Ричард Леймън
Малкаса Пойнт (11)

10

На излизане от ресторанта Тайлър хвана Ейб за ръката.

— Вечерята беше много вкусна. Благодаря ти.

— За мен бе удоволствие.

— И така — обади се Джек, — ще отидем ли и в онова заведение?

— „Последен шанс“ звучи като име на вертеп! — възкликна Нора.

— Можем да потърсим друго място — предложи Ейб.

— Според сервитьорката барът е приличен — каза Тайлър.

— По дяволите, харесвам долнопробните заведения!

— Нора обича да се спуска в неизвестното.

— Особено с главата надолу.

Джек я смушка с лакът. Хихикайки, тя залитна настрани към живия плет. Джек я грабна и тя обви с ръка гърба му.

— Така или иначе — каза тя, — не съм облечена подходящо за вертеп, какъвто и да е той. Следователно трябва да се оттегля в будоара, за да си сменя одеждата.

— С други думи ще си махне официалната рокля — преведе Тайлър.

— Имаш ли нужда от помощ? — попита Джек.

Нора го тупна по дупето.

— И аз ще трябва да си взема якето — каза Тайлър. Разбраха се да се срещнат при колата на Ейб след пет минути и оставиха мъжете. Тайлър влезе в стаята след Нора. Едва затвори вратата и роклята на Нора се спусна на пода.

— Нали са чудесни? — попита тя.

Излезе от роклята, замъкна се до леглото и се хвърли в него, а гърдите й подскачаха.

— Добре ли си? — попита Тайлър.

— На седмото небе съм.

Отпусна се назад и се усмихна на тавана. Косъмчетата на венериния й хълм бяха притиснати от чорапогащника.

— Нали няма да се паднеш върху нас?

— Едва ли. Добре съм. А ти?

— И аз.

Тайлър седна в леглото с въздишка и започна да си събува обувките.

После влезе през междинните врати и си нахлузи якето. Среса косата си и сложи ново червило. После се върна в стаята на Нора и завари приятелката си легнала върху дюшека. Нора беше вдигнала крака нагоре и се опитваше да навлече белите си дънки. Чорапогащникът лежеше захвърлен на пода.

— Какво ще кажеш?

— За кое? — попита Тайлър.

— За белия ми задник! За Ейб, естествено. Почтеният Ейб.

— Харесва ми.

Нора повдигна голото си дупе и издърпа дънките.

— Много ли ти харесва?

— Много.

Нора седна в леглото. Започна да си обува чорапи и мокасини.

— Ще го изчукаш ли?

— За бога, Нора!

— Трябва да забравиш Дан.

— Разбира се. Хайде да направим четворка.

— Може и да се навия.

— Само за секс мислиш.

— И се гордея с това.

Смеейки се, Нора се изправи и облече карирана риза. Закопча я само до половина и я напъха в дънките.

— Ако бях на твое място — продължи тя, — щях да съм навита.

— За тебе знам.

— Трябва само веднъж да опиташ!

— Говориш като в телевизионна реклама, сякаш става въпрос за бира, а не за живота ми.

Смеейки се, Нора закопча ципа на дънките.

— Да тръгваме. Смело напред!

— Няма ли да си вземеш яке?

— И да скрия прелестите си? Как можа да ти дойде това на ума, момиче?

Излязоха. Ейб и Джек ги чакаха в колата. Ейб се пресегна през седалката и отвори вратата. Нора седна отзад, при Джек.

— Изглеждаш много добре в одеждите за вертепи — каза й Джек.

— Най-добре изглеждам без тях.

— Обзалагам се, че си права.

Тайлър се настани на предната седалка и затвори вратата.

— Внимавайте какво правите отзад. Много сте съмнителни — засмя се Ейб, докато палеше колата.

— Не се притеснявай. Далече сме от подобна мисъл — отговори Нора и се изкиска.

— Значи двете сте библиотекарки? — попита Ейб.

— Нора е библиотекарка. Аз съм специалист по медиите. Това е думата, която не струва пет пари и с която наричат училищната библиотекарка.

— Аз съм училищна библиотекарка! — запротестира Нора.

— Не приличаш на такава — отбеляза Джек.

— Тя работи в колеж — обясни Тайлър. — Аз в гимназия. Не ми досаждат с разни проекционни апарати и…

Въпреки че не се виждаха никакви коли, Ейб даде десен мигач, преди да излезе на пътя. Фаровете образуваха светли тунели в тъмнината.

— Ако мястото се окаже много долнопробно — предупреди той, — можем да опитаме някъде другаде.

— Ние сме за долнопробните места. Ура! — извика Нора.

С Джек изръкопляскаха и засвириха с уста.

— Мислиш ли, че трябва да се появяваме заедно с тези двамата? — попита Ейб, усмихвайки се на Тайлър.

— За съжаление, не можем да се отървем от тях.

— Опитва се да баламоса Тайлър — Джек прошепна високо. — В действителност, Ейб е истинско животно. Разказах ли ви как се изпика върху полковник Локридж? Господи, вие нищо не знаете!

— Стига, Джек!

— Ти си се изпишкал върху полковник? — попита Тайлър.

— Само Върху обувките и панталона му. Получи си заслуженото!

— В самия офицерски клуб.

— В тоалетната?

— В самия офицерски клуб — повтори Джек, този път по-високо. — След този случай започнаха да му викат „Ейб Струята“.

Ейб клатеше глава и тихо се смееше.

— Беше много отдавна. Вече се държа по-възпитано.

— Беше преди две години.

— Изпроси си го, Джек.

— Какво направи този Локридж? — позаинтересува се Тайлър.

— Смени си панталона — отговори Джек.

— Не, искам да кажа…

— Беше обидил един приятел — обясни Ейб.

— Напомняй ми никога да не обиждам твои приятели.

— Няма от какво да се страхуваш.

— „Ейб Струята“ се държи с дамите като истински кавалер — потвърди Джек. — В повечето случаи. Въпреки че веднъж…

— Пристигнахме — каза Ейб. — „Бар Последен шанс“.

Табелата пред тях осветяваше тъмното с червени неонови букви. Горният ъгъл бе украсен с контур на легнала чаша за коктейли.

— На какво искате да се обзаложим — предложи Нора, — че от другата страна пише „Бар Първи шанс“?

Сякаш за да задоволи любопитството й, Ейб мина покрай табелата, преди да се отправи към паркинга.

— Пише! Пише! — извика Нора.

Гумите изскърцаха по чакъла. Ейб мина зад няколко паркирани коли. Сградата — тумбеста кирпичена къщичка — имаше неонови реклами за бира на двата предни прозореца. Тайлър дочу отвътре приглушена музика. Уейлън Дженингс пееше „Лукенбах, градче в Тексас“. Ейб спря до една камионетка и слязоха.

Той хвана Тайлър за ръката. Музиката спря в мига, в който влязоха в бара. През шума от гласове и смях се чуваше тракането на игралните автомати и почукването на билярдните топки. Бе топло и задимено — във въздуха се издигаха облаци дим. Отправиха се към една маса и Тайлър видя как няколко глави се обръщат и ги изучават. Едно от лицата, рижаво и белобрадо, принадлежеше на Капитан Франк. Той я гледаше втренчено. Лявото му око бе почти затворено. Тя му кимна за поздрав. Ъгълчето на устата му се изкриви едва забележимо и той се обърна към бара.

— Познаваш ли го? — попита Ейб.

— Попаднахме на него, когато търсехме Дан.

Ейб й предложи стол. Тя седна край масата, с гръб към стената. Видя как Капитан Франк я гледа през рамо, след това Нора го закри от погледа й.

Пристигна сервитьорка и разчисти масата. Отнесе празните халби, избърса мокрите кръгове и разлятата бира. Нора разглеждаше костюма й: каубойски ботуши, къси дънкови панталони и блуза като червена носна кърпа, която беше завързана отпред на възел и разкриваше голия й корем.

— Какво ще желаете?

— Харесва ми униформата Ви — каза Нора.

— Наистина ли? Сама си я измислих. Така мъжете има какво да погледат — намигна на Ейб. — Чарли казва, че е неприлично — изсмя се. — „Само се перчиш и показваш стоката си като истинска мръсница.“ Непрекъснато мърмореше. Но откакто с бакшишите си купихме чисто нов голям телевизор „Сони“, вече не го чувам да писка за това как се обличам, повярвайте ми!

— Мъжете са невъзможни — изрече внимателно Нора.

— Не можем с тях, не можем и без тях. Вие на почивка ли сте тръгнали?

Нора кимна.

— Това е наистина чудесно! Надявам се, че се забавлявате. Кажете какво да ви донеса.

Обсъдиха за момент, след което Ейб поръча две кани бира.

— Веднага ще ги донеса заедно с купа пуканки, за да поискате още.

Когато изчезна, Нора каза:

— Дали имат свободни места за работа?

— Искаш да се перчиш и да показваш стоката си — отговори й Тайлър.

След като огледа продължително деколтето на Нора, Джек каза:

— Тя вече го прави.

— Влизай там! — изкрещя един мъж на билярдната маса. — Ха така!

От музикалния автомат в дъното на помещението се носеше гласът на Том Т. Хол, който пееше „Обичам бирата“.

— Това ми напомня за свърталището на Ле Ду в Сайгон — каза Джек и погледна към Ейб.

— Наистина! — отвърна Ейб. — Ле Ду беше голям почитател на стария Запад. Беше намерил някъде чифт стари каубойски панталони и ги носеше, независимо от горещината в неговия бар. Имаше десетгалонова^[1] шапка, която сигурно е с девет галона по-голяма от главата му.

— А той самият половин пинта^[2] ли беше? — попита Тайлър.

Ейб се засмя.

— Да, и малко отгоре.

— Получи си заслуженото — каза Джек, усмихвайки се загадъчно.

— О, не — Нора сбърчи нос. — Симпатизатор ли беше?

— Да — отговори Ейб. — Симпатизираше на Хопи, Джин и Рой.

— Не забравяй Рандолф Скот. Той му беше любимец.

— Последното, което чухме, е, че Ле Ду държи някакво; съмнително заведение „Дупка в стената“ в Уейко, щата Тексас.

— Надявам се, че си е подобрил костюма — добави Джек, когато сервитьорката се приближи с отрупан поднос.

Постави каните, изпотените халби и купата с пуканки. Ейб посегна да извади портфейла, но тя каза:

— Вече се погрижиха за сметката. Черпи ви Капитан Франк.

Ейб я изгледа с недоумение.

— Кой?

— Онзи тип, ей там — тя кимна към бара. Капитан Франк се бе извъртял на стола и седеше с лице към тях. — Каза, че момичетата са му стари познати.

— Така ли каза? — попита Нора. — Колко е сладък! Защо не го поканим да седне при нас?

Тайлър усети, че стомахът й се свива.

— Имате ли нещо против, момчета? Сигурно е самотен.

Поклащайки глава, сервитьорката се отдалечи.

— Аз нямам нищо против — каза Ейб.

— Стига само да не се пренесе завинаги при нас — добави Джек. — Това не мога да понеса.

— Ще отида да го доведа — Нора стана и се отправи към бара.

— Кой всъщност е този мъж? — попита Ейб.

— Капитан Франк — отговори Тайлър. — Един възрастен човек, който си въобразява, че е моряк.

Ейб се намръщи.

— Нещо не е наред ли?

— Нищо. Просто го намирам за малко странен. Трябва да видиш автобуса му!

— Ако те притеснява…

— Късно е вече.

Нора държеше стареца за ръка и го водеше към тяхната маса. Докато вървеше, той пиеше от полупразна халба. Беше облечен в същата избеляла хавайска риза и бермуди, които носеше следобеда. Кльощавите му крака изглеждаха нелепо под масивното тяло. Движеше се силно наклонен на една страна.

Когато приближиха масата, Нора намери свободен стол за него и го настани до Ейб.

— Много благодаря — каза й той и седна.

Нора го представи.

Докато пълнеше халбата на непознатия, всички му благодариха за почерпката.

— За мен е удоволствие — произнесе той с нисък, тих глас. — Това е от разкаяние.

Вдигна халбата, намигна и отпи. След това избърса уста с опакото на ръката си, която бе осеяна с тъмночервеникави петна.

— За греховете на нашите отци — смотолеви той.

— Вие мореплавател ли сте? — попита Ейб.

— За добро или за лошо съм мореплавател. Да, точно така. Това съм аз, Капитан Франк, стара кримка и опитен моряк. Аз и баща ми преди мене — той се наведе напред и се взря с мътни очи в Тайлър. — Бог да му прости, той го доведе тук.

Тайлър се смути от втренчения в нея поглед и сведе очи към бирата.

— Кого доведе? — попита Нора.

— Звяра.

— Звярът от „Къщата на Звяра“? — попита Джек.

— Да, мръсното изчадие на ада.

— Искате да кажете, че баща Ви го е довел в Малкаса Пойнт!

— Точно това е направил. Тежко бреме за носене е такова проклятие. Наистина много тежко — отпи отново.

Нора и Джек се спогледаха, сякаш искаха да си кажат, че е луд. Ейб седеше намръщен.

— Вината… — Капитан Франк вдигна дебелите си груби ръце. — Виждате ли кръвта? Аз я виждам. Виждам кръвта на жертвите му и само Господ знае колко са. На туристите не казват цялата истина. Разбира се, че не. Нима има восъчна фигура на баща ми? А сестра ми Лорийн, убита от злодея седем години преди да надам първия си вик в този ужасен свят? Не. Тях няма да ви ги покажат, ако отидете да посетите къщата. Няма да чуете имената им. Колко ли други има още? Десет или петдесет? Сто и петдесет? Само Господ знае. Господ й Звярът. Хората изчезват. Виждате ли кръвта им? — попита той, като бавно въртеше ръцете си.

— Мислите, че онова нещо е убило баща Ви и сестра Ви? — попита Нора.

— Да, точно така. Първо малката Лорийн. Тя била на три години, когато баща ми довел онова нещо от някакъв безименен и забравен от бога остров около Австралия. Баща ми по онова време бил първи помощник-капитан на кораба „Мери Джейн“ от Сосалито. Това се случило през лятото на 1901 година. Попаднали в безветрие — ден след ден, нямало и следа от вятър, който да опъне платната. Храната се развалила. Запасите с вода свършили. Вече всички мислели, че ще умрат. Но на тринайсетия ден от мъчителното пътуване забелязали земя — някакъв вулканичен остров, на който имало само хълмове и джунгла.

Той отпи и продължи:

— Една група отишла на брега. Взели от някакъв поток прясна вода. Имало изобилие от плодове. Но мъжете искали месо, а не намирали нищо. Каква е тази джунгла без зверове? Няма такова нещо, доколкото съм виждал и доколкото били виждали мъжете от „Мери Джейн“. Това им подействало на нервите и много от тях настоявали да се върнат на кораба, преди да настъпи нощта. Дори баща ми, най-храбрият мъж, който някога е стъпвал на палуба, призна, че онази вечер посрещнал залеза със сърце, изпълнено с ужасен страх и мрачни предчувствия. Но не можел да напусне острова, преди да се увери, че там няма дивеч.

Капитан Франк сръбна малко бира. Наведе се напред, облегна лакти на масата и втренчи поглед в Тайлър, като че ли говореше само на нея. Шумът в бара — разговорите и смеховете, звънтенето на чашите, ударите на билярдните топки, неравномерното дрънчене на игралните автомати, ясният глас на Уили Нелсън от музикалния автомат — всички тези звуци се струваха на Тайлър странно отдалечени.

— През нощта — продължи той, — обградили извора. Мъжете се скрили зад храстите. Някои се покатерили на дърветата. Всички до един били въоръжени, готови да убият всяко животно, което се приближи до водата. Стратегията им успяла. Около полунощ дошли съществата. Дванайсет или петнайсет на брой, излезли от джунглата и нагазили във вира. Баща ми първоначално решил, че са хора — някакво примитивно племе. Но след това на лунната светлина видял лицата и муцуните им. Разбрал, че не са човешки същества, а отвратителни и страховити зверове. Наредил на хората си да стрелят. Зверовете паднали мъртви. Нито един не се измъкнал. Лицето на баща ми смъртно пребледня, когато ми разказа за кръвопролитието и онова, което се случило по-късно гаврата на някои от мъжете с още топлите трупове на женските…

— Франк — обади се Ейб.

Старият човек се стресна, сякаш бе изтръгнат от мрачните си спомени.

— Мисля, че не бихме искали да слушаме тази история.

— Аз пък искам — възпротиви се Нора. — Потресаваща е.

— И аз нямам нищо против — каза Тайлър, трепереща.

Тя вече ненавиждаше разказа на капитана, но искаше да го чуе докрай и дори се подразни от прекъсването на Ейб. Отпи голяма глътка от бирата. Ейб я изгледа въпросително и напълни чашата й.

— Продължавайте — подкани Нора.

Капитан Франк погледна Ейб за разрешение.

— Мене не ме притеснява — каза той.

— Тогава ще отмина кръвопролитието… След като било извършено, баща ми намерил малко същество под една от женските — без съмнение, неговата майка. Тялото й го защитило. Баща ми взел това същество и се погрижил за него. Другите, телата им били… — той погледна с неудобство към Ейб. — Осигурили достатъчно храна за екипажа, за да оцелеят до Пърт.

— Изяли са труповете? — попита Нора.

— Баща ми твърдеше, че имали вкус на овнешко.

— Възхитително!

— Кръстил съществото Бобо и въпреки че никога не се привързал към него, смятал това мръсно нещо за рядкост и го донесъл у дома. По време на пътуването го държал в клетка. Майка ми, мир на праха й, намирала Бобо за отвратителен. Молела баща ми да се отърват от него, но малката Лорийн харесвала съществото и прекарвала часове зад къщата ни — говорела му през пръчките на клетката и си играела с него. Най-накрая, майка ми убедила стария да го разкарат. Баща ми се съгласил да го отведе в Сан Франциско, където се надявал да го продаде на добра цена в някой цирк или зоологическа градина. Уви, Лорийн вероятно е дочула разговора им, защото още на следващата сутрин отворила клетката, а Бобо я нападнал. Родителите ми чули ужасните писъци, но когато стигнали до нея, вече било късно. Не можели с нищо да й помогнат. Звярът, макар и малък, я бил разкъсал и я изнасилвал…

Капитан Франк погледна Ейб и поклати глава.

— Баща ми го пребил от бой с една лопата. Мислел си, че го е убил. Напъхал го в чувал от брашно и го завлякъл до хълма зад къщата на Торн. Мястото било в строеж. Лили Торн издигала къщата. Заровил съществото там.

— А то не било умряло? — попита Нора.

— Изминала не повече от година и в къщата на Торн вече имало трима мъртви: двамата сина на Лили и сестра й. Самата Лили избегнала смъртта, но полудяла. Закарали я в санаториум. Вината паднала върху един нещастник на име Гаучър, който минавал през града и предишния ден цепил дърва на Торн. Но баща ми видял телата. Имал своите подозрения и се изказал в полза на Гаучър. Твърдял, че в къщата са се вмъкнали диви зверове. Не казал нищо за Бобо, защото не искал да предизвика гнева на хората срещу себе си като признае, че носи част от вината. Но така или иначе, тълпата не го послушала. Линчували горкия Гаучър, обесили го на стълба на верандата.

Капитан Франк огледа цялата компания, въздъхна и продължи:

— Аз съм се родил шест години по-късно, през 1909-та. Мисля, че съм това, което бихте нарекли изтърсак, тъй като. Родителите ми не искали да имат повече деца след трагичната гибел на Лорийн. О, как се държаха с мене! Като с кралска особа, но в очите им винаги се долавяше тъга. Къщата на Торн, през цялото време докато растях, стоеше пуста на края на града. Никой не смееше да се приближи до мястото. Говореше се, че е населена с духове. От време на време обаче, изчезваше по някой. И тогава, през 31-ва, се нанесе семейството на Маги Куч. Дойдоха от Сиатъл и се надсмиваха над предупрежденията за къщата. Но не минаха и две седмици, откакто се бяха преместили, когато съпругът и децата й бяха жестоко убити. Маги беше лошо одрана, но… тя ще ви разкаже за това, когато отидете на обиколката. Онова, което няма да спомене — нещо, което може би не знае — е, че през нощта след погребението баща ми взе уинчестъра и отиде да убие животното.

Старецът отпи от бирата и бавно продължи своя разказ:

— Тогава беше на шейсет и две. Беше живял с чувството за вина повече от трийсет години и сподели с мен, че не може да мълчи повече. Тогава чух за първи път цялата история. Беше разбрал, че зад убийствата стои все още живият Бобо. Молех го да ме вземе със себе си, но той не искаше и да чуе за това. Настоя да остана у дома и да се грижа за мама. Като че ли е знаел, ме никога няма да се върне. Така и стана. А беше добър стрелец! Предполагам, че Бобо се е промъкнал зад него и се е хвърлил върху гърба му.

Капитан Франк махаше във въздуха. Пръстите му бяха извити като животински нокти. Събори халбата и удара й в масата сепна Тайлър. Бирата опръска Ейб и се разля, образувайки пяна по дървения плот.

— Съжа… — старецът тръсна глава, мърморейки, и избърса с длан разлятото. — Съжалявам… Не трябваше… О, по дяволите!

Сервитьорката изтича с кърпа в ръка.

— Имаме малко премеждие, така ли? — попита тя, бършейки масата.

— Нищо сериозно — каза Ейб.

— Ако Франк ви досажда…

— Не, моля Ви.

— Трябваше да ви предупредя — каза тя, хвърляйки навъсен поглед към стареца. — Обзалагам се, че ви разправя историята с Бобо. Ще ви проглуши ушите, щом си е смукнал малко. Някои хора стават и си отиват, нали, капитане?

Той се загледа в ризата си.

— Историята трябва да се разказва — промърмори той.

— Разваля репутацията на заведението.

Много интересен разказ! — възкликна Нора.

— Не вярвайте нито дума — каза сервитьорката. — Хайде, Франк! Защо не се върнеш на бара и оставиш тези симпатични хора на мира?

Хвана го за ръка и му помогна да се изправи.

— Изчакайте секунда — намеси се Ейб.

Вдигна едната кана и напълни халбата на стареца догоре.

— Благодаря ти, приятелю. Едно нещо искам да ви съобщя — погледна в очите всеки по отделно. — Часовете на Звяра са преброени. Някоя нощ Капитан Франк ще го издебне в бърлогата му и ще го повали. Душите на мъртвите крещят и искат неговата смърт. Аз съм отмъстителят. Запомнете думите ми.

— Ще ти стискам палци — извика след него Джек.

— Господи! — възкликна Нора и завъртя очи.

Джек се усмихна и поклати глава.

— Старият хитрец й чакал твърде дълго. Скоро ще трябва да се промъква с количка.

— Никога няма да го направи — каза Ейб. — Човек, който говори така, не действа.

— Повярвахте ли му? — попита Тайлър. — Имам предвид за Звяра?

— Ейб не може да каже, че не му е повярвал — пошегува се Джек.

— Хей — обади се Нора, — трябва да съобщим на Гормън Харди за този тип. Може да ни изкаже благодарност в книгата. „С благодарност към Нора Брансън, Тайлър Моран, Джек Уайът и Ейб Клантън, с чиято ценна помощ стигнах до истинската история за Звяра Бобо.“ Представяте ли си колко страхотно би било?

— Това вече — каза Тайлър — би било прекалено вълнуващо.