Рик Риърдън
Синът на Нептун (5)

IV. Пърси

На излизане от лагера Хейзъл му купи кафе и черешово кексче от Бомбило, сладкаря с две глави.

Пърси буквално глътна кексчето. Кафето също му се услади много. Помисли си, че ако се добере до душ и нови дрехи, и успее да поспи, ще се почувства направо златен. Може би дори имперски златен.

Видя как група хлапета по бански и кърпи за баня се отправят към сграда, от чиито комини се издигаше пара. От вътрешността й се чуваше смях и плясък на вода, сякаш вътре имаше басейн.

Място точно като за Пърси.

— Баня — каза Хейзъл. — Да се надяваме, че ще се доберем до нея преди вечеря. Не си живял, ако не си се изкъпал в римска баня.

Пърси нетърпеливо въздъхна.

Докато приближаваше главния вход, забеляза, че казармите стават по-големи и по-хубави. Дори духовете изглеждаха по-добре, с по-сияйни брони и ореоли. Пърси се опита да разчете символите по знамената, веещи се пред сградите.

— На хижи ли сте разделени? — попита той.

— Нещо такова. — Хейзъл се наведе и над нея прелетя момче, яхнало огромен орел. — Във всяка от петте ни кохорти има по около четирийсет деца. Те са разделени в казарми от по десет човека, които са нещо като съквартиранти.

Пърси не бе гений по математика, но се опита да го пресметне.

— Искаш да ми кажеш, че в лагера има двеста души?

— В общи линии.

— И всички те са деца на боговете? Браво на боговете тогава.

Хейзъл се засмя.

— Не всички са деца на върховните богове. Има стотици низши божества, освен това много от лагерниците са просто заветници — второ или трето поколение. Може би родителите им са били полубогове или бабите и дядовците им.

Пърси премигна.

— Деца на полубогове?

— Да? Това изненадва ли те?

Пърси не бе сигурен. През последните няколко седмици се бе тревожил как да оцелее. Идеята, че ще живее достатъчно дълго, че да порасне и да си има деца, му се струваше невъзможна мечта.

— А тези, завистниците…

— Заветници — поправи го Хейзъл. — От завет. Като наследство.

— И те ли имат силите на полубогове?

— Понякога да. Понякога не. Но могат да бъдат обучени. Всички велики римски пълководци и императори твърдели, че имат божествен произход. В повечето случаи били прави. Авгурът на лагера например е заветник, потомък на Аполон. Предполага се, че притежава дарбата да пророкува.

— Предполага се?

Хейзъл направи гримаса.

— Сам си прецени, като го видиш. Името му е Октавиан.

Всичко това не подобри настроението на Пърси. От този Октавиан зависеше съдбата му. Ако само се предполагаше, че има дарба…

— А тези отбори — смени темата той, — кохорти или там както ги нарече… по това кой е ваш родител ли се разделяте?

Хейзъл го зяпна.

— Каква ужасна идея! Не, офицерите решават кой закъде е. Ако сме разделени по богове, кохортите няма да са равностойни. Аз например ще съм самичка.

Пърси усети да го пронизва тъга, сякаш бе изживял нещо подобно.

— Защо? Кой е твоят божествен родител?

Преди да може да отговори, някой зад нея извика:

— Чакай!

И до тях притича дух — старец с корем, който изглеждаше така, сякаш бе глътнал медицинска топка. Облечен беше в толкова дълга роба, че се препъваше в нея. Щом ги настигна, спря да си поеме въздух. Червената аура около него потръпваше.

— Това е той, нали? — изохка духът. — Новият легионер на петата кохорта!

— Вителий — каза му Хейзъл, — имаме работа.

Духът не й обърна внимание, а започна да обикаля Пърси, оглеждайки го като автомобил втора употреба.

— Не знам, не знам — изръмжа той. — За кохортата трябва да избираме само най-добрите. Този има ли си зъби? Умее ли да се бие? А да чисти конюшни?

— Да, да и не — отговори Пърси. — Кой си ти?

— Пърси, това е Вителий — намеси се Хейзъл, а изражението й бе красноречиво: „Не го приемай на сериозно!“.

— Той е един от ларите и следи новобранците.

На една от близките веранди другите духове се закикотиха, когато Вителий започна да крачи напред-назад, препъвайки се в тогата си и вдигайки колана с меча над корема си.

— Да — каза Вителий. — По времето на великия Юлий Цезар петата кохорта бе най-велика. Гордостта на Рим и дванайсетия легион Фулмината! А днес… срамота. Погледни само Хейзъл с тази спата. Нелепо оръжие за един легионер, това е меч за кавалерията! Ами ти, момче. Защо миришеш на гръцки канал?

— Поизпотих се малко, като се борих с горгоните — отговори Пърси.

— Вителий — прекъсна ги Хейзъл, — трябва да отведа Пърси при авгура, преди той да може да се присъедини към нас. Защо не отидеш да провериш как е Франк? Той вероятно е в оръжейната и проверява разни неща. Знаеш колко цени помощта ти.

Духът повдигна вежди.

— Всемогъщи Марсе! Нима са оставили онзи пробацио да рови из оръжейната! Обречени сме!

И той се затътри по улицата, спирайки на всеки няколко крачки, за да оправи тогата си или да вдигне колана с меча.

— Добреее… — каза Пърси.

— Съжалявам — започна Хейзъл, — той е малко ексцентричен, но е от най-старите лари. Съществувал е от основаването на легиона.

— Легиона… той го нарече Фулмината? — подхвърли Пърси.

— Гръмовержец — преведе Хейзъл. — Това е нашето мото. Дванайсетият легион е бдял над цялата империя. Когато Рим паднал, много от легионите просто изчезнали. Скрили сме се, изпълнявайки тайните заповеди на самия Юпитер. Задачата ни била да оцелеем, да търсим нови полубогове, да пазим римската слава. И оттогава сме така — местим се там, където римското влияние е най-силно. От няколко века сме в Америка.

Колкото и странно да звучеше това, Пърси го вярваше. Нещо повече — звучеше му познато. Като нещо, което винаги е подозирал.

— А ти си в петата кохорта — предположи той. — Тя не е особено популярна, нали?

Хейзъл изсумтя.

— Точно. Присъединих се към нея миналия септември.

— Няколко седмици, преди онзи пич, Джейсън, да изчезне.

Пърси разбра, че е засегнал болна тема. Хейзъл сведе глава. Остана притихнала достатъчно дълго, че да преброи всяко паве на улицата.

— Хайде — каза най-накрая, — ще ти покажа любимата си гледка.

 

Спряха се точно пред главните порти. Крепостта бе разположена на най-високото място в долината, така че можеха да видят почти всичко.

Пътят слизаше надолу по реката и се разделяше. Едната пътека вървеше на юг и стигаше хълма с храмовете. Другата завиваше на север и водеше до град, който изглеждаше като миниатюрна версия на Древен Рим. За разлика от военния лагер, градът изглеждаше неподреден и шарен, със сгради, скупчени една до друга под невъзможни ъгли. Дори от толкова далеч Пърси виждаше как хора се събират на площада, търговци рекламират стоката си на открит пазар, а родители с деца играят в парковете.

— Тук си имате семейства? — попита той.

— Да, в града — отговори Хейзъл. — Щом те приемат в легиона, служиш десет години. След това правиш каквото си искаш. Повечето герои отиват в света на смъртните, но навън е опасно за нас. Затова мнозина остават тук, намират убежище. В този град може да се ожениш, да имаш деца, дори да се пенсионираш, щом остарееш. Тук е единственото безопасно място за нас. Така че — да, много ветерани се устройват и живеят тук, защитени от легиона.

Стари полубогове. Герои, които живеят без страх, женят се, имат семейства. Пърси не можеше да разбере всичко това. Изглеждаше прекалено хубаво, за да е вярно.

— Ами ако някой нападне долината?

Хейзъл сви устни.

— Не сме беззащитни. Границите ни са вълшебни. И все пак, силата ни не е това, което беше. Напоследък нападенията на чудовищата стават все по-дръзки. Ти ми каза, че горгоните не умират, но ние вече забелязахме това. С други чудовища.

— Имаш ли идея каква е причината?

Хейзъл погледна настрани. Пърси разбра, че тя крие нещо, което не бива да казва.

— Сложно е — каза накрая. — Брат ми твърди, че Смъртта не е…

И тогава се появи бойният слон. Някой зад тях изкрещя:

— Сторете път! — и Хейзъл издърпа Пърси, миг преди през мястото, на което бяха застанали, да мине огромен слон, покрит с черна броня от кевлар. Думата СЛОН бе написана върху бронята му (съвсем ненужно според Пърси).

Огромното животно мина с трясък по пътя и зави на север, насочвайки се към огромно открито поле, където се строяха някакви укрепления.

Пърси изплю прах от устата си.

— Какво по…

— Слон — обясни Хейзъл.

— Да, видях надписа. Защо си отглеждате брониран слон?

— За игрите довечера — отговори Хейзъл. — Името му е Ханибал. Обижда се, ако не го включим.

— А ние не искаме да го обидим, така ли?

Хейзъл се засмя. Не бе за вярване, че само допреди миг бе изглеждала толкова мрачна. Пърси се замисли какво е искала да каже. Имаше брат. Но твърдеше, че би живяла сама, ако лагерът е разпределен по божествен родител.

Пърси не можеше да я прецени като човек. От една страна му изглеждаше мила и дружелюбна, доста зряла за някой, който едва ли е на повече от тринайсет. Но в същото време му се струваше, че тя крие някаква черна тайна, сякаш бе гузна за нещо.

Хейзъл посочи на юг през реката. Тъмни облаци се събраха над Храмовия хълм. Ярки светкавици обляха монументите в кървавочервена светлина.

— Октавиан е зает — каза Хейзъл. — По-добре да тръгваме.

 

Докато вървяха, минаха покрай няколко типа с кози крака, които стояха отстрани на пътя.

— Хейзъл! — извика един от тях.

Той затрополи към тях широко усмихнат. Носеше избледняла хавайска риза, а за панталони му служеше гъстата козя козина. Огромната му африканска прическа се тресеше, а очите му бяха скрити зад малки кръгли очилца, чиито стъкла бяха с цвета на дъгата. В ръцете си носеше табела, на която пишеше:

ЩЕ (ПЕЯ) (РАБОТЯ) (ГОВОРЯ) СЕ МАХНА САМО СРЕЩУ ДЕНАРИЙ!

— Здрасти, Дон — каза Хейзъл. — Нямаме време…

— Това е супер! — не й обърна внимание Дон и затропа с копита до тях. — Този е новак! — и се ухили на Пърси. — Да ти се намират три денария за билетче? Забравих си портфейла вкъщи и закъснявам за работа…

— Дон — скастри го Хейзъл, — фавните нямат портфейли или къщи, а освен това тук няма автобуси, че да ти трябва билетче за тях.

— Вярно е — весело призна той. — И все пак имате ли денарии?

— Казваш се фавнът Дон? — попита Пърси.

— Да. И?

— Нищо. — Пърси се опита да остане сериозен^[1]. — Защо фавните не работят? Не трябва ли да помагат на лагера?

Дон изблея.

— Фавни да работят? Нелепо!

— Фавните са свободолюбиви — опита се да се изрази тактично Хейзъл. — Стоят при нас, защото е… ами, безопасно. И ние ги търпим, но…

— Хейзъл е супер — каза Дон, — толкова мила. Всички лагерници ми викат: „Махни се, Дон!“. Но тя ми казва: „Дон, махни се, моля те!“. Обичам я!

Фавнът изглеждаше безобиден, но Пърси продължаваше да се чувства леко възмутен. Не можеше да се отърве от чувството, че фавните трябва да са нещо повече от просяци, чакащи някой денарий като подаяние.

Дон погледна към земята и ахна:

— Късметче!

Той посегна към нещо, но Хейзъл извика:

— Дон, НЕДЕЙ! — и го избута, взимайки малък бляскав предмет. Пърси само го мерна, преди тя да го прибере обратно в джоба си. Можеше да се закълне, че е видял диамант.

— Хайде де, Хейзъл — започна да мрънка Дон. — С това щях да си купувам понички цяла година!

— Дон, моля те — каза Хейзъл, — махни се.

Тя изглеждаше разтърсена от нещо, сякаш току-що е спасила Дон от бронирания слон.

Фавнът въздъхна.

— Ох, не мога да ти се сърдя истински. Но все си мисля, че носиш късмет. Всеки път, когато минеш…

— Довиждане, Дон — прекъсна го Хейзъл. — Хайде, Пърси.

И тя се затича. Пърси също трябваше да ускори крачка, за да не изостане.

— Какво стана? — попита той. — На пътя имаше диамант!

— Моля те — каза тя, — не питай.

Двамата продължиха в неловко мълчание по пътя си към Храмовия хълм. Виеща се каменна пътека ги преведе през странна колекция от мънички олтари и огромни куполи. Статуи на богове сякаш следяха Пърси с очи. Хейзъл посочи храма на Белона.

— Богиня на Войната — каза тя, — майка на Рейна.

След това минаха покрай огромна червена крипта, украсена с човешки черепи, побити на стоманени колове.

— Моля те — каза Пърси, — кажи ми, че не отиваме там.

Хейзъл поклати глава.

— Не. Това е храмът на Марс Ултор.

— Марс… това е богът на Войната Арес, нали?

— Арес е гръцкото му име, но да — съгласи се Хейзъл, — става дума за същото божество. Ултор означава „отмъстител“. Той е вторият най-важен бог на Рим.

Пърси не бе очарован от тази информация. По някаква причина се изпълваше с гняв само от вида на грозната червена сграда. Сетне посочи към залива. Над най-големия от храмовете — кръгъл и придържан от мраморни колони купол, се струпваха облаци.

— Предполагам, че това е храмът на Зевс… ъъ, исках да кажа на Юпитер. Натам вървим, нали?

— Да. — Хейзъл звучеше напрегната. — Октавиан чете пророчества там, в храма на Юпитер Оптимус Максимус.

Пърси трябваше да се замисли, но накрая си преведе латинските думи.

— Юпитер… всеблаг, всемогъщ.

— Точно така.

— А каква е титлата на Нептун? — попита Пърси. — Най-готин и страхотен?

— Не точно. — Хейзъл посочи към малка синя сграда с размера на рибарска колиба. Над вратата имаше закован тризъбец, покрит с паяжини.

Пърси надникна вътре. На мъничък олтар имаше купа с три изсъхнали ябълки.

Сърцето му прескочи удар.

— Явно е популярно местенце.

— Съжалявам, Пърси — каза Хейзъл, — но римляните винаги са се плашили от морето. Използвали кораби само при крайна необходимост. Дори в по-нови времена да дойде дете на Нептун е лоша поличба. Последният път, когато това се случило, последвало ужасно земетресение. Това било отдавна, през 1906 година, когато лагерът бил разположен отвъд залива, в Сан Франциско…

— И ми казваш, че дете на Нептун го е причинило?

— Така се говори. — Хейзъл го погледна така, сякаш искаше да се извини. — Но мисълта ми е, че римляните се боят от Нептун. Не го обичат много.

Пърси се загледа към паяжините на тризъбеца.

Страхотно — помисли си. Дори да го приемеха в лагера, никога нямаше да го обикнат. Трябваше да се надява да уплаши другите лагерници, та да получи някоя сушена ябълка за вечеря.

Въпреки това, докато стоеше пред олтара на Нептун, се почувства така, сякаш през вените му минават вълни. Той бръкна в чантата и извади последната храна, която носеше — едно старо геврече. Не беше много, но го остави на олтара.

— Ей… тате. — Почувства се глупаво, задето говори на купа с плодове. — Ако можеш да ме чуеш, помогни ми, става ли? Върни ми паметта. Кажи ми… кажи ми какво трябва да направя. — Гласът му потрепера. Не искаше да се размеква, но бе изтощен, изплашен и изгубен. Готов беше на всичко, за да получи някакъв съвет. Искаше му се да узнае нещо за стария си живот, което да е сигурно, а не спомен, който го няма.

Хейзъл постави ръка на рамото му.

— Всичко ще е наред. Нали ни намери? Вече си един от нас.

Почувства се странно от това, че е успокояван от малко момиче, което почти не познава. Но беше щастлив, че тя е до него.

Над двамата изтътна гръм, а хълмът бе озарен от алена мълния.

— Октавиан е почти готов — каза Хейзъл. — Да тръгваме.

 

Сравнен с колибката на Нептун, храмът на Юпитер определено бе оптимус и максимус. Красиви мозайки и латински надписи покриваха мраморния под. Куполът над главите им бе висок двайсет метра и позлатен. Храмът бе отворен, така че вятърът постоянно фучеше през него.

В центъра имаше олтар, пред който някакво момче, надянало тога, извършваше странен ритуал пред огромна златна статуя на големия шеф — небесния бог Юпитер, облечен в копринена роба размер XXXL, с мълния в ръка.

— Не изглежда така — промърмори Пърси.

— Кое? — попита го Хейзъл.

— Мълнията — отговори той.

— За какво говориш?

— Аз… — Пърси се намръщи. За миг помисли, че си е спомнил нещо. Но вече го нямаше — За нищо, предполагам.

Момчето пред олтара надигна ръце. Още червени светкавици блеснаха в небето и храмът се разтърси. След това момчето свали ръце надолу и гръмотевиците спряха. Облаците избеляха и се разпръснаха.

Впечатляващ номер — особено предвид външния вид на момчето. То бе високо и мършаво, със сламеноруса коса, дънки, които му бяха твърде големи, торбеста риза и увиснала роба. Приличаше на плашило, наметнато с чаршаф.

— Какво прави той? — попита Пърси.

Момчето в тогата се обърна. На лицето му бе цъфнала крива усмивка, а погледът му бе леко налудничав. Изглеждаше така, сякаш е играл твърде напрегната компютърна игра. В едната си ръка държеше нож, а от другата висеше нещо, подобно на мъртво животно.

Изглеждаше много, много луд.

— Пърси — каза Хейзъл, — това е Октавиан.

— Грекусът — обяви тържествено Октавиан. — Колко интересно.

— Ъъ, здрасти — каза Пърси. — Ти да не убиваш малки животинки?

Оставиан погледна към висящото нещо в ръката си и се изсмя:

— Не, не. Някога да, така правехме, изследвахме волята на боговете, написана във вътрешностите на жертвените животни — пилета, кози и други подобни. Но днес използваме тези!

И той метна косматото нещо към Пърси. Оказа се изкормена плюшена мечка. Пърси забеляза, че в краката на Юпитеровата статуя има цели купчини осакатени играчки.

— Сериозно? — попита Пърси.

Октавиан слезе от подиума. Сигурно беше към осемнайсетгодишен, но бе толкова блед и слаб, че можеше да мине и за много по-млад. Първоначално му се видя безобиден, но когато приближи, Пърси вече не бе толкова сигурен. Очите на Октавиан блестяха от нездраво любопитство, сякаш се чудеше дали да не изкорми Пърси като плюшено мече, за да научи нещо от вътрешностите му.

Октавиан присви очи.

— Изглеждаш ми нервен?

— Напомняш ми на някого — отговори Пърси, — но не помня на кого точно.

— Вероятно на великия ми адаш Октавиан Август. Всички казват, че ужасно си приличаме.

Пърси не смяташе, че е това, но не можеше да си спомни друго.

— Защо ме нарече грък?

— Прочетох го в авгурите. — Октавиан посочи с ножа си изкормения плюш на олтара. — Съобщението гласеше: „Гъркът пристигна“. Или може би: „Гъската извика“. Но ми се струва, че първата интерпретация е по-вярна. Дошъл си, за да се присъединиш към легиона, нали?

Хейзъл го представи. Тя разказа на Октавиан всичко, случило се откакто се срещнаха в тунела — сблъсъка с горгоните, битката край реката, появата на Юнона, разговора им с Рейна.

Когато чу името на Юнона, Октавиан се изненада.

— Юнона — повтори той. — Наричаме я Юнона Монета, онази, която предупреждава. Тя се явява във времена на криза, за да предупреди Рим за предстояща заплаха. Той погледна към Пърси, сякаш за да допълни: като загадъчни гърци, например.

— Чух, че Пирът на Фортуна е тази седмица — каза Пърси. — Горгоните казаха, че тогава ще има нашествие. Видя ли това в плюша?

— Не, за жалост — въздъхна Октавиан. — Волята на боговете е неясна тези дни. Не мога да разчета почти нищо.

— Нямате ли си… — Пърси се поколеба. — Оракул или нещо подобно?

— Оракул? — усмихна се Октавиан. — Каква сладка идея. Но се опасявам, че нямаме такъв. Сега, ако прегледаме Сибилските книги, както препоръчах…

— Сибо… какво? — попита Пърси.

— Книги с пророчества — обясни Хейзъл, — от които Октавиан е обсебен. Римляните се съветвали с тях по време на бедствия. Но повечето хора смятат, че те са изгорели с падането на империята.

— Някои хора смятат така — поправи я Октавиан. — За нещастие текущото ръководство отказва да организира мисия, с която да ги потърсим…

— Понеже Рейна не е луда — отговори Хейзъл.

— И сме ограничени, понеже разполагаме само с няколко откъслечни листа — продължи Октавиан, — с няколко загадъчни предсказания като това. — Той кимна към надписите по мраморния под.

Пърси погледна към редиците думи, без да очаква да ги разбере… след което се задави.

— Онова там! — посочи той и започна да превежда, докато четеше: — Седмина герои ще сбере зовът, през огън или буря ще премине светът…

— Да, да — прекъсна го Октавиан и завърши, без дори да поглежда текста: — Клетва трябва да се спази със сетен дъх, пред Портите на Смъртта бди врагът.

— Но аз знам това пророчество! — Пърси се чувстваше така, сякаш върху храма отново бе паднал гръм. Сетне осъзна, че целият трепери. — Това е важно.

Октавиан повдигна вежда.

— Разбира се. Наричаме го Пророчеството на седмината. То е на няколко хиляди години. Не знаем какво означава. Всеки път, когато някой се опита да го разчете… е, Хейзъл може да ти разкаже повече. Случват се бели.

Хейзъл го погледна лошо.

— Просто прочети предсказанието за Пърси. Може ли да се присъедини към легиона, или не?

Пърси почти виждаше как работи умът на Октавиан, как преценява дали може да му бъде полезен, или не. Сетне авгурът постави ръка върху чантата му.

— Какво красиво животно! Може ли?

Пърси не го разбра, докато Октавиан не му взе пандата от търговския център, която стоеше на върха на раницата. Това бе глупава плюшена играчка, но Пърси я бе носил дълго и се бе привързал към нея.

— Хей! — извика той, когато Октавиан я отнесе на олтара и надигна ножа си.

Октавиан я изкорми и пръсна плюша по олтара. Сетне метна обезобразената играчка настрани, промърмори нещо под носа си и се обърна към тях с триумфираща усмивка.

— Блага вест! — извика той. — Пърси може да се присъедини към легиона. Ще го зачислим към кохорта на вечерния събор. Предай на Рейна, че съм го одобрил.

Хейзъл бе видимо облекчена.

— Това е… страхотно. Хайде, Пърси.

— О, Хейзъл — обади се тогава Октавиан, — щастлив съм, че приемаме Пърси в легиона, но изборите за претор предстоят. Надявам се не си го забравила.

— Джейсън не е мъртъв — сряза го Хейзъл. — Ти си авгурът. Трябва да го намериш!

— Опитвам се, опитвам се! — Октавиан посочи осакатените играчки. — Съвещавам се с боговете всеки ден! Но, уви, след осем месеца все още не съм открил нищо. Разбира се, продължавам да опитвам, но ако Джейсън не се завърне до Пирът на Фортуна, ще сме принудени да действаме. Не може да има вакантно място толкова дълго. Много ще съм ти благодарен, ако ме подкрепиш на изборите за претор. Това ще означава много за мен.

Хейзъл стисна юмруци.

— Аз? Да подкрепя теб?

Октавиан свали тогата си, сгъна я и я остави заедно с ножа върху олтара. Пърси видя седем линии на ръката му. Значи бе изкарал седем години в лагера. Знакът на ръката му бе лира, символът на Аполон.

— В крайна сметка — каза авгурът — бих могъл да ти помогна. Ще е ужасно, ако онези гадни слухове за теб тръгнат из лагера… или, да не дават боговете, се окажат верни.

Пърси пъхна ръка в джоба си и стисна химикалката си. Този човек заплашваше Хейзъл, това бе очевидно. Един знак от нея и бе готов да извади Въртоп и да види как Октавиан ще се държи, ако се окаже откъм острия му край.

Хейзъл си пое дълбоко въздух. Кокалчетата на юмруците й бяха побелели.

— Ще си помисля — каза тя.

— Отлично — усмихна се Октавиан. — Между другото, брат ти дойде.

Хейзъл се напрегна.

— Брат ми? Защо?

Октавиан сви рамене.

— Кой знае. Чака те край храма на баща ви. Но, моля те, не го кани да остава за дълго. Другите се плашат от него. А сега, ако ме извиниш, трябва да продължа издирването на нашия беден приятел, изчезналия Джейсън. Беше ми приятно да се запознаем, Пърси.

Хейзъл излезе от храма мрачна като буреносен облак, а Пърси я последва. Беше сигурен, че никога преди не е бил толкова щастлив от това, че напуска светилище. Новата му приятелка ругаеше, докато двамата слизаха надолу по хълма. Пърси не разбра всичко, но дочу словосъчетанията „горгонски син“, „властолюбива пепелянка“, а също и някои не особено ласкави предложения за това къде точно може да постави ножа си Октавиан.

— Мразя го тоя тип — процеди накрая на английски тя, — само да можех…

— Нали няма да го изберат за претор? — попита Пърси.

— Ще ми се да не го вярвах. Но Октавиан има много приятели, повечето от които купени. Останалите лагерници се боят от него.

— Боят се от него? Че той е скелет на батерии!

— Не го подценявай. Сама по себе си Рейна не е толкова лоша, но ако Октавиан е до нея… — Хейзъл потрепери. — Нека видим брат ми. Той ще се радва да се запознае с теб.

Пърси не възрази. И той искаше да се запознае с този загадъчен брат, да научи нещо за тайнственото минало на Хейзъл — кой е баща й, каква е тайната й. Пърси не можеше да повярва, че тя е направила нещо лошо. Изглеждаше толкова мила. Но Октавиан се бе държал така, сякаш знаеше нещо ужасно за нея.

Хейзъл заведе Пърси до черна крипта, построена в подножието на хълма. Пред тях стоеше тийнейджър с черни дънки и яке като на летец.

— Хей — каза Хейзъл, — доведох приятел.

Момчето се обърна. Пърси отново се почувства странно, все едно е видял някой, когото познава. Братът на Хейзъл бе блед почти колкото Октавиан, но с тъмни очи и рошава черна коса. Изобщо не приличаше на сестра си. Носеше пръстен, оформен като череп, верижка вместо колан и черна риза, на която също имаше нарисувани черепи. А на кръста му висеше чисточерен меч.

В мига, в който видя Пърси, момчето сякаш се шокира, дори паникьоса.

— Това е Пърси Джаксън — каза Хейзъл, — наш приятел. Пърси, това е брат ми, синът на Плутон.

Момчето възвърна самообладанието си и протегна ръка.

— Приятно ми е да се запознаем — каза той. — Казвам се Нико ди Анджело.