Ричард Леймън
Малкаса Пойнт (22)

21

Тайлър седеше на ръба на леглото и си обуваше един чорап. Тъкмо го закопчаваше за жартиера на черния кола, когато някой почука на вратата.

— Кой е? — провикна се тя.

— Аз съм — беше Ейб.

— Един момент — Тайлър бързо започна да си обува друг чорап. — Сам ли си?

— Съвсем сам.

— Горкият!

— Така е!

Тя приключи с чорапите и хукна към вратата. Отвори и скри зад нея. Ейб влезе в стаята.

— Много си бърз — каза тя и затвори вратата.

За десетте минути, откакто излезе, се бе преоблякъл морскосин панталон и светлосиньо поло. Тайлър бе успяла изсуши косата си и да започне да се облича.

— Защото не можех да стоя сам далече от теб — отговори той.

Тайлър се гушна в него и го целуна. Ръцете му опипа гърба й, спряха се на голото й дупе и я придърпаха към него.

— Имаш хубаво бельо.

Ейб докосна с пръсти каишката на колана с жартиерите.

— Радвам се, че ти харесва — отвърна Тайлър.

Притисна се силно, защото я връхлетя мисълта за Дан.

Дан, който й бе подарил първия комплект, увит в празнична хартия, докато пиеха коктейли в ресторанта „Белият кит“ на рибарския кей. Коланът бе червен и украсен с дантели. Беше го допълнил с чифт тънки чорапи. Без да я моли, Тайлър се бе извинила за момент и бе отишла в тоалетната да ги обуе веднага. А сега беше мъртъв и обезобразеното му тяло бе изложено, не тялото му — припомни си тя — а восъчна фигура.

— Какво има? — прошепна Ейб.

Тайлър сви рамене.

— Не зная.

Той я хвана за ръцете и леко я отстрани. Вгледа се в очите й.

— Аз зная какво ме притеснява — каза той.

— Какво?

— Утрешният ден.

Тя охна.

— Не искам да се разделяме.

— Можем да останем още един ден.

— Бих искал, но това означава само едно отлагане.

— Хайде да продължим да отлагаме — каза Тайлър със свито гърло.

Очите й засмъдяха, след това се насълзиха. Сведе глава и сълзите започнаха да се търкалят по бузите й.

— Кога трябва да започнеш работа?

Тайлър сви рамене.

— Трябва ли да се връщаш на работа?

Тя го погледна и попита:

— Искаш да гладувам ли?

— Не. Желая да дойдеш с мен.

— Наистина ли?

— Да. Аз… мисля, че ти и аз… предполагам, че това се нарича… Тайлър, обичам те.

— О, Ейб! — хлипайки, го обгърна с ръце. — Толкова много те обичам.

Дълго време стояха прегърнати. Когато спря да плаче, Тайлър изтри очите си в рамото на ризата му и го целуна.

— Добре, решихме… — каза той.

— Какво ще правим?

— Ще се присъединим към Нора и Джек за „щастливия час“ на заведението.

— А утре?

— Каквото и да решим, ще бъдем заедно.

— Трябва наистина да се върна в Лос Анджелис.

— Можеш ли да го отложиш с няколко дена?

— Предполагам, че да.

— Тогава, хайде да попитаме Нора. Ако всички са съгласни, ще отидем у нас.

— У вас? Къде у вас?

— В „Боровата шишарка“. Това е курортен хотел, горе на Шаста^[1].

— Този хотел е твой? — Тайлър не можа да скрие удивлението си.

— Мой и на баща ми. Той отдавна ме преследва да поема всичко в ръцете си, за да може да ходи по-често на риба. Но няма да започна веднага. По дяволите, след като досега е чакал! Ще прекараме известно време в лентяйство. Там е много красиво. Ще видиш дали ти харесва, дали е място, на което можеш да се установиш, да отглеждаш деца…

— Деца ли?

— Нали знаеш, едни такива малки същества?

— Господи, Ейб.

— Ако свежият въздух ти дойде твърде много, или ако искаш да продължиш работата си, имам предложение от един стар познат за шерифското управление на Лос Анджелис. Разсърди се, когато му отказах, но съм сигурен, че много ще се зарадва, ако…

— В никакъв случай — прекъсна го Тайлър. — Никога не съм имала нищо против свежия въздух, а работата ми… Мога да живея и без нея. Освен това, — тя впери очи в него — Лос Анджелис не е място за отглеждане на деца.

Той каза ухилено:

— Добре.

— Добре — обади се като ехо Тайлър и отново го целуна. — Май е по-добре да си облека нещо.

— Не го прави заради мен.

Ейб я наблюдаваше, докато си облича плисирана пола и бял кашмирен пуловер. Седна на тоалетката и окачи на врата си тънка златна верижка. Ейб застана зад нея и гледаше отражението й, докато решеше косата си и слагаше червило.

Тя леко извърна глава и разгледа внимателно бледото розово петно на шията си. Поколеба се дали да не го скрие с малко пудра.

— Откъде ти е това? — попита Ейб.

— Ти трябва да знаеш.

Той погледна озадачено.

— Аз ли съм го направил?

— Със собствената си уста, скъпи. Можех да ти покажа още пет или шест, но вече съм облечена…

— Ще ми ги покажеш след вечеря. Ще има какво да очаквам.

Тайлър реши да не се занимава с петното. В края на краищата, едва ли някой щеше да го забележи, освен Нора и Джек, а те бяха съвсем наясно, че тя и Ейб са се любили целия следобед. Самите те вероятно бяха прекарали времето по абсолютно същия начин.

Тя стана от тоалетката, нахлузи сандалите и хвана дамската си чанта.

— Взе ли ключа? — напомни й Ейб.

Тя кимна. Той отвори вратата, хвана я за ръката и тръгнаха. Въпреки морския бриз, късното следобедно слънце пареше върху гърба й. Из въздуха се носеше упойващият аромат на борови дървета, примесен със свежия полъх на океана.

— Така ли изглежда твоята „Борова шишарка“?

— Малко е по-голяма. Утре сама ще видиш. Мислиш ли, че Нора ще има нещо против да дойде?

— Съмнявам се. Тя е винаги готова за приключения. Особено, когато става въпрос за някой мъж. Ако Джек е с нас, Нора няма да се оплаква.

— Трябва да си сменим местата, за да могат да пътуват заедно.

— А-ха, само те да пътуват заедно?

Ейб я стисна за ръката.

— Добре де, и аз нямам нищо против нов спътник. Ти си по-хубава от Джек.

— Ласкател.

Заобиколиха мерцедеса на Гормън Харди, което им напомни за изчезването на Брайън Блейк. Блейк, собствениците на мотела и дъщеря им. Говориха за изчезналите по време на обяда, но след това Тайлър забрави за тях. Изведнъж се почувства гузна, сякаш егоистично бе забравила окаяното им положение и бе пренебрегнала дълга си да се тревожи за тях.

Каквото и да им се е случило, каза си тя, не мога да им помогна, като се притеснявам за тях.

Освен това, изобщо не познаваше момичето, с бащата бе говорила само малко, когато се регистрираха, майката бе зърнала няколко пъти снощи в ресторанта, и не харесваше Брайън Блейк.

Това не трябва да има значение, помисли тя. Ако нещо ужасно им се е случило, трябва да си загрижена.

Добре, загрижена съм! Точно сега се занимавам с тях, вместо да си мисля за мен и Ейб. Това е загриженост. Надявам се, че са добре. Готово.

Какво ли може да им се е случило?

В съзнанието й неочаквано изникна образът на Маги Куч, която ухилено разтваря една червена завеса, за да покаже фигурите на Блейк и другите, обезобразените им тела, проснати на окървавения под в една от стаите. Главата на Блейк е откъсната, а отворените му очи са втренчени в Тайлър.

— Господи — промърмори тя.

Ейб я погледна.

— Сетих се за Блейк и другите — обясни тя. — Почти не ги познавам.

— „Смъртта на всеки човек е загуба за мен, защото съм част от човечеството“ — цитира Ейб.

— Мислиш ли, че са мъртви?

— Нямам представа. Но е много вероятно.

— Мислиш ли, че Звярът…?

— Ако питаш Капитан Франк, ще ти каже, че зад това стои Бобо. Не знам, но е ясно, че в този град са убити много хора.

— Не мога да повярвам, че действително съществува някакво чудовище.

— Животът ме е научил, че в повечето случаи чудовища са хората.

Той отвори една от двойните дървени врати на „Керидж Хаус“ и влезе след Тайлър.

Отправиха се към празното място на съдържателката.

Лампионът с формата на лебедова шия над книгата с резервации не светеше.

— За вечеря ли? — извика младо момиче, втурвайки се към тях от залата.

Русата й коса бе завързана на конска опашка. Носеше черна пола, а бялата й блуза бе благоприлично закопчана до шията.

— Казвам се Лоуис — представи се тя, преди Ейб да успее да отговори — и ще се грижа за вас тази вечер.

— Вие сте изчезналата — каза Ейб.

— Не, не съм аз. Изчезнала е братовчедка ми, Джанис, и…

— Баща Ви се безпокоеше за Вас следобеда — обясни Ейб. — Виждам, че Ви е намерил.

Тя извъртя очи към тавана.

— О, в такъв смисъл. Да, намери ме, за съжаление. Сега разбрах как са се чувствали робите. Жалко, че вече дори Линкълн не може да ме освободи. Както и да е, маса за двама ли желаете?

— Ще се върнем при Вас, Лоуис, след като обърнем по някой и друг коктейл.

— О, дошли сте за „щастливия час“.

— След това ще вечеряме.

— Мога отсега да ви имам предвид и да ви запазя хубава маса до прозореца.

Тайлър се усмихна. Въпреки, че Лоуис се чувстваше заробена, по всичко личеше, че иска да си върши добре работата.

— Добре — каза Ейб. — Но ни трябва маса за четирима, защото сме с приятели.

— С удоволствие ще ви настаня заедно.

Тайлър подхвърли:

— Може и на отделни маси.

Ейб съобщи името си на момичето и тя го вписа в книгата за резервации. Беше единственото в списъка.

— Това е, г-н Клантън. Да ви извикам ли след един час?

— Чудесно — отговори той. — Справяте се отлично, а доколкото разбра баща Ви се готвеше да Ви използва като камериерка!

— Накара ме да изчистя стаите следобеда. Много е досадно. Тук е по-забавно.

— Добре, ще се видим по-късно.

Минаха покрай преградата и влязоха в бара. Тайлър погледна към сепарето, в което седяха предишната вечер и видя, че Нора и Джек са вече там.

Както и Гормън Харди.

— По дяволите! — измърмори тя.

— А ти си без гащи.

Тайлър се засмя и усети, че се изчервява, леко смутена, въпреки удоволствието, което изпита от това, че Ейб е забелязал тази липса.

— Той няма да разбере — каза тя. — Освен това, едва ли го интересува.

Ейб я потупа по дупето.

— У всеки мъж би възбудила интерес.

Нора ги забеляза и им махна. Харди погледна през рамо, издърпа чашите със своето питие до края на масата и стана бързо от мястото. Продължи да стои прав, докато се приближиха.

— Добър вечер, Тайлър, Ейб — поздрави той.

Тайлър кимна, но не направи никакво усилие да се усмихне. Ейб стисна протегнатата му ръка.

Тя седна и се премести встрани. През полата усещаше хладната кожена седалка, която по средата ставаше топла — там, където бе седял Харди. Тайлър продължи да се мести, докато седалката отново стана хладна. Ейб седна до нея, а Харди взе стол от близката маса и се настани в края.

— Точно си говорехме за теб — каза Нора.

Великолепно, помисли си Тайлър.

— Да — обърна се към нея Харди. — Вероятно за Вас е било страхотен стрес да попаднете по този начин на предишния си приятел?

Тя погледна с присвити очи към Нора, след това се извърна към любопитния поглед на Харди.

— Не беше от най-хубавите моменти в живота ми!

— Приемете моето съчувствие.

— Благодаря — с облекчение забеляза, че към масата се приближава сервитьорката.

— Какво ще пиеш? — попита Ейб.

— „Маргарита“.

Ейб поръча коктейли за двамата.

— Бъдете така любезна — добави Харди, — да донесете по още едно питие на другите ми приятели и на мен, разбира се.

Малко рано, помисли си Тайлър.

Нора едва бе изпила до половина своя първи „Май-Тай“^[2], а второто й безплатно питие бе недокоснато. Джек току-що бе започнал втората халба бира. Харди вдигна чашата със столче и допи първото си мартини. Остави маслинката и посегна към втората чаша. Очите му се спряха върху Тайлър.

— Както вече се досетихте, пиша книга за „Къщата на Звяра“. Разбирам, че е много болезнено за Вас, но бихте ли разказали нещо за отношенията Ви с г-н Дженсън и как реагирахте, когато видяхте неговата восъчна фигура…

— Не, не бих — отвърна твърдо и кратко Тайлър.

— Можем да се срещнем малко по-късно за едно интервю…

Настоятелността му я вбеси.

— Как сте със слуха, г-н Харди?

Нора се дръпна назад и погледна Тайлър с широко отворени очи, изумена от грубия отговор. Джек гледаше в бирата и се опитваше да сдържи смеха си. Ейб изучаваше стиснатите си ръце.

— С удоволствие ще Ви платя за безпокойството — каза Харди.

Ейб проговори, без да вдига очи от ръцете си.

— Дамата Ви каза „не“!

— Дали петстотин долара няма да накарат дамата да промени мнението си?

— Петстотин долара? — каза Тайлър. — Няма!

Тя се извърна, опря лакът на масата и се загледа в Харди.

— Според мен каквато и книга да напишете за „Къщата на Звяра“, постъпката Ви ще бъде точно толкова долна и егоистична, колкото къщата на Маги Куч с нейните проклети манекени. Аз няма да участвам. Всъщност, моето право на личен живот е защитено от закона и ако името ми се появи в гадната Ви книга, ще Ви дам под съд.

Харди посрещна избухването й с усмивка.

— Добре, Тайлър. Усложнявате преговорите. Готов съм да стигна до осемстотин долара.

— Не, благодаря.

— Хиляда.

Нора погледна смаяно и се обади:

— Тайлър, това е наемът ти за три месеца!

— Мога да се справя и без тези пари.

— Какво ще кажете да ги прехвърлим към мене? — намеси се Джек.

— Точно това щях да предложа — отговори Харди.

— Добре, съгласен съм.

Той извърна глава към Тайлър, сякаш бе упорито дете, което заслужава съжаление, а не порицание, и попита:

— Сигурна ли си, че не мога да те убедя да промениш решението си?

— Абсолютно!

Сервитьорката донесе напитките. Харди извади от портфейла една банкнота.

— Аз ще се погрижа за нашата сметка — каза му Ейб.

— Няма никакво… — започна Харди.

— Аз ще се погрижа за нашата — повтори Ейб със същия равен тон.

Двамата платиха. Сервитьорката разчисти празните чаши и изчезна.

Ръката на Тайлър трепереше, докато взимаше чашата с коктейла. Ейб се обърна към нея. Лицето му бе сериозно, но намигна и се чукна с нея. От ръба на чашата по пръстите му — се посипаха няколко зърна сол.

— Вече казах — натрапи се гласът на Харди, — че съм обмислил едно предложение за вас.

— Давайте.

Тайлър гледаше в Ейб и отпиваше от пенливото питие.

— Както разбрахте, моят сътрудник Брайън Блейк изчезна.

Ейб се обърна и навъсено добави:

— Заедно с още трима души.

— Точно така. Полицията няма никаква представа къде се намират. Всъщност преди малко говорих с един полицай. Претърсват гората в околността на изоставената кола, но до момента не са открили нищо. Подозират, че е извършено престъпление, въпреки, че аз предпочитам да си мисля, че Брайън и момичето са избягали, а родителите са тръгнали да ги търсят.

— Теорията Ви не е много издържана — каза Ейб. — Написали сте достатъчно детективски романи, за да знаете, че има много „дупки“.

Харди изкусно сви рамене.

— Много сте прав. Ако това бе литературен сюжет, щях да измисля поредица от събития, които да обяснят очевидните несъответствия, да запушат „дупките“, както се изразихте. Нека ви кажа, че от няколко години съм много близък с Брайън Блейк и ако го нарека „женкар“, ще бъде доста слабо определение. Нямам представа какво може да е сполетяло родителите на Джанис, но момичето в този момент се намира в някой мотел по магистралата, с Брайън между краката.

— Помежду? — измърмори Джек.

— Дано да е така — каза Ейб.

— Подозирам, че ще се върнат накрая. Веднъж Брайън изчезна за три седмици, след като в Лас Вегас срещна една дама от „Метро Голдуин Майер“. Разбира се, че казах това в полицията. В момента проверяват мотелите по крайбрежието. За съжаление, нямам възможност да чакам. Имам задължения, които ме принуждават да тръгна рано сутринта.

Той кимна към Джек.

— Сега идва Вашият ред. Или Вашият, Ейб. Сигурен съм, че всеки от вас, мъжете, е способен да изпълни тази малка задача. Задължението на Брайън бе да фотографира вътрешността на „Къщата на Звяра“. Имаше намерение да го стори тази нощ, но тъй като не е тук…

— Искате някой от нас да го направи — Джек довърши изречението вместо него.

— Готов съм да платя хиляда долара.

— В брой? — попита Джек.

— Двеста долара в брой, остатъкът с чек.

— След като предлагате такива пари — каза Ейб, — разбирам, че сте поискали разрешението на собственичката.

— Тази Куч никога няма да разреши да се снимат експонатите.

— Значи става дума за незаконно влизане — уточни Джек.

— Това едва ли би представлявало проблем за човек с, Вашия опит.

— Фасулска работа.

Ейб погледна Харди.

— Това е било задължението на Блейк. Да не би снощи да се е опитал да проникне в къщата, за да направи снимките?

— Не, не. Оставил е фотоапарата в стаята. Сигурен съм, че изчезването му няма нищо общо с нашия проект.

— След като толкова Ви трябват снимките — обади се Тайлър, — защо не влезете сам да си ги направите?

— И тази възможност съм премислил. Истината е много проста. Предпочитам да не го правя, защото според мен начинанието крие известен риск. Аз не съм толкова млад като тези господа. За мен е трудно да кажа, че е „фасулска работа“. Ето защо съм готов да платя такава огромна цена.

С други думи, помисли си Тайлър, ти си страхливец.

Гормън отпи от мартинито. След това се усмихна напълно доволен от себе си и бръкна в задния джоб. Извади портфейл. Измъкна две банкноти и Тайлър видя, че са стотачки.

— Има ли доброволец? — попита той.

Джек и Ейб се спогледаха.

Докато се колебаеха, Нора бързо изтърси:

— По дяволите, аз ще го направя.

Харди се подсмихва.

— Мислите, че се шегувам? Винаги мога да…

— Аз ще го направя — каза спокойно Джек. — Няма страшно.

Пресегна се и Харди постави двете банкноти в ръката му.

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш? — попита го Ейб.

— Ей, хиляда долара са хиляда долара — Джек се усмихна на Харди. — Нали имате фотоапарат, филм и светкавица?

— В стаята са. Ще Ви дам чека за останалата сума, когато ги вземете.

— Какво по-точно желаете? Снимки на восъчните фигури?

— В основни линии, да. Искам снимки на всеки експонат. Може би по една отдалеч и две-три в едър план на някои детайли. Освен това ми трябва изображение на стълбата към тавана и самия таван, ако е възможно. Детската стая, ако успеете да отключите вратата. И мазето. Мазето е изключително важно. Според моите източници, в пода трябва да намерите дупка. Много голяма дупка, може би от шейсет до сто сантиметра в диаметър. Искам в далечен и едър план снимки на тази дупка, разбира се, ако съществува.

— Добре — каза Джек. — Ще ги имате.

— Ще дойда с теб — каза Нора.

— В никакъв случай, бебчо.

— О, стига. Ще ти трябва пазач.

— Сам ще се пазя — увери я той.

— Моля те. Няма да ти преча. Искам да видя как изглежда къщата през нощта. Обзалагам се, че е адски страшно.

— Ще останеш с Ейб и Тайлър.

— Независимо дали е опасно или не — обади се Ейб, — постъпката е незаконна, затова по-добре стой настрана!

Нора се намуси на коктейла „Май-Тай“, след това на Джек.

— Не ми харесва идеята да отидеш там сам.

— Няма да е сам — каза Ейб.

Тайлър усети ледена топка в стомаха. Погледна Ейб, а той постави ръка на коляното й.

— Не се притеснявай. Много бързо ще се върнем.

— Мога и сам да се справя — каза му Джек.

— Естествено, че можеш. Но няма да позволиш на стария си приятел да изпусне шоуто, нали?

 

 

Тайлър режеше агнешката пържола. Набоде на вилицата една хапка и се загледа в нея. Устата й бе пресъхнала. Не й се ядеше повече агнешко, нищо не й се ядеше.

— Съжалявам — каза Ейб.

— Зная. И аз съжалявам. Онова копеле!

— Джек?

— Не, естествено не. Грешката не е негова. Онзи проклет Гормън Харди!

— Не мога да оставя Джек да отиде сам.

— Зная, че не можеш. Но не мислиш ли, че има някакъв начин да го разубедиш?

— Хиляда долара са добри пари. Освен това, познавам Джек от много години. Той е човек, който обича да поема рискове. Въодушевява се. Не го издавай на Харди, но той можеше да накара Джек да влезе там и за няколко бири.

— А какво ще стане, ако му дам хиляда долара, за да ходи? Ще позволя на Харди да ме интервюира и ще дам пари на Джек.

— Ще направиш това, за да го спреш да не ходи там?

— За да спра теб.

Той погледна в чинията, сякаш повече не можеше да издържи измъчения й поглед.

— Ще се опитам да го разубедя. Но съм сигурен, че няма да вземе парите ти. Така че забрави за интервюто с Харди.

— Вярваш ли, че ще те послуша?

— Можех да го спра, ако трябва. Но той ми е приятел. Разбирам колко силно желае да влезе. Точно в момента най-вероятно се надява наистина да съществува Звярът, за да стане по-интересно.

Тайлър се взря през слабо осветения салон към ъгловата маса, където седяха Нора и Джек. Джек приличаше на пораснало дете, което усмихнато пъхаше пържолата в устата си.

— Мислиш ли, че наистина толкова много иска да го направи?

— Сигурен съм.

— А ти?

Ейб вдигна вежди.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти надяваш ли се, че наистина съществува Звярът, за да стане по-интересно?

Той я погледна със сериозни очи.

— В тази къща са извършени много убийства. Който и да стои зад тях — или каквото и да е същество — този някой, или нещо, е убило и Дан Дженсън. Приемам го лично.

— Но ти дори не познаваше Дан.

— Ти някога си го обичала. Ако убиецът е в къщата и случайно се появи пред нас с Джек, ще се разплатим. Не вярвам да се случи, но ако стане, ще съм ужасно доволен.