Ричард Леймън
Малкаса Пойнт (26)

25

— Как сте, момичета? — попита барманката.

— Бих си поръчала… — започна Нора.

— Хайде да тръгваме — прекъсна я Тайлър.

— Казаха, че трябва да ги чакаме тук.

— Не ме интересува — тя стана от масата.

Нора сви рамене към барманката.

— Значи това е всичко — каза Нора и последва Тайлър.

Пресякоха бързо слабо осветения бар.

— Закъде си се забързала така?

— Не мога повече да издържам. Казаха, че ще се върнат след час.

— И закъсняват едва с двадесет минути. Може би не са успели да проникнат толкова бързо, колкото си представяха.

Въпреки успокоителните думи, Тайлър усети напрежение в гласа на приятелката си.

Бутна една от тежките дървени врати и я задържа, докато излезе Нора. Пое дълбоко хладния нощен въздух. Спря се до стария автомобил пред входа и се загледа към пътя. Не минаваха никакви коли.

Нора се обгърна с ръце отпред. Очевидно й бе студено в тънката оранжева блуза.

— Хайде да се върнем и да изпием по още едно? Скоро ще с тук. Сигурна съм, че ще се оправят.

— Наистина ли?

— Разбира се. По-добре да влезем, отколкото да стоим навън и да ни мръзнат задниците.

— Ще полудея, ако продължа да седя на едно място.

— Какво искаш да направим?

— Не зная. Защо не се връщат?

— Може би вече са тръгнали.

Тайлър затаи дъх, когато пътят се освети от фарове. Вгледа се между дърветата и въздъхна. Колата отмина. Беше някакъв камион.

— Хайде да влезем в автомобила — предложи Тайлър.

— Добре. Поне ще сме на топло.

Тръгнаха по алеята към паркинга.

— В теб ли са ключовете? — попита Нора.

— Да.

— Не искаш ли да се преоблечеш?

— Не.

Нора изтича, за да настигне Тайлър.

— Защо си се разбързала толкова? Сигурно ще ги срещнем по пътя и ще трябва да обръщаме.

— Поне ще знаем, че са добре.

— Да, но може и да ги изпуснем, ако са паркирали в някоя странична улица…

— Ако не забележим никъде колата, ще обърнем и ще се върнем.

Тайлър отвори омнито, отпусна се на седалката зад волана и се пресегна да отключи другата врата на Нора. Нора се качи, а тя сложи ключа в стартера. Вратата се хлопна. Тайлър даде рязко назад.

— За бога, успокой се.

— Не мога.

Тя се засили към пътя.

— Няма никакво основание да се паникьосваш.

— Досега трябваше да се върнат!

— Зная, зная.

— По дяволите.

— Всичко е наред.

— Нищо не е наред.

Тайлър отпусна педала на газта, само колкото да се огледа на двете страни. После със свистене на гумите излезе на пътя и отново натисна газта.

Нора закопча предпазния колан.

— Хайде, стига! Ще те спрат ченгетата!

Тайлър разтърси глава и отпусна газта. След завоя се появиха светлините на града. Отминаха затворения сервиз с бензиностанцията. На следващата пряка намали и почти спря. На нейното платно на заден ход излезе някакъв фолксваген от паркинга пред една таверна. След това се наложи да спре на светофара в центъра на града. Светеше червено. Кръстовището бе чисто и тя префуча през него.

— Следи за мустанга — каза Нора. — Аз ще гледам отдясно, ти — вляво.

В тази част на улицата бяха паркирани малко коли. Точно пред тях, бордюрът пред дългата ограда на „Къщата на Звяра“ бе празен. Пуста бе и отбивката от другата страна на шосето. Докато минаваха покрай „Плажна алея“, крайчецът на окото й забеляза светъл лъч.

— Почакай — обади се Нора.

Тайлър натисна спирачката. Колата рязко спря и тя погледна към единствената приближаваща се светлина.

— Не може да са те — каза тя.

— Може да са с един развален фар.

Изчака. Воланът под ръцете й бе хлъзгав. Избърса длани в полата. Платът прошумоля. След това се чу бумтенето на двигател. Обърна се и надникна през задното стъкло. По алеята се приближаваше мотоциклет, зад който се носеше облак газове от ауспуха и прах от пътя, оцветени в червено. Върху мотоциклета седеше гологлав Капитан Франк — бялата му коса и брада се развяваха под вятъра. Мотоциклетът се наклони силно. Зави зад омнито и се отправи на север.

— Къде ли отива тоя глупак? — промърмори Нора.

Тайлър натисна педала на газта. Мина бавно покрай „Къщата на Звяра“. Огледа терена зад оградата, после тъмната веранда пред входа, после прозорците. Къщата изглеждаше мрачна и безлюдна. Не можеше да си представи как може някой да влезе посред нощ в такова свърталище.

Ейб и Джек може би са вътре, помисли тя. Промъкват се през тъмни като в рог стаи и коридори. Знаят, че закъсняват и се опитват да побързат…

Или може би лежат разкъсани и мъртви. Още две жертви…

Не!

Добре са. Съвсем са добре. Чувстваш се чудесно. Имат пистолети. Те са опитни войници. От морската пехота. Имат железни вратове.

„Къщата на Звяра“ изчезна от погледа им. Завиха към склона. Но умът й остана вътре, в къщата. Разтвори завесите и се вгледа в осакатените тела, питайки се кои са восъчни, кои са истинска плът, кое е Ейб.

— Ето го! — извика Нора.

Тайлър впери очи в мустанга. Беше паркиран точно пред тях, встрани от пътя. Светлините бяха изгасени. Спря зад него. Надникна през задния прозорец. Вътре нямаше никой.

— По дяволите — каза Нора.

Пресегна се и потупа Тайлър по крака.

— Седни отзад и се опитай да се успокоиш. Ще дойдат всеки момент.

Тайлър изгаси фаровете и изключи двигателя.

— Имам идея — каза й Нора.

Отвори жабката и извади туристическия справочник на Автомобилния клуб.

— Това ще ни помогне да убием времето. Запали лампата.

Тайлър натисна копчето и светна лампата на тавана.

Нора прелисти страниците.

— Да видим сега. Шаста. Ето, езерото Шаста. Намира се тук! Хотел „Борова шишарка“. Господи, пет звезди! Мястото е наистина специално! И е скъпичко! За един човек петдесет и пет до шейсет долара на нощ. За двама души и едно легло — шейсет и пет долара. Четирийсет и пет стаи. На дванайсет мили северно от Рединг, до магистралата „Интерстейт 5“. На миля и половина южно от отбивката за пътя „Бридж бей“. С изглед към езерото Шаста. Отворен през цялата година. Просторни и красиво мебелирани стаи с душове, кабелна телевизия, камини. Затоплен басейн, безплатни лодки и моторници. Риболов. Водни ски. Не звучи никак лошо.

Тайлър разтърси глава.

— Мислиш ли, че ще останеш там?

— Ако ме покани — измърмори Тайлър. — Но къде, по дяволите, е той?

— Виж сега, най-вероятно са се забавили с десет-петнайсет минути, докато влязат в къщата.

— Да вървим.

— В къщата? Ти луда ли си?

— Можеш да чакаш тук, ако искаш.

— За бога, Тайлър!

Тайлър изгаси светлината и отвори вратата. Преди да я затвори, видя как Нора се измъква от предната седалка. Изчака до колата, докато приятелката й изскочи и след това пресече бързо пътя.

— Не сме облечени подходящо, за да се промъкваме през гората.

— Не ме интересува.

— Ще си направиш бримки по чорапите.

Тайлър слезе по стръмния скат на една канавка. Сандалите й се хлъзнаха по влажната от росата трева. В глезените й се забиха осили.

Нора се подхлъзна, падна на дупето си и стана.

— По дяволите. Откачи ли?

Без да каже нито дума, Тайлър започна да изкачва отсрещния наклон.

— Ако си решила да влезеш в къщата, откажи се! Никога няма да успеем да прескочим оградата.

Тайлър стигна до върха на насипа. Грабна Нора за ръката и я издърпа. Продължи да стъпва в тъмното между дърветата.

— Освен това не сме въоръжени. А те имат пистолети. И да имахме оръжия… няма да вляза — Нора млъкна.

Вляво по пътя, далече пред тях, се чуха бързите стъпки на някой, който тичаше по паважа. Сърцето на Тайлър се сви. Погледна през боровете към осветения от луната път.

— Те са — прошепна Нора.

Но Тайлър, колкото й да се ослушваше, чуваше само стъпките на един човек. Успя да се сдържи да не извика и се спусна обратно към ръба на канавката. Кацнала на върха, Тайлър се взираше към пътя. Видя един човек, който тичаше и пресече осевата линия. Изстена, когато разпозна яката фигура на Джек.

— О, боже! — промълви Нора.

Тайлър се спусна по наклона. Препъна се в храстите. Изкачи с преплетени крака другия скат и излезе на шосето.

— Джек!

Мъжът продължи да тича към нея с къси, неспокойни крачки и махна с ръка.

— Влизай в колата — извика той.

— Къде е Ейб?

— В къщата. Добре е. Трябва да го посрещна отпред!

— Какво стана? — попита Тайлър.

— После.

Наведе се над вратата на мустанга, пъхна ключ в бравата, отвори я и скочи вътре.

— Каза, че Ейб е добре, нали? — каза задъхано Нора и се приближи отзад. — Казах ти, че няма от какво да се тревожиш.

— Нещо е станало — простена Тайлър.

Разбра, че паниката й е отшумяла и е отстъпила място на немощ и безсилие.

Стояха до пътя. Джек обърна мустанга. Когато тръгна надолу, Тайлър се спусна към своята кола.

— Влизай отзад — нареди тя.

Отвори бързо вратата и отключи на Нора.

В мига, в който приятелката й бе вече вътре, тя завъртя волана. Омнито направи пълен кръг. Предните му светлини обърсаха края на гората.

— Изгаси светлините — каза Нора.

Тя ги изгаси, спомняйки си, че Джек бе подкарал мустанга без фарове.

— Боже мой, колко е вълнуващо!

— Нещо лошо се е случило.

— Престани да се притесняваш. Ейб е добре.

— Ще престана да се притеснявам, когато го видя.

— Ти наистина си хлътнала по този мъж.

— Наистина.

Стигнаха до завоя в подножието на хълма. Тайлър видя тъмния силует на мустанга, който се приближаваше до бордюра. Спря пред будката за билети. Погледна пространството зад оградата, но не видя никого.

Къде е Ейб, крещеше съзнанието й.

Джек изскочи от колата. Остави вратата отворена. Заобиколи отпред и рязко отвори дясната врата.

Тайлър стигна зад мустанга и удари спирачките. Омнито спря на сантиметри от задната броня. Тайлър изскочи и направи две крачки. Ейб идваше, залитайки, иззад будката с някакво тяло, преметнато през рамо.

Тъй като нямаше къде да стъпи, Тайлър изпълзя по капака. Прехвърли краката си и се втурна към Ейб.

Момичето, което носеше, бе завито с одеяло. Русата разбъркана коса падаше върху лицето му, Ейб се наведе и свали краката му на земята. Въпреки че изглеждаше в съзнание, краката се подгънаха. Джек го хвана под мишниците и двамата мъже го настаниха на предната седалка в мустанга. Джек затвори вратата. Ейб се обърна към Тайлър.

— Добре ли си? — попита тя.

Той кимна.

— Какво стана? Коя е тя?

Той поклати глава.

— Ще се върна с твоята кола — каза той. — Бързо! Да тръгваме!

 

 

Внезапното силно чукане по вратата на Гормън го накара да подскочи, припомняйки си миналата нощ, когато в съня му го стреснаха Марти и Клер. Успокои се. Разбра, че сигурно са Ейб и Джек. Погледна часовника. Показваше десет и единадесет. Бяха тръгнали преди час и четиридесет минути. Значи в „Къщата на Звяра“ са прекарали поне един час, през който са снимали.

— Идвам — извика той.

Затвори албума на Капитан Франк и го мушна в чекмеджето на нощното шкафче. Преди да отиде до вратата, включи касетофона и го пъхна в джоба си.

Мъжът, който чакаше под светлината на верандата, не бе нито Джек, нито Ейб.

— Капитан Франк! — Гормън се опита да се усмихне. — Радвам се да те видя. Сигурно си дошъл за албума.

Старият човек беше ядосан.

— Влизай, влизай. Съжалявам, че не успях да ти го върна, но копирната машина в онзи магазин не работеше. Казаха ми, че ще я поправят до утре сутринта, така че…

— Къде е?

— На сигурно място — каза Гормън.

Капитан Франк го последва предпазливо до края на леглото и не откъсна поглед от него, докато не извади албума от чекмеджето.

— Веднага ще си го взема, г-н „Уилкокс“.

— Както желаеш.

— Човекът на рецепцията каза, че се казваш Харди.

— Това е името, под което се регистрирах.

— А как е истинското ти име?

— Харди. Уилкокс е псевдоним, литературният ми псевдоним. Използвам го, когато пиша в „Пийпъл“.

— Така ли? — звучеше недоверчиво. — Мисля, че възнамеряваш да ми откраднеш албума.

— Глупости. Имах най-доброто намерение да ти го върна.

— А-ха. Може да е така, но може и да не е.

Капитан Франк издърпа протрит кожен портфейл от задния джоб на бермудите, извади банкнотите по петдесет долара и ги подаде на Гормън.

Гормън стоеше неподвижен с албума в ръце.

— Разбирам, че не искаш да напиша статията.

— Не съм казал такова нещо, нали?

— Не мога да напиша нищо, ако не ми дадеш това — той размаха албума. — Истинско богатство е и разбирам, че за теб е безценен. Нямах никакво намерение да го задигна. Щях да ти го върна днес следобед. Не мислех, че ще ме заподозреш в измама. Моя ли е вината, че копирната машина не работи?

— Не, не е твоя — съгласи се Капитан Франк. Изглеждаше почти разкаян. — Въпреки всичко, искам да си вземеш парите и да ми върнеш албума. Не се чувствам добре, когато не е в ръцете ми. Виж какво ти предлагам: ще си го прибера у дома, а ти ще наминеш утре към нас, ако все още искаш да напишеш тази статия. Ще дойда с теб и ще направим заедно копията.

Гормън си наложи да се усмихне.

— Звучи много добре — отговори.

Подаде албума на капитана, взе си парите и ги натъпка в джоба на ризата.

— Извинявай, че те притесних по този начин. Ако се бях досетил…

— Няма нищо.

— Искаш ли да изпиеш нещо с мен? Съжалявам, че нямам бира, но какво ще кажеш за едно мартини?

Очите на стареца светнаха.

— Благодаря, с удоволствие.

— Заповядай. Седни — покани го Гормън.

Капитан Франк се отправи към едно от двете еднакви легла. Гормън се обърна към тоалетката. Разпечата нова бутилка джин и сипа от прозрачната течност в каничка от походния си сервиз. Ръката му трепереше.

Автобусът е истински арсенал, помисли той. Ако се опитам да се промъкна там, може да ме застреля. Ако погълне обаче достатъчно мартини, старият хитрец ще заспи като умрял.

Гормън добави капка вермут и бавно разбърка сместа.

Като умрял!

Знае ми името. Ще ми създаде неприятности, ако открадна скъпоценния му албум. Ако не се събуди и не ме застреля.

Една възглавница върху лицето, докато е в пиянско вцепенение…

Изглежда много рисковано.

Гормън искаше албума с изрезките! Фотокопията биха могли да му послужат почти по същия начин.

Ако дойде с мен до книжарницата, ще разбере, че го излъгах за копирната машина. Може да започне да негодува и да откаже да ми сътрудничи.

Той е възрастен. Властите в този малък и незначителен град могат да приемат, че е починал от естествена смърт. Една възглавница върху лицето в малките часове…

А може и да извърши самоубийство.

Гормън си представи как влиза в тъмния автобус, изважда револвера изпод шофьорската седалка, притиска го в слепоочието на заспалия старец и стреля.

Не, не, не. Съседите може да чуят изстрела.

Струваше си да помисли.

Разля коктейла в две чаши, които напълни догоре, и се обърна към Капитан Франк.

— Заповядай.

— Благодаря.

Гормън седна на ръба на другото легло и надигна мартинито. Старият човек погълна една голяма глътка и въздъхна.

— Това ще стигне за цял гуляй.

— Изпий го. Има още много.

— Разказах ли ти какво се случи, когато отидох на обиколката?

— Обиколката на „Къщата на Звяра“? Не. Кога е било това?

— Същият ден, в който Маги Куч я откри за посещения. Бях още момче. Лъсках обувки в бръснарницата на Хъб. Спестявах всеки цент и очаквах Маги да започне туристическите обиколки. Целият град говореше само за това. Откакто се разбра какво се кани да направи Куч с манекените, никой не се интересуваше от нищо друго. Майка ми каза, че това е мерзост и богохулство — отпи още една дълга глътка. — Знаех, че ще припадне, ако разбере, че възнамерявам да посетя къщата. Затова не й казах. Реших да вляза с първата група. Никога не си виждал такава тълпа. На опашката за билети беше половината град. Веднага разбрах, че мълвата ще стигне до майка ми. Почти се бях отказал от идеята, но и много исках да вляза. Разбираш ли, вярвах, че може да видя баща си.

— Вече е бил умрял, така ли? — попита Гормън.

— Да. Но аз бях сигурен, че Бобо е виновен за смъртта му и си представях, че Маги може да го е изложила като восъчна фигура. Трябваше да се уверя сам — преглътна мартинито. — Баща ми не беше там. Трябваше да се зарадвам. Но ме обзе друго чувство. По дяволите, той принадлежеше на това място. Заслужаваше го! Бобо беше негов! Той го бе намерил и довел в града, и Бобо го бе убил. Ако някой трябваше да бъде показван по този начин, трябваше да е баща ми. Когато обиколката приключи, аз се приближих до Маги Куч и попитах: „Къде е баща ми?“ Тя се усмихна така, че ми се прииска да я фрасна по лицето, и каза: „О, синко! Чувам, че е избягал с онази мръсница от Уанда.“

— Какво е това „Уанда“? — попита Гормън.

— Това беше едно заведение в града с лоша репутация. И в този момент всички посетители щяха да се пръснат от смях. Аз избягах. Това бе единственото, което можех да направя, за да не се разплача пред всички и да посрамя и себе си, и татко.

— Сигурно си се почувствал ужасно.

— Да.

Капитанът изпи почти цялото количество, като остави на дъното съвсем малко. Загледа се в чашата и го допи.

— Преглътнах обидата, но след това ядох бой с камшик. Преподобният отец Томпсън ме бе видял, че влизам с другите и бе побързал да ме издаде. Майка ми така ме наложи, че после не можех да сядам на дупето си цели две седмици.

Гормън се изправи, клатейки съчувствено глава.

— Дай да ти налея още, капитане.

Занесе чашата му до каничката и я напълни. Сядайки отново, каза:

— Разкажи ми за живота си като моряк. Сигурно си видял много от моретата на земята.

— Не чак толкова. Управлявах риболовно корабче на пристанището в залива Бранднър. Влизах на десет мили навътре — взе питието. — Винаги съм копнял за далечно пътешествие. Всъщност, исках да намеря острова, на който баща ми попаднал на Бобо. Представях си как ще отида и ще проверя дали има още от онези същества. Бях си наумил да ги изтребя. Но така и не заминах. Не можах да се реша да тръгна. Нещо ми подсказваше, че трябва да стоя в Малкаса и да държа под око „Къщата на Звяра“. Това ми е съдбата — да издебна Бобо и да го унищожа.

— Мислиш ли, че на острова може да има оцелели… — Гормън чу шума на автомобилен двигател. — Извини ме за миг.

Стана и се отправи към прозореца. Дръпна пердето и надникна навън, с ръце над очите, за да вижда в тъмното.

Приближаваха се две коли — мустанг и бяло омни. Свиха към бунгалото на Ейб и Джек. Спряха.

— Не зная дали има оцелели — смотолеви капитанът. — Мисля, че може и да има.

Гормън видя как се отвориха вратите. Тайлър, Ейб и Нора слязоха от омнито.

— Много е любопитен фактът — продължи Франк, — че на острова няма никакъв дивеч, освен тези същества, а те са месоядни. Много съм разсъждавал по този въпрос.

Ейб отвори предната дясна врата на мустанга. Заедно с Джек помогна на някого да слезе.

— Навярно отдавна са унищожили целия дивеч на острова.

На светлината от фенера на Ейб, Гормън успя да види, че пътничката бе момиче. Косата й бе в безпорядък. Поведоха я към вратата с гръб към Гормън. Цялото й тяло — от раменете до краката — бе обгърнато с одеяло.

— След като са месоядни, трябва да са оцелели, като се изяждат помежду си.

Гормън не можеше да види лицето на момичето, но разбра, че то е Джанис Крогън. Стана му лошо.

— Това често се е случвало в примитивните общества. Между хората. Нуждаят се от белтъчини и се бият помежду си, като изяждат убитите в битките. Така е ставало цял живот.

Гормън се извърна от прозореца. Седна вцепенен на ръба на леглото си.

Джанис Крогън.

Беше изпратил тези две копелета да направят снимки, а те се връщат с Джанис Крогън.

Гормън вдигна чашата от пода и пи.

— И така, мисля — продължаваше Капитан Франк, — че съществата, които баща ми и екипажът на кораба „Мери Джейн“ нападнали из засада, са били само едно племе от пъклените зверове.

Може и да не е Джанис, мислеше си Гормън.

Но кой друг би могъл да бъде?

Много приличаше на нея, но не можеше да е съвсем сигурен, преди да види лицето й.

— На острова трябва да има още едно племе. Може би дори две, три. Кой знае, може островът…

— Трябва да изляза — прекъсна го Гормън и се изправи. — Бих искал да останеш още и да си говорим, но току-що се появиха едни мои приятели.

— Благодаря…

— Заповядай — Гормън зави капачката на бутилката. — Вземи това с теб.

— О, не мога да приема цялата бутилка.

— Моля те — пъхна джина в ръцете на стария човек. — Изпий едно последно преди лягане, когато се прибереш в автобуса. Ще мина сутринта и ще отидем да направим копие на албума.

— Добре. Благодаря ти.

Гормън взе ключа от стаята и отвори вратата на Капитан Франк. Застана извън обсега на светлината на верандата и се загледа през площадката към бунгалото на Ейб. Сърцето му биеше свирепо. Въпреки нощния хлад, по лицето му се стичаха капки пот.

Капитан Франк прибра албума с изрезките и бутилката джин в кожените джобове на мотоциклета и го възседна. Настъпи газта и моторът шумно забумтя. Махна за сбогом, обърна мотоциклета, засили се покрай задницата на мерцедеса и се отправи към шосето.