Ричард Леймън
Малкаса Пойнт (17)

16

Джанис лежеше неподвижно и гледаше в огледалата на тавана. Просната върху възглавниците, изглеждаше посиняла и безжизнена като труп, изхвърлен на бунището. Обмисляше начин да се самоубие.

До този момент се бе спряла на две възможности. Полилеят в средата на тавана висеше на около метър над досега й. Ако подреди възглавниците една върху друга и стъпи върху купчината, можеше да го достигне. Ще развинти синята крушка и ще пъхне пръст във фасонката. Ще я убие електрическият ток. Това беше изпълнимо. По-лесният начин — онзи, който мислеше, че ще предпочете, беше да махне всичките си превръзки и да умре от загуба на кръв. След като разгледа раните си, установи, че повечето са повърхностни — малко по-сериозни от обикновени драскотини и ухапвания. Не кървяха. Налагаше се да ги отвори. А можеше да свали крушката, да я счупи и да използва стъклото като нож, с който да разреже китките или гърлото си.

Но имаше една пречка.

Не искаше да умира.

Нямаше да я пуснат. Беше сигурна в това. Но бяха превързали раните й — значи искаха да се съвземе. Защо? Сещаше се само за една причина и от нея й ставаше лошо. Трябваше им жива за забавление на Звяра.

Миналия път е била в безсъзнание. Но ако онова нещо дойдеше сега, щеше да го вижда, да усеща как зъбите и ноктите му я дерат, а пенисът му се блъска в нея.

Стига! Не мисли повече за това. Може би няма да се случи.

Ще се случи.

Притисна с ръка превръзката между краката си.

Няма да позволя да се случи.

Трябва да избягам.

Естествено. Никакви проблеми. Разбиваш вратата и хукваш.

Миналото лято малката Джони избяга лесно от онзи маниак, който ги бе затворил в бунгалото. При това Джони бе завързана за леглото. Аз поне не съм завързана, мислеше си Джанис. Но и вратата на бунгалото не бе заключена отвън.

Ще отворят вратата, сети се тя. Ще трябва да я отворят. Някой, рано или късно, ще дойде да ме провери, може би да ми донесе нещо за ядене или — мисълта я накара да потрепери — да пусне Звяра.

Ако вратата се отвори, ще опита късмета си.

Но трябваше да е подготвена.

Търкулна се от възглавниците, охкайки. Движението събуди раните и предизвика вълни от болка. Изпълзя на колене и замъкна няколко възглавници до средата на стаята. Подреди ги една върху друга и се опита да се изкачи върху тях. Но се сети, че крушката ще бъде ужасно гореща. Примъкна се обратно там, където беше лежала и взе още една възглавница. Калъфката й приличаше на сатен. Дръпна я. Разкъса един от шевовете. После изтърси пълнежа от дунапрен. Уви дясната си ръка в хлъзгавата материя. Върна се до купчината възглавници, която стигаше до кръста й.

Стъпи отгоре. Кракът й потъна. Разпери ръце за равновесие, наведе се, качи и другия си крак и се изправи. Възглавниците под нея се разклатиха. За миг залитна, след това се закрепи.

Посегна с покритата си ръка и хвана синята електрическа крушка. През плата почувства топлината й. Завъртя я. Крушката лесно се разви.

В стаята не влизаше нито струйка светлина отвън и Джанис потъна в съвършен мрак. Продължи да развинтва крушката. Опитваше се да стои неподвижна, но възглавниците бавно се изместваха под краката и тя се олюля. Държеше се леко за крушката. Само това й помогна да не изгуби напълно равновесие и да не падне.

Крушката остана в ръката й.

Джанис бързо скочи сляпо. Напред. В тъмното. Стори й се, че лети, сякаш се спускаше в пропаст. Най-сетне подът тупна под краката й и тя падна назад с разперени ръце. Дупето й се удари в земята, тилът и раменете й се блъснаха във възглавниците. Тя се сгърчи към тях. В тялото й напираше болката.

Добре, помисли тя. Сигурно с този полет си разтворила всичките рани.

Почувства се горда. През болката изпитваше леко вълнение. Беше успяла! Притисна крушката до гърдите и се дръпна при горещия допир.

Хитър ход.

Хитър. Добре. Вече имаш оръжие.

Изчака малко да отмине пристъпа и запълзя. След доста бреме се блъсна в стена.

Вратата, мислеше тя. Трябва да е в тази посока, някъде вляво.

Не искаше да има счупени стъкла на пода, където щеше да се спотайва. Крушката беше топла, но не гореща, и можеше да я държи в ръка. Хвана я за металната част и я удари леко в стената. След това по-силно. Пръсна се с пукане, което прозвуча много силно в тишината. Плъзна пръсти по основата и напипа назъбения ръб.

Тръгна наляво. С една ръка допираше стената. Джанис едва пристъпяше в тъмнината. Напипа вратата. Седна до нея. Опря гръб в стената. Събра коленете си и зачака.

Отнякъде долетя бебешки рев. Може би е някоя котка? Или пък…

Какви звуци издава Звярът? Не, гласът много прилича на човешки. Едва ли е нещо друго.

След няколко минути спря. Къщата отново утихна.

Бебе ли? Джанис сбърчи чело. Маги Куч е твърде стара, за да има бебе. Възможно ли е да не е единствената пленница в къщата?