Ричард Леймън
Малкаса Пойнт (21)

20

— Баща ми живял повече от трийсет години с чувството за вина и един ден ми каза, че не може повече да го пази в тайна.

Капитан Франк надигна кутията бира и отпи със затворени очи срещу слънцето.

Гормън взе друга кутия от пакета, който бе донесъл, за да смаже гърлото на стареца и да му развърже езика. Отвори я. Капитан Франк смачка празната и я захвърли. Гормън я видя да се изтъркулва надалече.

— Тогава за първи път ми разказа всичко за Бобо. И за това, че още е жив и убива.

— Вземете си още една — покани го Гормън.

Капитан Франк прие студената кутия бира.

— Много съм Ви задължен — облегна се в градинския стол и отпи голяма глътка. — И така, молех татко да ми позволи да отида с него, но той не искаше и да чуе. Каза да остана и да се грижа за майка ми. Сякаш е знаел, че няма да се върне. Както и стана! Много добре стреляше със своя уинчестър. Предполагам, че Бобо го е издебнал, нападнал го е в гръб — със свободната си ръка старият човек яростно разсече въздуха. — Просто ей така.

— Намериха ли тялото на баща Ви? — попита Гормън.

— Не, господине. Предполагам, че е погребано там някъде, най-вероятно в мазето.

— В мазето на „Къщата на Звяра“?

— Така си мисля.

— Ако Звярът в действителност е убил баща Ви, както си мислите, нямаше ли тази жена на име Куч да постави восъчната му фигура в къщата и да я показва при обиколките?

— Могла е, но не го е направила. Старата вещица много внимава кого излага. Погледнете само кой е там. Вземете например детето Багли. Приятелят му Мейуд се измъкнал жив и изтичал при ченгетата. Как в този случай ще отрича убийството? Не го отрича. Превръща го в своя полза и поръчва нов манекен. Същото се отнася и за трите убийства през миналата година. Единият е Дан Дженсън, ченгето. Как ще се преструва, че нищо не се е случило? Ще Ви кажа нещо — той присви едното си око към Гормън. — Има много хора, които изчезват. Повечето ги е прибрал Бобо. Но старата Маги никога няма да ги изложи на показ, ако има начин да покрие истината. Иначе цялата къща щеше да е пълна с фигури на мъртъвци.

Изпи още една дълга глътка бира.

— Снощи изчезнаха четирима души — каза Гормън. — Семейство Крогън, което притежава мотела „Уелкъм Ин“…

— Боже мой!

— И един мой приятел.

Капитан Франк погледна навъсено към бирата.

— Колата на Крогънови бе намерена тази сутрин на пътя за магистралата.

— Значи ги е хванал. Ако бях на Ваше място, нямаше да се надявам да видя приятеля си отново. Нито пък семейство Крогън. Тяхното момиче, и нея ли я няма?

— Да.

Той въздъхна дълбоко.

— Тя беше страхотна. Виждал съм я на плажа. Винаги ми казваше по някоя любезна дума. По дяволите, защо не са били по-разумни? Човек не трябва да се приближава до онази къща! Освен ако не си търси смъртта. Трябва да са знаели това.

— Звярът напуска ли къщата?

— Със сигурност. Освен ако Уик и Маги не хващат жертвите. Погледнете тази двойка и ще разберете, че трудно могат да се справят сами. Навярно Бобо обикаля наоколо, по хълмовете зад къщата и по плажа. Преди дванайсет години едно момиче изчезна от съседната къща — кимна надясно. — Рай, съпругът й, се връща у дома късно вечерта, след като е бил в „Последен шанс“, а нея я няма. Хората решиха, че е избягала, защото Рай я биеше. Но аз знаех, че не е така и му казах. Той ме нарече луд стар отвратяга и ми каза да си гледам работата и да не му се бъркам в живота.

— И Вие ли мислите, че съм луд стар отвратяга?

— Не, моля Ви — увери го Гормън.

— Много хора го мислят. Ще си променят мнението през следващите дни, когато им поднеса тялото на Бобо.

— Възнамерявате да го убиете?

— Или аз Бобо, или той мене.

— Преследвали ли сте го някога?

— Естествено. Ходил съм и съм му устройвал засади.

Повече пъти, отколкото мога да броя. Но така и не се появи.

— Никога не сте го виждали?

— Нито веднъж.

— Търсили ли сте го в къщата?

— Не. Това би било нарушение на частна собственост.

Гормън овладя напиращата усмивка. Очевидно старецът се страхуваше да влезе в „Къщата на Звяра“.

— По всичко личи, че къщата е най-подходящото място да го намери човек.

Капитан Франк стисна бирената кутия и я хвърли от покрива на автобуса. Удари се в клона на едно дърво и падна на земята.

— Какво ще кажете, млади човече, ако хвърлите един поглед на моя албум?

— Какъв албум?

— Запазил съм всичко. Да, наистина. Ще се изненадате.

— Много бих искал да го видя.

Старият човек намигна.

— Така си и мислех. Вие сте много по-любопитен от другите — отблъсна се от градинския стол и тръгна нестабилно по покрива на автобуса. — Донесете бирата.

Гормън коленичи и видя как Капитан Франк слезе по дървената стълба. В мига, в който мъжът излезе от полезрението му, той извади джобния касетофон. Лентата продължаваше да се върти, но сигурно беше към края си. Старият дядка бе говорил почти час — и каква история разказа! Гормън не можеше и да иска да бъде по-доволен. Всичко се нареждаше в негова полза. Всичко! Пръстите му трепереха от вълнение, когато извади касетата, обърна я и я пъхна обратно. Постави касетофона в джоба и посегна към пакета с бири. Двете останали консерви подрънкваха, докато вървеше внимателно към стълбата.

Приближаваше се до нея с нарастваща тревога. Качването бе достатъчно неприятно, но подозираше, че слизането ще се окаже още по-лошо. Стълбата бе подпряна в задната част на автобуса, а най-високото й стъпало бе на нивото на кръста му. Какво ще стане ако се преобърне!

Гормън Харди, бележитият автор на „Ужасът при водопада на Черната река“, падна и се преби…

Капитан Франк стоеше долу и го наблюдаваше.

— Имате ли нещо против да ми държите стълбата?

Старият човек поклати глава, сякаш съжаляваше Гормън, след това пристъпи към стълбата и я хвана за отвесните прътове.

Ако си такъв юначага, помисли си раздразнено Гормън, защо се страхуваш да проследиш Звяра? Луд стар отвратяга, наистина. И при това страхливец.

Но историята бе златна и страхът на Гормън утихна, докато се чудеше какво ли ще му покаже старецът. Внимателно стъпи на стълбата. Тя леко се заклати. Стъпалата изскърцаха под тежестта му. Почувства слабост в краката си, които се разтрепериха. Но най-сетне постави крак на земята.

— Още сте здрав и читав — каза Капитан Франк.

Гормън се опита да се усмихне. Последва мъжа през струпаните празни бирени кутии по продължение на боядисания автобус.

— Вие ли сте нарисували този стенопис?

— Аз!

— Никога не съм виждал подобно нещо. Мога ли да направя една снимка?

— Заповядайте. Ще вляза вътре и…

— Останете там. Бих искал да снимам и Вас. Платното и художникът.

Капитан Франк кимна. Приближи се до отворената врата на автобуса, а Гормън остави бирите и отстъпи назад. Във визьора старецът приличаше на побъркан турист: сламена шапка като на Хъкълбери Фин, червена хавайска риза, която плющеше под вятъра, карирани бермуди, източени вретеновидни крака със смъкнати зелени чорапи и стари сини маратонки. Протегна ръка и с пръст посочи рисунката върху автобуса.

Гормън отстъпи още няколко крачки назад, за да хване автобуса в цялата му дължина и натисна спусъка на апарата.

— Великолепно! Сега застанете тук — махна на стария човек да мине по-вдясно. — Там. Точно така. Старият моряк и албатросът^[1].

— Знаете ли стихотворението?

— Естествено. Едно от любимите ми е — той се премести по-близо и снима. — Прекрасно. Благодаря.

— Надявам се, че ще излязат.

— Ще видим ли албума, за който споменахте?

— Веднага.

Когато старецът се обърна, за да се изкачи по стъпалата, Гормън включи касетофона. Взе бирите и го последва. Намери Капитан Франк на шофьорското място.

— Вижте сега тук.

С лукаво намигване свали слънчевия сенник. На гърба му бе закрепен нож в калъф. Почука с нокът дръжката от еленов рог и продължи:

— Подготвил съм се, както виждате! Нека само старият Бобо се опита да ме нападне.

Капитан Франк вдигна сенника, прегърби се така, че брадичката му се опря във волана, и бръкна под седалката. Извади револвер като от някой уестърн.

— Моят помощник — обяви той. Дръпна назад ударника и се загледа в оръжието. — Този сладур е магнум „Айвър Джонсън“ 0.44. Само да се появи Бобо и ще му стане горещо под задника.

— Зареден ли е? — попита Гормън.

— Нямаше да имам голяма полза от него, ако беше празен.

Капитан Франк свали ударника и Гормън затаи дъх. Когато револверът беше сложен на безопасно място, старият мъж се изправи. Мина през процепа в избеляло разкъсано одеяло, отделящо кабината от салона със седалките. Гормън го последва.

Редиците прозорци от двете страни на каросерията бяха боядисани, придавайки на смътната светлина червени, сини, зелени и жълти отблясъци. За щастие, няколко бяха отворени и пропускаха неподправената дневна светлина и свежия морски бриз. Оригиналните седалки бяха махнати, за да се вмести богат асортимент от необичайна покъщнина и принадлежности: походно легло с юрган, оставен в безпорядък, плетен стол с отвесна облегалка, една-единствена лампа и няколко корабни сандъци с най-различни размери, някои изправени, всичките претъпкани с джунджурии и странни предмети от отшелническия живот на Капитан Франк. Върху сандъка, който беше най-близо до леглото, Гормън видя „Книга на седемте морета“ от Петер Фройкен, стара газова лампа, смачкана бирена кутия и револвер. Забеляза още три оръжия, докато старецът се навеждаше към леглото: ловджийска двуцевка, която висеше на две безформени телени закачалки от багажника над главата, сабя, облегната на метална преграда близо до вратите на страничния изход, и дръжката на пистолет, която се подаваше от отворената предница на шлем за дълбоководно гмуркане.

— Имате цял арсенал — отбеляза Гормън.

— Да, сър. Само да ми дойде Бобо. Без значение е къде се намирам. Ако съм тук — той грабна револвера от сандъка и прободе въздуха с цевта му, като че ли се прицелваше бързо в нежелан гост. — Ако съм в малкия си камбуз^[2] — придърпа оръжието към задницата на автобуса, където друго одеяло висеше над пътеката точно зад страничния изход — до печката имам 38-калибров „Смит енд Уесън“. Отпред имам един „Лугер“^[3]. Където и да съм, имам готовност. Само нека Бобо се опита.

Остави револвера на пода, до краката си.

— Седнете тук — каза той и потупа походното легло.

Гормън извади останалите две бири. Подаде на капитан Франк едната и седна до него. Отвори своята кутия, докато капитанът разчистваше сандъка. Бирата вече не бе толкова студена. Отпи няколко глътки и съжали, че не се сети за себе си да вземе бутилка джин.

Старецът отвори сандъка и извади смачкана папка, подвързана с кожа, която приличаше на семеен албум. Затвори сандъка и я постави върху капака, по средата, между себе си и Гормън. Наведе се и отвори корицата.

— Прелестно! — възкликна Гормън.

— Баща ми, това е негова работа. Не беше чак такъв художник като мене, но колкото може се е постарал.

Скицата с молив, смачкана и изцапана, сякаш прекарала много време сгъната в нечий джоб, показваше лаеща глава с муцуна.

— Това е Бобо — обясни Капитан Франк. — Баща ми го нарисувал на борда на кораба „Мери Джейн“, когато се връщали.

Гормън се вгледа в главата. Беше нарисувана анфас и представляваше овал с дръпнати очи — полукръг, който очертаваше муцуната и отворената уста с две редици остри зъби.

— Няма нито един косъм — продължи капитанът. — Няма дори вежди, нито мигли. И кожата му е бяла като корем на риба. Като албинос. Няма никакъв цвят, с изключение на очите. Баща ми казваше, че очите на съществото били сини като небето.

Прелисти страницата. Следващата рисунка, в профил, показваше тъпата муцуна на съществото. С изключение на муцуната, главата изглеждаше почти човешка. Там, където трябваше да бъде ухото, се забелязваше кръгче колкото монета.

— Къде му е ухото?

— Това е то — дупка с малка кожена ципа върху нея. Баща ми казваше, че Бобо можел да отваря тази ципа като клепач и имал слух като куче.

— Невероятно.

На следващата страница бе залепена рисунка на Звяра, застанал прав. От коленете до кръста фигурата бе обезобразена с драскотини от молив, сякаш някой е дращил върху нея в пристъп на ярост. Графитният връх на молива дори бе разкъсал хартията, набръчквайки на хармоника един отрязък от листа, който впоследствие е бил изгладен и залепен.

— Какво е станало с това?

Капитан Франк тръсна глава и въздъхна.

— Майка ми го направи. Беше ужасно скромна жена, мир на праха й. Така и не успях да видя рисунката, преди да я повреди.

— Жалко — каза Гормън.

Изучи онова, което бе останало от съществото. С изключение на животинските нокти върху пръстите на ръцете и краката, много приличаше на човешко същество. Раменете и гръдният кош бяха широки, крайниците — дебели и мускулести. Едната ръка бе по-дълга от другата, но Гормън реши, че е грешка на художника.

— Знаете ли колко е голямо?

Капитан Франк отпи от бирата.

— Високо е около метър. Толкова е било, когато баща ми се отървал от него. Тогава не е имало и година. Баща ми казваше, че възрастните зверове — онези, които убили на острова, достигали два метра.

Гормън кимна и Капитан Франк обърна страницата. Очакваше да види още някаква рисунка, този път може би на съществото, гледано отзад, но вместо това забеляза изрезка от вестник. В горния край на страницата бе надраскано на ръка: „Кларион, 21 юли 1902 г., Лорийн.“ Заглавието на статията бе отпечатано с по-тъмен шрифт.

ДЕТЕ ОТ МАЛКАСА, УБИТО ОТ КОЙОТ

Лорийн Нютон, тригодишната дъщеря на Франк и Мери, била зверски нападната и убита в двора на къщата на родителите й на „Крайбрежна улица“. Разтревожени от писъците на детето…

Гормън поклати глава, сякаш бе потресен и обърна на следващата страница, без да дочете историята. В средата бе залепена обявата за погребението на детето. Не си даде труда да я прочете. Прелисти и разгъна първата страница на броя на „Кларион“ от 3 август 1903 година. Вниманието му бе привлечено от категоричното заглавие:

ТРИМА УБИТИ В КЪЩАТА НА ТОРН!

— Това е прекрасно! — каза Гормън.

— Баща ми е запазил тези ранни статии. Аз добавих още, след като той умря, и ги събрах всичките тук.

Гормън разгледа четирите колонки с дребен шрифт и сгъна отново страницата. Следващите статии описваха хващането, процеса и линчуването на Пое Гаучър. След това Гормън видя още една сгъната предна страница на „Кларион“ — този път разказваше за кръвопролитието, извършено почти тридесет години по-късно — за съпруга и децата на Маги Куч. След няколко продължения на историята, Гормън попадна на изрезка за изчезването на бащата на Капитан Франк.

— Тук започнах да ги събирам — каза старият мъж.

Гормън прегледа една статия, посветена на откриването на „Къщата на Звяра“. След това прехвърли страница след страница статии с подробности за изчезнали жители на града и туристи, по двама-трима всяка година.

— Безследно изчезналите са много — каза той.

— Това са само тези, за които е съобщено. Предполагам, че са много повече, за които никой не е съобщил.

— И мислите, че за всичко това е виновен Звярът?

— Може би не за всички — призна Капитан Франк. — Някои от тези хора може да са избягали или да са се изгубили в планината, или да са се удавили. Никой не знае колко са точно, но мога да се обзаложа, че Бобо има пръст в тая работа.

— Защо досега не са взети никакви мерки? Това прави петдесет или шестдесет души, изчезнали за период от двадесет години!

— Ами, сър, от полицията не откриха нищо толкова странно. Господ знае колко пъти им казвах, че зад цялата работа стои Звярът. Така и не ме послушаха. Изглежда, че за тях е нормално да изчезват по двама души годишно.

— Приемливи загуби — промърмори Гормън.

— Освен това отдавна решиха, че съм побъркан. И вече не мога да ги накарам дори да ме изслушат.

— Показвал ли си им това? — попита той, потупвайки албума с изрезки.

— Естествено. Но както Ви казах, те ме мислят за луд.

Гормън попадна на друга цяла заглавна страница от вестника. Тази се занимаваше с нападението върху Том Багли и Дари Мейуд през 1951-ва. След продълженията имаше още страници с изрезки за изчезнали хора. Най-накрая намери статии за миналогодишните убийства на Зиглърови — баща и син — и на полицая Дан Дженсън.

Стигна до празна страница.

Капитан Франк сръбна от бирата.

— Това е всичко, до утрешния брой на „Кларион“. Ще добавя публикациите за историята, която ми разказахте, за Крогънови и Вашия приятел. В „Кларион“ със сигурност ще напишат нещо.

— Напълно ли сте убеден, че е работа на Бобо?

— Обзалагам се, че е той.

Гормън кимна. Затвори внимателно албума и се загледа в него.

— Това е много внушителна документация, Франк.

— Винаги съм мислел, че е мой дълг да отбелязвам тези събития.

— Какво ще кажеш, ако ги публикуваш?

— Да ги публикувам ли? — старецът вдигна рунтавата си бяла вежда.

— Искам да напиша твоята история. Познаваш ли списание „Пийпъл“?

— А-ха.

— Аз работя на щат в това списание. Може би си виждал моята статия за Джери Браун? — каза той.

Помисли си, че наскоро трябва да е имало нещо за Браун.

— Не, аз…

— Както и да е. Важното е следното: аз съм стреснат и поразен от това, което ми разказа този следобед, от информацията в този албум, от самото съществуване на чудовищно място като „Къщата на Звяра“, от видимото безразличие на местните власти към нещо, което е верига от изчезнали хора и зловещи убийства в продължение на седемдесет и пет години. С твоя помощ, бих искал да напиша заглавна статия, която разкрива цялата истина. С помощта на обществено мнение, властите ще бъдат принудени да предприемат действия. Историята, разбира се, ще се фокусира върху теб.

Капитан Франк се намръщи, сякаш премисляше.

— Какво ще кажеш?

Той въздъхна.

— Винаги съм имал намерение аз самият да се справя с Бобо.

— Още по-добре. Ако можеш да направиш това, преди да бъде отпечатана статията, ще включим и разказа ти за преследването, и твои снимки с тялото на Бобо.

— Не съм сигурен, г-н…

— Уилкокс. Харолд Уилкокс.

— Не зная, г-н Уилкокс. Идеята звучи добре. Твърде добре. Какво ще трябва да направя?

— Нищо особено. Остави на мен. Вече ми даде достатъчно информация. Естествено, ще трябва да ми предоставиш: албума, поне достатъчно дълго време, за да направя фотокопия на съдържанието. С удоволствие ще ти дам разписка. Наблизо трябва да има някакъв ксерокс…

— В книжарницата „Линкълн“.

— Добре. Ще го направя следобеда и ще ти го върна… — той млъкна. — Ще ти бъде ли удобно утре сутринта?

— Много ми е неприятно да го изпускам от ръце.

— Можеш да дойдеш с мене, ако ми нямаш доверие.

— Въпросът не е в доверието, г-н Уилкокс.

— Мога да се опитам да ти го върна още тази вечер, ако така предпочиташ.

Капитан Франк започна да дъвче долната си устна.

— Какво ще кажеш, ако ти оставя депозит? Да кажем, сто долара. Ще пазиш парите ми, докато ти върна албума. Става ли?

— Това звучи съвсем справедливо.

Гормън извади от портфейла две банкноти по петдесет долара.

— Имаш ли някакъв лист хартия, върху който да напишем разписките?

— Едва ли е необходимо — каза Капитан Франк и взе парите. — Само пазете албума с изрезките. Аз ще пазя вашите пари.

Подадоха си ръце.

С албума, стиснат под мишница, Гормън напусна автобуса. Докато караше през града, забеляза книжарницата „Линкълн“. Усмихна се и продължи пътя си.