Рик Риърдън
Синът на Нептун (49)

XLVIII. Франк

Пърси ги чакаше и изглеждаше гневен.

Стоеше на ъгъла на глетчера, подпрял се на стълба със златния орел, и гледаше към разрушенията, които бе причинил. В залива под него морето се бе разширило с няколкостотин метра за сметка на глетчера, а по вълните му плуваха айсберги и останки от опустошения лагер.

Всъщност върху глетчера бяха останали само главните порти, които се бяха килнали настрани, и разкъсано синьо знаме, което лежеше върху няколко заснежени тухли.

Когато се затичаха към него, Пърси каза само:

— Хей! — все едно ги чакаше, за да отидат да хапнат или да се разходят.

— Ти си жив! — изуми се Франк.

— За падането ли говориш? — намръщи се Пърси. — Нищо особено. Падал съм от два пъти по-високо, от арката в Сейнт Луис^[1].

— Моля? — попита Хейзъл.

— Няма значение. Важното е, че не се удавих.

— Явно пророчеството е било неточно — ухили се Хейзъл. — Вероятно е гласяло: „Синът на Нептун ще удави цяла армия призраци в ледовете“.

Пърси сви рамене. Все още гледаше Франк кисело.

— Трябва да си поговорим с теб, Занг. Можеш да се превръщаш в орел и мечка?

— И слон — добави гордо Хейзъл.

— И слон — поклати глава Пърси. — Това ли е семейната дарба? Можеш да променяш формата си?

Франк пристъпи от крак на крак.

— Ами… да. Моят предтеча, аргонавтът Периклимен, можел да го прави. От него съм го наследил.

— А той го е наследил от Посейдон — каза Пърси, — което изобщо не е честно. Аз не мога да се превръщам в животни.

— Не било честно? — зяпна го Франк. — Ти можеш да дишаш под вода, да взривяваш глетчери и да призоваваш урагани! И не е честно, че аз мога да се превръщам в слон?

Пърси се замисли.

— Е, май имаш известно право. Но следващия път, когато ти кажа, че си едно животно…

— Просто млъкни — прекъсна го Франк, — моля те.

Пърси се ухили.

— Ако сте приключили с остроумията — обади се Хейзъл, — можем да тръгваме. Лагер „Юпитер“ е под обсада. Златният орел ще им помогне.

Пърси кимна.

— Има обаче още нещо. Хейзъл, на дъното на залива има поне тон оръжия от имперско злато, а също и брони и много удобна каляска. Мисля, че могат да помогнат в битката.

Търсенето им отне много — прекалено много — време, но знаеха, че тези оръжия могат да предрешат битката, ако успееха да ги отнесат в лагера навреме. Хейзъл използва уменията си, за да вдигне някои от предметите от дъното на морето. Пърси се гмурна и извади други. Дори Франк помогна, като се превърна в тюлен. Това му се стори яко, макар че според Пърси дъхът му вонял на риба.

С общи усилия тримата успяха да извадят и колесницата. Накрая успяха да отнесат всичко на брега и да го оставят на черния пясък в основата на глетчера. Не можаха да поберат всичко в колесницата, но използваха въжето на Франк, за да привържат повечето от златните оръжия и най-хубавите доспехи.

— Прилича на шейната на Дядо Коледа — отбеляза Франк. — Дали Арион ще може да тегли толкова тежък товар?

Арион изпръхтя.

— Хейзъл — обади се Пърси, — определено ще измия устата на коня ти със сапун. Като изключим ругатните, каза, че можел да тегли колесницата, но имал нужда от храна.

Хейзъл вдигна един пугио — стар римски кинжал. Той бе нащърбен и затъпял, така че нямаше да върши добра работа в битка, но бе направен от имперско злато.

— Ето, Арион — каза тя, — качествено гориво.

Конят захапа кинжала със зъби и го сдъвка като ябълка. Франк се закле наум никога да не приближава ръката си до устата му.

— Не че се съмнявам в силите на Арион — започна той внимателно, — но се притеснявам за колесницата. Последната…

— Колелетата на тази са от имперско злато — прекъсна го Пърси, — ще издържи.

— А ако не издържи — добави весело Хейзъл, — пътуването ще е кратко. Но наистина нямаме време. Хайде!

Франк и Пърси се качиха на колесницата, а Хейзъл се метна на гърба на Арион.

— Дий! — извика му тя.

Звукът от преминаването на коня към свръхзвукова скорост отекна из залива. Арион препусна на юг, теглейки колесницата. Стъпките му предизвикваха лавини по планините, през които минаваха.