Рик Риърдън
Синът на Нептун (23)

XXII. Франк

Франк предпочиташе да е с приятелите си, въпреки опасността от здравословния зелен чай. Ирида обаче го хвана за ръката и го отведе до маса за кафе на остъклена тераса. Франк остави копието си на пода и седна срещу богинята.

Навън, в мрака, змиевидните изчадия неуморно обикаляха хълма, бълвайки огън и тровейки тревата.

— Франк, знам как се чувстваш — каза му Ирида. — Предполагам, че обгореното дърво в джоба ти става все по-тежко с всеки изминал ден.

Дъхът на Франк спря и ръката му инстинктивно се дръпна към палтото.

— Откъде…

— Казах ти. Зная това-онова. Все пак векове наред бях личният вестоносец на Юнона. Знам защо те помилва.

— Помилвала ме е? — Франк извади дървото и го разви от плата. Колкото и злокобно да бе копието на Марс, това дърво бе по-лошо. И, както бе казала Ирида, сякаш ставаше все по-тежко и по-тежко.

— Юнона те спаси, защото иска да изпълниш ролята си в плана й — каза богинята. — Ако не се бе появила в онзи ден и не бе предупредила майка ти за дървото, щеше да умреш. Роден си с прекалено много дарби. Такава сила изгаря живота на смъртния.

— Прекалено много дарби? — Франк почувства как ушите му поаленяват от гняв. — Аз нямам никакви дарби!

— Това не е вярно, Франк. — Ирида махна с ръка пред себе си, все едно чистеше стъкло. Появи се миниатюрна дъга. — Помисли си само.

В дъгата се появи образ. Франк се видя четиригодишен да тича в двора на баба си. Майка му се бе навела от прозорец на тавана, високо горе, махаше му и му викаше. Опитваше се да привлече вниманието му. Франк не трябваше да е в задния двор, не и самичък. Не знаеше какво прави майка му на тавана, но тя му бе казала да стои край къщата, да не се отдалечава. И Франк, разбира се, направи точно обратното. Той викаше щастливо, докато тичаше към близката гора. Където се изправи лице в лице с огромна мечка гризли.

Този спомен бе много смътен. Докато не го видя в дъгата, Франк не бе сигурен дали не е бил сън. Но сега разбра колко странно е било цялото преживяване. Мечката погледна малкото момче и бе трудно да се прецени кой е по-изненадан.

Тогава се появи майка му. Нямаше начин да е слязла от тавана толкова бързо, но беше там. Застана между мечката и сина си и му каза да тича към къщата. Този път Франк се подчини. После, когато се обърна назад, видя майка му да си идва от гората. Мечката я нямаше. Франк попита какво е станало, а майка му се усмихна и каза: „Баба Меца просто искаше някой да й покаже пътя“.

Сцената в дъгата се промени. Франк се видя на шест годинки, свит в скута на майка си, макар вече да бе твърде голям за това. Дългата й черна коса не бе прибрана назад. Беше го прегърнала. Носеше очилата на носа си (Франк толкова обичаше да й ги взима), а сивият й пуловер ухаеше на джинджифил. Разказваше му приказки за герои, които според нея били техни роднини. Като Шу Фу, който търсел еликсира на живота. Образът в дъгата нямаше звук, но Франк помнеше думите на майка си: „Той бе твоят пра-пра-пра-пра…“ — И тя гъделичкаше Франк, повтаряйки сричката „пра“, докато той не избухнеше в смях.

Тя му разказа и за Сун Гуо, известен още и като Сенека Гракх — човека, победил дванайсет римски и шестнайсет китайски дракона в западните пустини на Китай. „Той бил най-силният дракон от всички — бе казала майка му. — Затова успял да ги победи!“

Франк не я бе разбрал, но историята му се беше видяла страхотна.

Този път тя го погъделичка с толкова много „пра“, че Франк се претърколи на пода, за да избяга. „А най-старият ти предтеча, за който знаем, бил принц на Пилос! И Херкулес се борил с него веднъж. Било голяма битка!“ — каза майка му.

— Нашият спечелил ли? — попита Франк.

Майка му се засмя, но в смеха й имаше горчивина.

— Не, нашият предтеча загубил. Но победата на Херкулес не била лесна. Представи си да се бориш с ято пчели. Толкова трудно било. Дори Херкулес се затруднил!

Франк не бе разбрал коментара — нито тогава, нито сега. Нима предтечата му бил пчелар?

Франк отдавна не си бе спомнял за тези приказки, но сега те се върнаха в ума му ясни като лицето на майка му. Болеше го да я види отново. Искаше да се върне назад във времето, отново да е мъничък и да се свие в скута й.

В образа на дъгата малкият Франк попита откъде все пак е семейството му, щом толкова много герои са му роднини. Дали бяха от Пилос или Рим, от Китай или Канада?

Майка му се усмихна, килвайки глава, сякаш се бе замислила.

„Ли-Жиен — каза накрая тя. — Семейството ни е от много места, но домът ни е в Ли-Жиен. Помни, Франк, твоят дар е специален. Ти можеш да бъдеш всичко.“

Мъглата изчезна, оставяйки Франк насаме с Ирида.

— Не разбирам — промълви с пресипнал глас той.

— Майка ти го обясни — каза Ирида. — Ти можеш да бъдеш всичко.

Това звучеше като някое от тъпо мото — от онези, които родителите казват на децата си, за да им повдигнат самочувствието. Като нещо, което Ирида можеше да напише на някоя от блузите си, редом до надписи като „Богинята живее!“ или „Другата ми кола е летящо килимче!“.

Но начинът, по който го каза Ирида, звучеше като предизвикателство.

Франк притисна ръка до джоба на панталона си, където държеше посмъртния медал на майка си. Среброто бе студено като лед.

— Не мога да бъда нищо — настоя Франк. — Нямам никакви умения.

— А какво си опитвал? — попита Ирида. — Искаше да си стрелец. Справи се добре с това. А дори не си задълбал под повърхността. Твоите приятели, Хейзъл и Пърси, са разпънати между два свята — гръцкия и римския, миналото и настоящето. Но това важи за теб дори повече. Семейството ти е древно — кръвта на Пилос тече във вените ти от страна на майка ти, а баща ти е Марс. Неслучайно Юнона иска да си един от седемте герои. Неслучайно те е избрала, за да се изправиш срещу гигантите на Гея. Но помисли и ти какво искаш.

— Нямам никакъв избор — каза Франк. — Аз съм син на тъпия бог на Войната. Трябва да извърша подвига и…

— „Трябва“ — прекъсна го Ирида, — а не „искам“. И аз някога мислех така. А после ми писна да бъда нечия слугиня. Да нося вино на Юпитер. Да разнасям писмата на Юнона. Да предавам съобщения за всеки глупак със златна драхма в джоба.

— Златна какво…

— Няма значение. Научих се да не ми пука. Отворих си магазинчето и сега съм като нова. И ти можеш да се научиш да си като мен. Може би не може да се изплъзнеш от съдбата си и някой ден това дърво ще изгори. Виждам как го държиш, когато това се случва…

— Благодаря — отговори Франк.

— Но това прави живота ти само още по-ценен! Не бива да правиш това, което очакват родителите ти или баба ти! Не бива да следваш сляпо заповедите на бога на Войната или пък на Юнона! Бъди себе си, Франк! Намери своя път!

Франк се замисли върху това. Звучеше яко — да зареже боговете, съдбата си, баща си. И без това не искаше да е негов син. Той бе бог на Войната, а майка му бе умряла по време на война. Беше изгубил всичко заради войната, а Марс очевидно не знаеше истината за него.

Че Франк не иска да бъде герой.

— Защо ми казваш всичко това? — попита той. — Искаш да изоставя подвига, да позволя лагер „Юпитер“ да бъде унищожен? Приятелите ми разчитат на мен.

Ирида разпери ръце:

— Не мога да ти кажа какво да правиш, Франк. Но каквото и да сториш, направи го, защото ти го искаш, а не защото така са ти наредили. Знаеш ли докъде ме доведе послушанието? Пет хиляди години слугувах на всички. Така и не открих коя съм всъщност. Кое е свещеното ми животно? Никой не си направи труда да ми посвети такова. Къде са храмовете ми? Никога не ги построиха. Хубаво, тогава. Намерих си убежище тук, в магазина. Можеш да останеш с мен, ако искаш. Да предлагаш алтернативен, здравословен начин на живот.

— Как така, сега ли?

— Идеята е, че имаш избор. Ако продължиш напред… какво ще стане, когато освободиш Танатос? Какво добро ще донесе това на семейството, на приятелите ти?

Франк си спомни какво бе рекла баба му — че скоро ще срещне Смъртта. Тя го дразнеше понякога, но все пак бе единственият му жив роднина, единственият човек, който още го обичаше. Ако Танатос останеше окован, Франк можеше и да не я загуби.

Ами Хейзъл? Тя някакси бе избягала от отвъдното. Ако Смъртта я отведеше отново, Франк нямаше да го понесе.

А и той самият си имаше проблем — според Ирида е трябвало да умре още като бебе. Едно обгорено дръвче бе единственото, което го делеше от Смъртта. Дали Танатос нямаше да отведе и него?

Франк се опита да си представи работата при Ирида. Как носи рекламна фланелка на магазина и продава кристали и муски на пътуващи герои и здравословни сладкиши на преминаващи чудовища. А в същото време армия безсмъртни избива обитателите на лагер „Юпитер“.

„Можеш да бъдеш всичко“ — бе казала майка му. Но не е така — помисли си той. — Не мога да бъда егоист.

— Трябва да продължа — каза той, — такава ми е работата.

Ирида въздъхна.

— Очаквах този отговор, но бях длъжна да опитам. Задачата ти… не бих я пожелала на никой — особено на добро момче като теб. Но ако трябва да вървиш, поне мога да те посъветвам нещо. Ще имаш нужда от помощ, за да откриеш Танатос.

— Знаеш ли къде го държат гигантите?

Ирида се загледа замислено към камбанките на тавана.

— Не… Аляска е земя отвъд божествената сфера на контрол. Местонахождението му е скрито от мен. Но има един човек, който знае. Потърсете Финий Пророка. Той е сляп, но вижда миналото, настоящето и бъдещето. Знае много. Може да ви каже къде държат Танатос.

— Финий… — повтори Франк. — Нямаше ли някакъв мит за него?

Ирида кимна с нежелание.

— В стари времена той извършил ужасни престъпления. Използвал дарбата си, за да причинява зло. Юпитер изпратил харпии да го тормозят, но аргонавтите, сред които бил твоят предшественик…

— Принцът на Пилос?

Ирида се поколеба.

— Да, Франк. Макар че дара му, историята за него… ще трябва да ги откриеш сам. Достатъчно е да ти кажа, че аргонавтите прогонили харпиите в замяна на помощта на Финий. Това се случило преди хилядолетия, но знам, че днес Финий отново крачи по земята. Ще го откриеш в Портланд, щата Орегон, по пътя на север. Обещай ми обаче нещо. Ако харпиите още са по петите му, не ги убивай, независимо какво ви обещава Финий. Спечелете по друг начин помощта му. Харпиите не са зли. Те са мои сестри.

— Твои сестри?

— Да, зная. Не изглеждам толкова стара, за да съм им сестра, но е вярно. И Франк… има още един проблем. Ако си твърдо решил да напуснеш, ще трябва да унищожиш базилиските отвън.

— Имаш предвид змиите?

— Да — отговори Ирида, — базилиск означава „малка корона“. Това е сладко име за нещо, което не е никак сладко. Бих предпочела да не ги убивам. Все пак са живи същества. Но няма да можеш да напуснеш, докато те не се махнат. А ако приятелите ти се изправят срещу тях… Е, предвиждам, че ще се случат ужасни неща. Само ти можеш да унищожиш тези чудовища.

— Но как?

Тя сведе поглед към пода. Франк осъзна, че гледа копието му.

— Ще ми се да имаше друг начин — каза тя. — Да имаше няколко невестулки, например. Те са смъртоносни за базилиските.

— Нямам невестулки — призна Франк.

— Използвай тогава подаръка, който получи от баща си. Сигурен ли си обаче, че не искаш да останеш с мен? Имам чудесно обезмаслено мляко.

Франк се изправи.

— Как да използвам копието?

— Сам ще трябва да откриеш това. Аз не подкрепям насилието. Но докато се бориш с изчадията, ще навестя приятелите ти. Надявам се Стрижка да е намерила правилните билки. Последния път бе объркала нещата и… едва ли героите биха искали да се превърнат в теменужки.

Богинята се изправи. Очилата й пробляснаха и Франк видя собственото си отражение в лещите. Изглеждаше сериозен и мрачен. По нищо не приличаше на малкото момче, което бе видял в образите на дъгата.

— И един последен съвет, Франк — каза му тя, — предречено е да умреш, докато държиш това парче дърво. Но може би, ако не го носиш лично, ако имаш доверие на някого, ще е по-добре да му го дадеш.

Пръстите на Франк се свиха около дървото.

— Това предложение ли е?

Ирида се засмя меко.

— Ох, миличък, не. Ще го изгубя в колекцията си. Ще го объркам с кристалите си или по погрешка ще го продам на клиент. Имах предвид да го дадеш на някой приятел. Някой, близък до сърцето ти.

Хейзъл — помисли си веднага Франк. Не съществуваше човек, на който да има по-голямо доверие. Но как можеше да й признае тайната си? Ако разкриеше колко слаб е всъщност, че целият му живот зависи от едно изгоряло дръвче… Хейзъл никога нямаше да го възприеме като герой. Той никога нямаше да е нейният рицар.

А и как можеше да очаква някой да носи това бреме вместо него?

Той отново уви дървото в парчето плат и го прибра в джоба си.

— Благодаря… благодаря ти, Ирида.

Тя стисна ръката му.

— Не губи надежда, Франк. Дъгите винаги са били символ на надеждата.

Тя го изпрати до изхода на магазина, а после го остави сам.

— Надежда — изръмжа Франк. — Бих предпочел няколко невестулки.

После вдигна копието на баща си и излезе навън.

При базилиските.