Ричард Леймън
Малкаса Пойнт (18)

17

— Изминаха двадесет години — продължи Маги Куч, — преди Звярът да нападне отново.

Намираха се в спалнята, която Маги бе делила със съпруга си. Тя стоеше изправена до червените завеси, които закриваха единия ъгъл.

— Това се случи през 1951-ва година. Том Багли и Дари Мейуд, двама хлапаци на дванадесет години, се промъкнали в къщата по тъмно. Трябвало е да бъдат по-разумни. Бяха идвали много пъти на обиколките и неведнъж бяха слушали моите предупреждения, че през нощта Звярът обикаля къщата. Предполагам, че любопитството ги е изкушило. Любопитството убива.

— Удоволствието си струва — промърмори момичето, което бе настъпило Тайлър.

Маги чу коментара и се усмихна самодоволно:

— Но на Том Багли му струваше живота.

Завесите се разтвориха. Момичето извика и бързо отстъпи настрани. Джек, който стоеше зад нея, се предпази с протегната ръка и леко я подпря.

Каубоят ахна възторжено.

Восъчната фигура на пода представляваше обезобразено тяло с разкъсани дрехи и висящи дрипи от долно бельо. Гърбът бе целият в рани. Шията приличаше на мека безформена пихтия. Главата лежеше наблизо с широко отворени очи и уста, изкривена в агония.

Другото момче, приготвило се да повдигне прозореца, надничаше през рамо към обезглавения си приятел. Лицето му, странно смачкано и напукано, действаше на Тайлър по-страшно, отколкото зловещите останки на пода.

— Тези двамата — каза Маги — прекарали доста време в къщата и си пъхали носа навсякъде. Опитали се да отворят вратата на детската стая. Качили се на тавана. Слухтели точно в тази стая, когато Звярът ги открил и нападнал Том, а Лари хукнал към прозореца. Докато Звярът разкъсвал приятеля му, Лари скочил през прозореца. С изключение на мен, Лари бе единственият жив човек, виждал Звяра.

Маги се усмихна особено.

— Сега вече останах само аз. Чух, че Лари умрял при някаква злополука миналата година.

— Какво му има на лицето? — попита Нора.

— Падна случайно — обясни Маги. — Направихме всичко възможно да го закърпим. Но както виждате, не се справихме, съвсем. Наложи се да поръчаме нова глава, но още не е пристигнала.

Тя затвори завесите и групата излезе от стаята. Минавайки куцешком покрай горната площадка на стълбите, Маги се спря пред завесите, които препречваха коридора.

— Това е последният експонат на нашата обиколка. Получихме го едва тази пролет. Разположен е на много неудобно място, но тук е станала драмата и затова трябваше да го изложим тук, иначе нямаше да отговаря на истината.

Маги сви ъгълчето на устата си и продължи:

— Това се случи миналата година, през пролетта на 78-ма. На обиколката беше дошло семейство на име Зиглър. Мъж, жена и десетгодишно момче. Детето се уплаши. Разплака се и продължи да плаче, така че родителите му го изведоха преди края. От това, което каза майката по-късно, стана ясно, че бащата силно се подразнил, че синът му не се е държал мъжки. Не искал да има някакъв женчо за син и затова довлякъл хлапето по здрач. Искал да му покаже, че няма от какво да се страхува. Само че момчето имало право. Проникнали през задната врата и успели да стигнат точно дотук, когато Звярът сграбчил и двамата.

Тя дръпна шнура. Предната част на завесите се отвори.

Момчето лежеше с лице към пода. Ризата му бе махната от гърба, а вратът — премазан.

Мъжът, проснат зад него, беше разчленен. Откъснатата му ръка лежеше върху бедрото.

На пода между тях се виждаше още един мъж с разкъсана кафява полицейска униформа. Гърлото му бе прегризано. Тайлър се вгледа в измъченото лице и премигна в тъмния коридор. Вкочаненото тяло излъчваше едва доловим син ореол. Ушите й пищяха. Сред писъка долови гласа на Маги, която обясняваше:

— Полицейският патрул на име Дан Дженсън, правейки своята обиколка…

 

 

— Тайлър? Тайлър? — беше гласът на Ейб.

Тя отвори очи. Седеше на пода. Някой я държеше отзад. Главата й беше между коленете. Виеше й се свят и й се гадеше. Хората шептяха. Вдигна глава и видя Нора, коленичила до нея. Нора я стисна за ръката. Не усети нищо. Беше безчувствена, сякаш й бяха ударили инжекция с упойка.

— Успокой се — каза Ейб. Това беше той, който я стискаше за раменете. — Хайде да те изведем оттук.

Ръцете му се плъзнаха под мишниците й. Повдигна я. Тайлър хвърли последен поглед към тялото на Дан, преди Ейб да я извърне. Не, не неговото тяло, а восъчна фигура, но все пак на Дан.

Силните ръце на Ейб я водеха към стълбите.

— Добре съм — промълви тя, клатейки глава.

Той я държеше изправена и леко я отпусна, но продължи да върви зад нея, готов да я хване, ако отново припадне.

— Добре съм — повтори тя.

Той мина до нея и я хвана за рамото.

— Съжалявам — каза Ейб.

Гледаше тъжно и разтревожено.

— Аз… — тя се обърна.

Нора и Джек стояха до Ейб. По коридора няколко души от посетителите я гледаха облещено.

— Не трябваше да идваме — каза Нора. На лицето й бе изписана мъка. — Тайлър, съжалявам. Не трябваше да те карам… Господи, кой би си помислил…?

Брадичката й затрепери. Очите й се напълниха със сълзи. Тайлър стисна ръката й. Бе студена и влажна. След това потърка челото си.

— Искам да се махна оттук — успя да каже тя.

Помисли си, че ще повърне.

Тръгна по стълбите. Ейб продължи да я подкрепя.

— Побързай — каза тя.

Когато й оставаха четири стъпала до края на стълбите, Тайлър се освободи от ръката му и изтича навън. Спусна се през преддверието, мина покрай свирепата препарирана маймуна и отвори вратата. Ярката светлина я заслепи. Верандата вонеше на гнило дърво. Тя се хвана за парапета, наведе се над него и повърна върху кафявата трева.

 

 

— Някои хора не могат да го понесат — каза Маги. — Често имаме такива. Повечето отпадат от обиколката по пътя. Но съм имала много случаи, когато припадат върху мен. При това невинаги жени. Виждала съм едри и яки мъже да се катурват, сякаш повалени със секира — тя се ухили. — Просто си помислете, че получавате допълнително забавление за парите си.

Затвори завесите.

— Това е краят на нашата обиколка.

Гормън отстъпи, за да й направи път, и тръгна непосредствено зад нея. Тя подхвърли през рамо:

— Не забравяйте да се отбиете в нашия сувенирен магазин на долния етаж. Там можете да си купите илюстрирана книжка за историята на „Къщата на Звяра“ и да си изберете сувенири.

В края на стълбите тя посочи с бастуна наляво.

— По този коридор.

Гормън погледна в указаната посока и видя дървена табела с надпис „Сувенири“, която сочеше към една отворена врата. Поколеба се. Маги изкуцука навън. Няколко посетители отминаха. Възнамеряваше да посети сувенирния магазин, но не искаше да изпуска Тайлър и останалите.

Едно интервю с Тайлър би било великолепно. „Къщата на Звяра“ не е за плахите. Тази млада дама всъщност припадна…

Пристъпи към прага. Тайлър с тримата си приятели си отиваше — вече отминаваше будката за билети. Ще я настигне в мотела.

Влезе в сувенирния магазин и със смътно облекчение видя, че вътре има и други посетители. Зад щанда седеше недодяланият, мрачен на вид мъж, който провери билетите и представи Маги. Мъжът чукна поредната сметка на касовия апарат, а Гормън бръкна в джоба и изключи касетофона.

Надяваше се, че е записал целия разказ на Маги. Касетофонът трябва да е работил добре, уверяваше се той. В крайна сметка беше абсолютно нов и напълно същият като онзи, от който се бе отървал.

Трябва обаче колкото се може по-скоро да провери лентата. Ако, поради някаква причина, не е работил както трябва, ще се наложи да повтори обиколката. Надяваше се, че няма да слуша Маги втори път.

Другите посетители разглеждаха експонатите като гротескни и редки забележителности — творение на разстроено въображение, шарлатански трик за привличане на туристи. Гормън обаче не беше толкова глупав. За него обезобразените манекени изглеждаха не по-малко реални от набученото на оградата тяло на Брайън.

Брайън.

Спря се до рафта с пепелници и чинии. Погледна към касиера.

Този стар дядка със сигурност не би имал силата да качи Брайън там. Същото, двойно важеше за Маги. Само някой с изключителни физически възможности би могъл да го набучи и отново да го свали. Тези двамата може само да са съучастници. Според дневника Звярът живял с Елизабет Торн известно време, преди тя да му позволи да убие семейството й. Може би сега негова любовница е Маги. Трябва да обмисли този вариант.

Разхождайки се между рафтовете и витрините, Гормън се натовари с най-различни сувенири: пакет с шест цветни диапозитиви, показващи фасадата на къщата и някои от сцените на убийствата; половин дузина пощенски картички; лъскава малка книжка, богата с текст и снимки; сувенирна чаша с позлатена скица на къщата и надпис „КЪЩАТА НА ЗВЯРА — МАЛКАСА ПОЙНТ, КАЛИФОРНИЯ“; пластмасова изтривалка за гръб със същия надпис върху дръжката, която завършваше с чесало — бяла ръка с животински нокти; най-сетне две лепенки за автомобилна броня — „ПАЗИ СЕ ОТ ЗВЯРА“ с по една ръка от двете страни и с извити нокти, от които капе кръв, и „ОБИЧАМ КЪЩАТА НА ЗВЯРА“ с илюстрация на сградата. Гормън се усмихна, когато купи последната.

Разгледа магазина още малко, но не откри повече артикули, свързани по-конкретно с „Къщата на Звяра“. Занесе товара си до касата. Без нито дума, нито усмивка, мъжът започна да отчита стоката на касовия апарат. Изглеждаше нездрав и странно педантичен със сивата си работна риза, закопчана догоре, а едновременно с това бе пренебрегнал външния си вид — не се бе обръснал тази сутрин. По брадичката му бе набола сива брада. Гормън се изкашля, за да заглуши звука от включването на касетофона.

— Отдавна ли работите тук? — попита.

— Достатъчно дълго.

— Виждали ли сте Звяра?

— Не.

— Вярвате ли, че наистина съществува.

— Нали бяхте на обиколката — отговори мъжът, без да го погледне.

— Да.

— Онези хора не са умрели от магарешка кашлица.

Естествено нищо няма да знаеш за онези три тела, които случайно забелязах зад къщата снощи, ако те запитам, помисли той.

— Всичко двадесет и девет долара и шестдесет и осем цента.

Гормън плати в брой. Потърси с очи касовата бележка, но лентата все още се въртеше в апарата, когато мъжът загъна торбата, претоварена със сувенири.

— Мога ли да получа касовата бележка?

— На мен не ми трябва — той я откъсна и я тропна върху щанда.

Гормън бързо напусна къщата. Премигвайки на слънцето, потърси Тайлър и приятелите й. Не се виждаха никъде.