-вече туристите — умират от удоволствие да чуят историята за Звяра. Дава на хората онова, което искат да чуят, а той е център на Внимание В продължение на час-два.

— Каза, че онова нещо е убило сестричката му.

— Проверявал съм този факт. Имаме архиви още от 1853 година, когато е основан градът. Според докладите сестра му е била убита от койот. Баща му наистина е пътувал с търговски кораб до Австралия, но нищо не доказва, че е донесъл необикновеното животно. Би могъл, разбира се, но мисля, че Капитан Франк използва пътуването на баща си, за да придаде на историята по-голяма достоверност. Ако старият човек беше миньор, щеше да е извел чудовището на земята от някоя миньорска шахта.

— Разбирам — каза Ейб. — Трябва да тръгвам, защото вече ме чакат — протегна ръка и мъжът я разтърси. — Благодаря Ви, че ми отделихте време и ми разказахте всичко това.

— Съжалявам за Вашата приятелка. Ужасно е. Кажете й, че Дан загина смело в изпълнение на дълга си и много ни липсва.

— Ще й предам. Още веднъж благодаря — каза Ейб и се обърна да си върви.

— Хей, един момент. Още нещо, преди да си тръгнете. Снощи сигурно сте били в града, в бар „Последен шанс“, иначе нямаше да знаете за историята с Бобо!

— Точно така.

— В „Уелкъм Ин“ ли сте отседнали?

— Това е единственият мотел в града.

— Забелязахте ли нещо особено там?

— Особено ли? В какъв смисъл?

— Крогънови — семейството, което държи мотела, не са се появили тази сутрин. Готвачът се обади около шест часа. Рецепцията била заключена. Изпратихме човек и по всичко личи, че снощи никой не е спал там. Намерили колата им изоставена по пътя. Нито следа от тях.

— Странно наистина — Ейб поклати глава. — Но аз не си спомням нищо особено.

— Не се замислихме сериозно, докато, не намерихме колата. Това стана преди час. Май са в беда.

— Ще попитам приятелите си дали не са забелязали нещо необичайно.

— Благодаря. Имаме наш човек в мотела, който разпитва гостите, но изглежда повечето са си заминали. Плащат предварително и напускат рано сутрин. Хората са на почивка и винаги тръгват рано.

— Ще видя.

— Доведете приятелите си, ако са видели или чули нещо. Засега липсва едно семейство. Ако нещата се окажат още по-лоши, ще ви потърсим.

— Добре. Надявам се, че ще се появят.

— И аз — докосна веждата си с пръст. — Приятен ден.

Навън Ейб огледа пътя. Мустангът не се виждаше никъде.

Стигна до ъгъла. Погледна надолу по „Крайбрежна улица“ и потърси Тайлър и Нора. Очевидно още пазаруваха. Отмина една кола. Пресече улицата и застана до бордюра в очакване на Джек.

От една пресечка по-нагоре синьо-бяла полицейска патрулна кола излезе от сервиза. Сигурно Люси е на волана, помисли си той, с Бикс във влекача, който караше зад нея. Когато се приближи, тя се усмихна на Ейб и вдигна ръка. Той отвърна на поздрава й. Бикс отмина с пръст в уста. Патрулната кола и влекачът тръгнаха бавно по пътя, изчакаха светофара в центъра на града. Минаха покрай будката за билети на „Къщата на Звяра“ и скоро изчезнаха. Пътят свиваше към гористите хълмове.

Ейб извърна очи към тротоара. На пресечката по-долу жена буташе детска количка и хлътна в някакъв вход. Когато се скриха, Ейб вече виждаше магазина за спортни стоки. От Тайлър и Нора нямаше следа.

До него спря мустангът. На предната седалка бяха натрупани хавлиени кърпи, а най-отгоре лежаха сините му плувки. Вдигна купа и седна.

— Забавих се — каза Джек, — защото ме спря едно ченге.

— За изчезналото семейство?

— Аха, вече знаеш. Сега ще ти кажа нещо, което не ти е известно — нагласи страничното огледало и тръгна по празното платно. — Не липсват само те. Точно говорех с ченгето, когато дойде Харди и каза, че приятелят му, онзи герой Блейк, не се е появявал цяла сутрин. Харди не го бил виждал от снощи.

— Интригата се заплита — отбеляза Ейб.

— Да-аа. Ченгето беше толкова заинтригувано от това ново развитие на нещата, че загуби интерес към мене, иначе щях още да съм там.

— Така или иначе, дамите още не са свършили с пазаруването.

Джек паркира пред магазина за спортни стоки.

— Сигурно дълго ще почакаме — каза той. — Ако две жени трябва да решат какви бански костюми да си купят, ще им трябва цял ден. Какво разбра за Дженсън?