Рик Риърдън
Синът на Нептун (8)

VII. Хейзъл

На връщане Хейзъл едва не се преби, препъвайки се в един златен къс. Не трябваше да тича толкова бързо, но се страхуваше да не закъснее за събора. Наистина центурионите от петата кохорта бяха най-добродушни в целия лагер, но дори те щяха да я накажат, ако закъснееше. А римските наказания не бяха приятни — търкане на улици с четка за зъби или пък чистене на клетката за бикове в Колизея. Понякога пъхане в чувал, пълен с гневни невестулки, който после биваше хвърлен в Малък Тибър. Все прекрасни възможности.

Златният къс обаче се появи от земята точно навреме, за да може тя да се препъне. Нико се опита да я хване, но Хейзъл се изтърси и одраска ръцете си.

— Добре ли си? — попита Нико, докато посягаше към златния къс.

— Недей! — предупреди го Хейзъл.

Нико замръзна.

— Да… извинявай. Просто… оф. Това нещо е огромно.

Той извади манерка с нектар от авиаторското си яке и сипа малко върху ръцете на Хейзъл. Драскотините веднага започнаха да се затварят.

— Можеш ли да се изправиш?

Той й помогна да стане, след което и двамата се загледаха в златото. Беше с размера на комат хляб и имаше сериен номер и надпис, който гласеше: СЪКРОВИЩЕ НА САЩ.

Нико поклати глава.

— Как, в името на Тартара…

— Не зная — отговори нещастно Хейзъл, — може би е било заровено от престъпници или е паднало преди години от някой фургон. А може и да е дошло от най-близкия банков трезор. Каквото ценно има на земята, ако е наблизо, изскача. И колкото е по-ценно…

— Толкова е по-опасно — намръщи се Нико. — Не трябва ли да го покрием? Ако фавните го намерят…

Хейзъл си представи как фавните биват унищожени и над обгорените им тела се издига ядрен облак. Ужасно!

— Би трябвало да потъне обратно под земята, след като си тръгна, но за всеки случай…

Опитвала бе този номер и преди, но никога с нещо толкова тежко и голямо. Посочи златния къс и се опита да се съсредоточи.

Златото се премести. Тя канализира гнева си, което не бе трудно — мразеше златото, проклятието, миналото си и всичките си провали. Пръстите й потрепераха. Златният къс засия от горещина.

Нико преглътна.

— Ъъ, Хейзъл, сигурна ли си…?

Тя стисна юмрука си. Златото се смачка като маджун. Хейзъл го изкриви във формата на голям, дебел пръстен. Сетне махна с ръка към земята. Поничката, струваща милиони, потъна в пръстта — толкова дълбоко, че след нея не остана нищо освен следа от разкопано.

Нико се ококори.

— Това беше… ужасяващо.

Хейзъл не го смяташе за толкова впечатляващо. Не и сравнено със силите на човек, който съживява скелети и връща хората от света на мъртвите. Но бе доволна, че поне веднъж тя го е изненадала.

От вътрешността на лагера роговете отново завиха. Кохортите свикваха строя, а Хейзъл нямаше желание да я пъхат в торба с невестулки.

— Побързай — каза тя на Нико и двамата се затичаха към портите.

 

Първия път, когато бе видяла как легионът се събира, Хейзъл толкова се уплаши, че малко остана да се скрие обратно в казармите. Дори след девет месеца намираше гледката за впечатляваща.

Първите четири кохорти, всяка съставена от четирийсет здрави младежи и девойки, стояха в редици пред казармите си от двете страни на „Вия Претория“. Петата кохорта се бе събрала най-накрая, пред принципията, тъй като техните казарми бяха в задния ъгъл на лагера — до конюшните и тоалетните. Хейзъл трябваше да изтича през средата на целия легион, за да стигне мястото си.

Лагерниците бяха облечени като за война. Полираните им ризници и наколенници блестяха над дънки и червени тениски. Емблеми на мечове и черепи украсяваха шлемовете им. Дори кожените им военни ботуши изглеждаха свирепо със стоманените си подметки, идеални за маршируване през кал и за ритане на противника. Пред легионите, наредени като огромни блокчета за домино, стояха червените и златисти щитове, всеки от които бе с размера на врата на хладилник. Всички легионери носеха подобно на харпун копие, наречено пилум, гладиус, кинжал и обща екипировка с тегло около четирийсет килограма. И да не си във форма при идването си в легиона, бързо се оправяш. Само ходенето в доспехи натоварваше тялото повече от фитнес.

Хейзъл и Нико притичаха през улицата точно когато всички заставаха мирно, така че стъпките им направо отекнаха по камъните. Хейзъл се опита да не поглежда към никого, но забеляза Октавиан, застанал начело на първата кохорта, да се подхилква, докато гледаше надменно изпод центурионския си шлем. Дузина медали украсяваха нагръдника му.

Хейзъл все още бе бясна от заплахите му. Глупав авгур с глупава пророческа дарба. От всички хора в лагера точно той ли трябваше да разбере тайната й? Беше сигурна, че той би я разкрил, ако не бе фактът, че му е по-удобно да я шантажира с нея.

Тя мина покрай Рейна, която обикаляше напред-назад, яхнала своя пегас Сципио — наричан Скипи^[1], защото козината му бе с цвета на фъстъчено масло. Металните кучета Аурум и Аргентум вървяха до нея. Червеният й офицерски плащ се вееше зад гърба й.

— Хейзъл Левеск — каза тя, — толкова се радвам, че се присъедини към нас.

Хейзъл знаеше, че не бива да отговаря. Бе забравила по-голямата част от екипировката си, но бързо зае мястото си до Франк и застана мирно. Главният центурион — едро момче на име Дакота, тъкмо проверяваше името й. Беше последна в редичката.

— Тук! — изписука тя.

Слава на боговете. Чисто технически не бе закъсняла.

Нико застана до Пърси Джаксън, който стоеше настрана с двама стражи. Косата му бе мокра от скорошната баня и се бе преоблякъл с чисти дрехи, но все още изглеждаше притеснен. Хейзъл не го обвиняваше. Предстоеше му да се запознае с двеста тежко въоръжени тийнейджъри.

Ларите се появиха най-накрая. Пурпурните им фигури проблясваха, докато се наместваха по местата си. Имаха ужасния навик да застават наполовина в някой жив човек, така че редиците изглеждаха като замъглена фотография. Най-накрая обаче центурионите ги подредиха.

Октавиан извика:

— Вдигнете символите!

Носителите на символите пристъпиха напред. Те носеха наметала от лъвска козина и държаха прътове, всеки от които с емблемата на кохортата. Последният, който представи своя символ, бе Джейкъб, носителят на орела. Той държеше дълъг прът, на който нямаше абсолютно нищо. Работата бе почетна, но Джейкъб видимо я мразеше. И макар Рейна да настояваше, че традициите трябва да се спазват, всеки път, когато прътът без орела се надигаше, Хейзъл чувстваше как целият легион се чувства унизен.

Рейна спря своя пегас.

— Римляни! — извика тя. — Вероятно сте чули за нападението днес. Две горгони бяха удавени в реката от новопристигналия Пърси Джаксън. Той бе доведен от самата Юнона, която го представи като син на Нептун.

Младежите от последните редици изпънаха вратове, за да видят Пърси. Той помаха с ръка.

— Здравейте!

— Пърси иска да се присъедини към легиона — продължи Рейна. — Какво казват авгурите?

— Прочетох волята на боговете във вътрешностите на жертвата! — заяви Октавиан, все едно ставаше дума за лъв, който е заклал с голи ръце, а не за плюшена панда. — Авгурите са благоприятни. Той може да служи.

И лагерниците извикаха:

— Аве!

Франк малко закъсня със своето „аве“, което прозвуча като пискливо ехо. Няколко легионери се изкикотиха. Рейна извика старшите офицери — по един от всяка кохорта. Октавиан като най-старши центурион се обърна към Пърси:

— Новобранецо — попита той, — имаш ли препоръки? Писма, които да те представят?

Хейзъл си спомни за собственото си пристигане. Много деца носеха писма от по-стари полубогове от външния свят, възрастни ветерани от лагера. Някои имаха богати и известни препоръчители. Други бяха лагерници от трето или четвърто поколение. Едно хубаво писмо можеше да те уреди на позиция в по-добра кохорта, понякога дори на специална работа — като вестоносец на легиона, което те извиняваше от истински неприятната работа като копаенето на ровове или спрягането на латински глаголи в невъзможни падежи.

Пърси се размърда.

— Писма ли? Ъъ, не.

Октавиан сбърчи нос.

„Това не е честно“ — искаше да изкрещи Хейзъл. Пърси бе дошъл в лагера с богиня. Каква по-добра препоръка от това?

Но семейството на Октавиан изпращаше свои представители в лагера вече повече от век. Той обожаваше да напомня на останалите, че са по-маловажни от него.

— Колко жалко — каза той. — Ще се застъпи ли някой легионер за него?

— Аз! — пристъпи напред Франк. — Той ми спаси живота!

Незабавно се чуха протести от останалите кохорти. Рейна вдигна ръка, за да възстанови тишината, и се вторачи във Франк.

— Франк Занг — каза тя, — за втори път днес ти напомням, че самият ти си в период на пробацио. Твоят божествен родител още дори не те е признал. Нямаш право да се застъпваш за друг лагерник, без да си спечелил първата си ивица.

Франк изглеждаше така, сякаш всеки миг ще умре от срам.

Хейзъл не можеше да остави нещата така. Излезе от строя и каза:

— Франк искаше да каже, че Пърси е спасил живота и на двама ни. Аз съм пълноправен член на легиона и се застъпвам за Пърси Джаксън.

Франк я погледна благодарно, но останалите лагерници се разшумяха. Хейзъл бе пълноправен член само от няколко седмици, а геройското дело, което бе извършила, бе станало почти случайно. Освен това беше дъщеря на Плутон и член на изпадналата в немилост пета кохорта. Не бе направила голяма услуга на Пърси, като го бе подкрепила публично.

Рейна сбърчи нос, след което се обърна към Октавиан. Авгурът се усмихна и сви рамене, сякаш идеята го забавлява. И защо не, наистина, помисли си Хейзъл. Ако оставеше Пърси в петата кохорта, щеше да намали заплахата от присъствието му. А и Октавиан обичаше да държи враговете си на едно място.

— Много добре — каза Рейна. — Хейзъл Левеск, имаш право да се застъпиш за новобранеца. Но дали твоята кохорта ще го приеме?

Войниците от другите кохорти се закашляха, мъчейки се да скрият смеха си. Хейзъл знаеше какво си мислят: „Още един загубеняк за петата кохорта“.

Франк удари с щит по земята. Останалите членове на кохортата последваха примера му, макар да не изглеждаха много развълнувани. Центурионите им, Дакота и Гуен, си размениха нещастни погледи, гласящи нещо като: „Хайде пак…“.

— Кохортата се произнесе — каза Дакота. — Приемаме новобранеца.

Рейна изгледа Пърси със съжаление.

— Поздравления, Пърси Джаксън. Навлизаш в период на пробацио. Ще получиш табела с името и кохортата си. След една година или веднага щом извършиш геройско дело, ще станеш пълноправен член на дванайсетия легион Фулмината. Служи на Рим, изпълнявай правилата на легиона, защитавай лагера с чест. Senatus Populusque Romanus!

Останалите от легиона повториха поздрава.

Рейна завъртя пегаса настрана от Пърси, все едно бе доволна от това, че е приключила с него. Скипи разпери красивите си криле. Хейзъл усети да я жегва завист. Би дала всичко за такъв кон, но това нямаше как да се случи. Конете бяха само за офицери или за варварска кавалерия. Не за римски легионери.

— Центуриони и войници — каза Рейна, — имате един час за вечеря. След това ще се видим на Полята на Марс. Първа и втора кохорта се отбраняват. Трета, четвърта и пета кохорта нападат! Късмет!

Този път легионерите бяха много по-шумни заради вечерята и игрите. Кохортите напуснаха строя и се затичаха към столовата. Хейзъл махна на Пърси, който си проправи път през тълпата заедно с Нико. За огромна изненада на Хейзъл Нико се усмихваше одобрително.

— Браво, сестричке — каза той, — да се застъпиш за него бе много смело.

Досега никога не я бе наричал „сестричке“. Замисли се дали не е наричал така Бианка.

Един от стражите даде на Пърси табелката с името му. Пърси я окачи на кожения си гердан със странни мъниста.

— Благодаря, Хейзъл — каза той. — Какво точно означава застъпването ти за мен?

— Гарант съм за доброто ти поведение — обясни Хейзъл. — Длъжна съм да ти обясня правилата, да отговарям на въпросите ти и да направя всичко, което е по силите ми, за да не посрамиш легиона.

— А ако оплескам нещо?

— Тогава ще ме убият заедно с теб — отговори Хейзъл. — Гладен ли си? Хайде да хапнем!