Рик Риърдън
Синът на Нептун (11)

X. Франк

Франк не помнеше много от самото погребение. Помнеше обаче предшестващите го часове. Сещаше се как баба му бе дошла в задния двор и го бе намерила да стреля по порцелановата й колекция.

Къщата на баба му бе сиво каменно имение, разположено на около петдесет квадратни метра в северен Ванкувър. Задният му двор постепенно се сливаше с парка „Лин каньон“. Сутринта бе студена и влажна, но Франк не чувстваше студа. Носеше черен вълнен костюм и тъмно палто, което някога бе принадлежало на дядо му. Бе се ядосал и изненадал, когато разбра, че тези дрехи му стават. Миришеха на жасмин и нафталин, а платът, макар и да топлеше, причиняваше сърбеж. С лъка и колчана си вероятно приличаше на много опасен иконом.

Беше напълнил една вагонетка с порцелановите предмети на баба си и я бе отнесъл на двора, където нареди скъпите пособия по оградата като мишени. Стрелял бе толкова дълго, че пръстите му бяха изтръпнали. А с всеки изстрел си представяше как решава някой от проблемите си. Снайперите в Афганистан. Прас! (Един чайник избухна, промушен със стрела в средата.)

Медала за саможертва — сребърен диск, висящ на червено-черна панделка, даван посмъртно на загинали по време на мисия военни. Бяха го връчили на Франк, като че ли медалът бе от значение, като че ли той можеше да оправи нещо. Прас! (Още един чайник хвръкна — този път към гората.)

Офицерът, който идва и му казва: „Майка ти е герой. Капитан Емили Занг загина в опит да спаси другарите си.“ Тряс! (Една бяло-синя чиния стана на парчета.)

Мъмренето на баба му: „Мъжете не плачат. Особено тези от рода Занг. Ще се справиш, Фай.“

Никой не го наричаше Фай освен нея. „Какво име е Франк — сърдеше се тя. — Не е китайско.“

Аз не съм китаец! — мислеше си Франк, но не смееше да го каже. Майка му го бе предупредила преди години: „Няма смисъл да спориш с баба. Само ще се ядосаш още повече.“ Тя бе права, разбира се. Но сега Франк нямаше никой освен баба си. Щрак! (Четвърта стрела се заби в оградата и остана там, треперейки.)

— Фай! — каза баба му.

Франк се обърна. Тя носеше в ръцете си махагоново ковчеже с размерите на кутия за обувки, което досега не бе виждал. С черната си рокля с висока яка и сива коса, събрана на кок, приличаше на учителка от деветнайсети век. Тя огледа критично нанесените щети — порцелановите изделия във вагонетката, остатъците от любимия й сервиз за чай, пръснат по тревата, и стрелите на Франк, които стърчаха от земята, дърветата, оградата и дори от главата на едно ухилено градинско джудже.

Франк помисли, че тя ще се развика или ще го удари с кутията. Никога не се бе държал толкова лошо. Никога не се бе чувствал толкова ядосан.

Лицето на баба му беше сърдито и изпълнено с неодобрение. Тя изобщо не приличаше на майката на Франк. Чудеше се как майка му бе толкова мила и усмихната, при положение, че бе израсла край баба. Това му изглеждаше дори по-невероятно от това, че бе отишла на война.

Очакваше баба му да избухне всеки момент. Може би щеше да го затвори в къщата. Може би нямаше да го пусне на погребението. Искаше да я удари за това, че бе толкова груба през цялото време, за това, че бе пуснала майка му да иде на фронта, за това, че му се караше, задето страда. Сякаш всичко, за което я бе грижа, бе глупавият й сервиз.

— Стига глупости! — каза обаче баба му, без да звучи особено ядосана. — Не ти подхождат.

Франк не повярва на очите си, когато тя изрита една от любимите си чаени чашки настрана.

— Колата скоро ще пристигне — каза тя — и трябва да ти кажа нещо.

Франк бе изумен. Погледна махагоновото ковчеже по-внимателно. В един ужасен миг се запита дали в него не е пепелта на майка му, но това бе невъзможно. Баба му бе казала, че погребението ще е военно. Защо обаче държеше кутията толкова нежно, все едно това, което е вътре, я натъжаваше?

— Ела вътре — каза тя. Без да изчака да види дали той ще я последва, баба му се обърна и се отправи към къщата.

В хола Франк седна на един кадифен диван, около който имаше наредени стари семейни фотографии, порцеланови вази, които не бе успял да натъпче във вагонетката, и флагчета, изписани от китайски калиграфи^[1].

Франк не знаеше какво значат йероглифите. Никога не се бе интересувал. Не познаваше повечето от хората на снимките. Ставаше му скучно винаги, когато баба му разказваше как предците му дошли от Китай, занимавали се с внос и износ и се превърнали в едно от най-заможните семейства във Ванкувър.

Франк бе четвърто поколение канадец. Не се интересуваше от Китай и тези мухлясали антики и разпознаваше един-единствен йероглиф — този с името на семейството си.

Занг. Господарят на лъка.

Звучеше яко.

Баба седна до него, изпънала рамене, и скръсти ръце над кутията.

— Майка ти искаше да притежаваш това — каза тя с нежелание. — Пазеше го, откакто ти беше бебе. Когато отиде на война, го предаде на мен. Но сега нея я няма, а ти скоро ще заминеш.

Стомахът на Франк се сви.

— Ще замина ли? Къде?

— Аз съм стара — отговори баба му, сякаш това бе голямо разкритие. — Скоро Смъртта ще посети и мен. Не мога да те обуча на това, което трябва, и не мога да нося това бреме. Ако нещо се случи с него, никога няма да си простя. А ти ще умреш.

Франк не бе сигурен, че я е чул добре. Май бе казала, че животът му зависи от това ковчеже. Замисли се защо никога не го е виждал преди. Явно бе заключено на тавана — единственото място в къщата, където Франк не можеше да стъпи. Баба винаги бе казвала, че там има ценни съкровища.

Подаде му ковчежето. Той повдигна капака с треперещи пръсти. Вътре, поставено върху кадифена подложка, бе ужасяващо, променящо живота му и невероятно важно… парче дърво. Приличаше на клон — твърд и гладък, с леко изкривена форма. Имаше размера на дистанционно за телевизор. Краят му бе обгорен. Франк докосна изгореното място.

Все още бе топло. Пепелта остави черно петно на пръста му.

— Това е една пръчка — каза той. Не можеше да разбере защо баба му е толкова изнервена от нея, но очите й се навлажниха.

— Фай, чувал ли си за пророчествата? За боговете?

Въпросите го притесниха. Спомни си за нелепите фигурки на баба си — криви китайски безсмъртни. Сети се за суеверията й, които я караха да поставя мебели на определени места и да избягва някои числа. Пророчествата го караха да се сеща за глупости, които дори не бяха китайски. Но децата в училище го дразнеха и го караха да им цитира мисли на Конфуций.

Само дето Франк дори не бе посещавал Китай и нямаше желание да го прави. Не искаше да има нищо общо с тази страна, но баба му отказваше да го възприеме.

— Малко, бабо — призна той, — знам много малко за тях.

— Повечето хора биха се изсмели на разказа на майка ти — каза тя, — но не и аз. Аз знам много за пророчествата и боговете. Гръцки, римски, китайски — всички те са преплетени в историята на нашето семейство. Затова й повярвах, когато ми каза за баща ти.

— Какво за баща ми?

— Баща ти е бог — каза тя простичко.

Франк щеше да помисли, че тя се занася с него, ако не знаеше, че тя никога не се шегува. Дали обаче не изкуфяваше?

— Стига си ме зяпал! — скара му се тя. — Не съм побъркана. Никога ли не си се замислял защо баща ти не се върна?

— Той е бил… — Франк млъкна. Това, че майка му бе загинала, бе достатъчно ужасно. Не искаше да мисли, че и баща му…

— Бил е в армията, бабо. В Ирак. И по време на битка… е изчезнал.

— Трънки, изчезнал! Бил е бог. Влюбил се е в майка ти, понеже тя беше истински воин като мен. Силна, смела, добра и красива.

Силна и смела, добре. Франк можеше да се съгласи. Но да си представи баба като добра и красива бе малко по-трудно. Продължаваше да се бои, че старата жена просто е изпаднала в умопомрачение от скръб.

— Какъв бог? — попита все пак.

— Римски — отговори тя, — но не знам нищо повече. Майка ти не желаеше да говори за това, може би самата тя не знаеше. Но не е изненада, че един бог се е влюбил в нея. Нашето семейство е старо и той го е усетил.

— Момент — прекъсна я Франк. — Нали сме китайци? Защо му е на един римски бог да ухажва канадка от китайски произход?

Ноздрите на баба му се разшириха.

— Малко да беше понаучил за семейната история, Фай, и щеше самичък да си отговориш на въпроса. Китай и Рим не са така различни и далечни, както може би си мислиш. Нашето семейство е от провинцията Гансу — от град на име Ли-Жиен. А преди това… е, вече казах, че носим древна кръв. На принцове и на герои.

Франк продължи да я зяпа. Тя изсумтя.

— Напразно се хабя да обяснявам очевидни неща на това теле! Нищо. В лагера ще разбереш истината. Може пък баща ти да те признае за свой син. Но засега трябва да обясня за дървото. — Тя посочи към голямата каменна камина. — Малко след като се роди, до огнището се появи жена. Аз и майка ти стояхме тук, на кушетката, където седим с теб сега. Беше много мъничък, повит в синя завивка, и майка ти те люлееше на ръце.

Звучеше като мил спомен, но баба му го разправяше със сърдит тон, сякаш още тогава бе знаела, че като по-расне, Франк ще стане голямо говедо.

— И тогава жената се появи до огъня — продължи той. — Беше бяла жена, гвай по, облечена в дреха от синя коприна и със странно наметало, като направено от козя кожа.

— Козя? — повтори глуповато Франк.

— Да. И ако не чуваш, си изчисти ушите, Фай Занг! — развика се баба му. — Много съм стара, за да повтарям всичко по два пъти! Жената с наметалото от козя кожа бе богиня. Разбрах го веднага. Тя се усмихна на бебето, сиреч на теб, и каза на майка ти, при това на съвършен мандарин: „Цикълът ще се затвори с него. Той ще върне семейството ти към корените му и ще му донесе голяма чест.“

Баба му изсумтя.

— Не бих спорила с богиня, но тази вероятно не умееше да чете бъдещето добре. Както и да е, тя каза, че ще отидеш в лагер и ще възстановиш честта на името си там. Каза, че ще освободиш Танатос от ледената клопка.

— Ще освободя кой?

— Танатос! — нетърпеливо отговори баба му. — Гръцкото име на Смъртта. Сега може ли да продължа, без да ме прекъсваш? Богинята каза, че кръвта на Пилос е силна в теб по майчина линия. Каза, че ще наследиш негова дарба, но ще имаш силите и на баща си.

И така Франк внезапно се заинтересува от историята на семейството си. Отчаяно искаше да попита какво означава всичко това, какви бяха тези сили и дарби, кой или какво е Пилос, какъв бе онзи лагер и кой е баща му. Но не смееше да прекъсва баба си повече. Искаше му се тя да продължи да говори.

— Ала няма сила, която да идва даром, Фай — рече тя. — Преди богинята да изчезне, тя посочи огъня и каза: „Той ще бъде най-могъщият воин от твоя клан, най-великият. Ала парките^[2] определиха да бъде и най-уязвим. Животът му ще бъде ярък, ала кратък. Щом това дърво накрая на огъня изгори, синът ти ще умре!“.

Дъхът на Франк спря. Той погледна към ковчежето в скута си, към пепелта на пръста си. Историята звучеше нелепо, но въпреки това клонът му се видя зловещ — по-студен и по-тежък.

— И това е…

— Да, теленцето ми — отговори баба му, — това е същото парче дърво. Богинята изчезна и аз веднага го извадих от огъня. Оттогава го пазим.

— И ако то изгори, аз умирам?

— Не е толкова странно, колкото звучи — каза баба му. — Съдбата на хората, били те римляни или китайци, може да бъде предвидена. Понякога те могат да бъдат защитени от нея. Сега дървото е под твоя закрила. Пази го. Докато то е в безопасност, в безопасност ще си и ти.

Франк поклати глава. Искаше да възрази, да каже, че това е само една нелепа легенда. Че баба му се опитва да го сплаши, задето е счупил порцелана й.

Но очите й бяха болезнено сериозни.

Сякаш го предизвикваше: „Ако не вярваш, изгори го“.

Франк затвори ковчежето.

— Като е толкова опасно, защо не го запечатате в нещо негорящо като стомана? Защо не го поставите в трезор?

— И какво ще стане — попита баба му, — ако увием дървото с нещо друго? Няма ли да се задушиш и ти? Не знам. Майка ти не бе готова да поеме риска. Беше я страх и да се раздели с него, в случай че нещо се обърка. Една банка може да бъде обрана. Една сграда може да изгори. Странни неща стават, щом някой се опита да измами съдбата. Майка ти смяташе, че пръчката е в безопасност само ако е край нея. И така тя я пази, докато не замина на война. А после я преотстъпи на мен.

Баба му тежко въздъхна.

— Емили постъпи много глупаво, като отиде на тази война, макар че винаги съм подозирала, че такава е съдбата й. Според мен искаше да види баща ти отново.

— Помислила е… че той може да е в Афганистан?

Баба му разпери ръце, сякаш самата тя не знаеше отговора.

— Така или иначе, тя замина. Би се смело, макар да сбърка за това, че семейната дарба ще я защити. Не се съмнявам, че наистина е спасила онези войници. Но дарбата никога не е предпазвала семейството ни. Не предпази баща ми, нито неговия баща. Не помогна много и на мен. А сега ти ставаш мъж и трябва да последваш пътя им.

— Но… какъв е този път? Каква е нашата дарба? Стрелбата с лък?

— Ти и този твой лък! Много си глупав. Скоро сам ще разбереш. Тази нощ, след погребението, трябва да идеш на юг. Майка ти каза, че ако не се завърне от бойното поле, Лупа ще изпрати своите вестоносци. Те ще те отведат до място, в което децата на боговете се подготвят за срещата със съдбата си.

Франк се почувства като прострелян от стрела. Сърцето му се късаше така, както се чупи порцеланова купичка. Не разбираше какво точно казва баба му, но едно нещо бе от ясно по-ясно: Тя го гонеше.

— Значи ме отпращаш? — попита той. — Мен, последния ти жив роднина?

Устата на баба му потрепера. Очите й се навлажниха. Франк се смая от това, че тя е на ръба да заплаче. Бе изгубила съпруга си преди години. После дъщеря си.

А сега щеше да отпрати и собствения си внук.

Но когато стана от дивана, стойката й бе изправена и спокойна както винаги.

— Когато пристигнеш в лагера — каза тя, — трябва да говориш с претора насаме. Разкажи й за твоя прапрадядо, Шен Лун. Много години минаха от инцидента в Сан Франциско и се надявам да не те убият заради деянието му, но е по-добре да поискаш прошка за това, което той извърши.

— Става все по-хубаво — промърмори Франк, — а богинята е казала, че с мен цикълът на семейната история се затваря.

В гласа на баба му нямаше съчувствие.

— Тя избра пътя ти преди много години и той няма да е лесен. Но сега е време за погребението. Имаме си задължения. Хайде. Колата чака.

Церемонията премина като насън: скръбни лица, дъжд, валящ по гроба, почетен салют от почетната стража, ковчег, потъващ в земята…

А в нощта след това вълците дойдоха. Завиха пред входната врата и Франк излезе да ги посрещне. Беше се приготвил за път, облечен в най-топлите си дрехи, въоръжен с лъка и стрелите си, нарамил раница с багаж. Медалът за саможертва, връчен посмъртно на майка му, бе пъхнат в раницата му. Обгореното дърво бе увито внимателно в три слоя плат и скрито във вътрешния джоб на палтото му, до сърцето.

Така започна пътят му на юг — към Вълчия дом в Сонома, а после и до лагер „Юпитер“, където говори лично с Рейна, така, както баба му го бе инструктирала. Помоли за прошка за деянията на прапрадядото, за който не знаеше нищо. Рейна му позволи да се присъедини към легиона. Не му каза какво е сторил неговият предтеча, но очевидно знаеше и също толкова очевидно бе, че е нещо много лошо.

— Съдя за хората по собствените им дела — каза му Рейна, — но не споменавай името на Шен Лун пред никой друг. Това трябва да остане нашата малка тайна, иначе с теб ще се отнесат доста зле.

За съжаление делата на Франк не бяха особено героични. Той изкара първия си месец в лагера, събаряйки вече наредените оръжия, чупейки колесниците и спирайки марша на цели кохорти с непохватността си. Любимата му работа бе да храни слона Ханибал… но бе оплескал и това, давайки му фъстъци. Откъде можеше да знае, че слоновете получават разстройство от фъстъците?

Франк предполагаше, че Рейна вече съжалява за това, че го е допуснала в легиона. Всеки ден се будеше с мисълта дали дървото в джоба му няма някакси да се запали и изгори, прекратявайки мизерното му съществуване.

 

Всичко това мина през главата на Франк, докато той вървеше с Хейзъл и Пърси към бойните игри. Сети се за дървото, увито в джоба на палтото му, и за това дали появата на Юнона в лагера е предзнаменование за смъртта му. Надяваше се, че не. Все още не бе докарал никаква чест на семейството си — това поне беше сигурно. Може би Аполон щеше да го признае днес и да му обясни какви сили и дарби има.

Щом излязоха от лагера, петата кохорта се подреди в две редици зад своите центуриони, Гуен и Дакота. Те маршируваха на север, заобикаляйки покрайнините на града, и се насочиха към Полята на Марс — най-голямата и равна част от долината. Тревата бе ниска заради всички еднорози, биволи и бездомни фавни, които пасяха тук. Земята бе набраздена от кратери, свидетелстващи за експлозии, и от окопи, останали след предишни игри. В северния край на полето бе тяхната цел. Инженерите бяха издигнали каменна крепост с железен подвижен мост, охранителни кули, скорпионови балисти, водни снаряди и, несъмнено, още много неприятни изненади, които защитниците възнамеряваха да използват.

— Добре са се справили днес — отбеляза Хейзъл, — което обаче не е добре за нас.

— Я чакай малко — каза Пърси, — да не искаш да кажеш, че са построили тази крепост ДНЕС?!

Хейзъл се ухили.

— Легионерите са обучени да строят. Ако се наложи, можем да разглобим целия лагер и да го пренесем някъде другаде. Ще ни отнеме около три-четири дни, но можем да го направим.

— Хайде да не го правим! — отвърна Пърси, а след това попита: — Значи ли това, че всяка нощ нападате различна крепост?

— Не всяка нощ — отговори Франк. — Упражненията ни са различни. Понякога играем дедбол. Същото е като пейнтбол, но те стрелят с отрова, киселина и огнени кълбета. Понякога се надбягваме с колесници или провеждаме гладиаторски игри. А понякога игрите са военни.

Хейзъл посочи към крепостта.

— Някъде навътре първата и втората кохорта пазят бойните си знамена. Нашата задача е да проникнем вътре и да ги отнесем, без да ни заколят. Успеем ли, значи сме спечелили.

Очите на Пърси светнаха.

— Като Хвани знамето. Това ми е любима игра.

Франк се засмя.

— Така е, но не е толкова лесно, колкото звучи. Трябва да минем покрай скорпионите и пръскачките на стените, да си пробием с битка път през защитниците на крепостта, да намерим знамената, а в същото време да пазим нашите. Важно е и да не ни пленят войниците. Освен това се надпреварваме с другите две атакуващи кохорти. Уж работим заедно, ама не е така. Кохортата, която плени знамената, печели всичката слава.

Пърси се препъна, опитвайки да следва марша „леви-десни“. Франк изпита съчувствие. Първите две седмици основно бе падал.

— А защо правим всичко това все пак? — попита Пърси. — Вие често ли обсаждате крепости?

— За да се научим да играем в отбор — отвърна Хейзъл, — да взимаме бързо решения, да използваме тактика. Да подобряваме бойните си умения. Нямаш идея колко много неща могат да се научат по време на бойните игри.

— Като например това кой би ти забил нож в гърба — отбеляза Франк.

— Определено — съгласи се Хейзъл.

Маршируваха до центъра на Полята на Марс и се подредиха в бойни редици. Третата и четвъртата кохорта застанаха възможно най-далеч от петата. Центурионите от атакуващата страна се събраха на конференция. В небето над тях Рейна кръжеше върху своя пегас, Сципио, готова да влезе в ролята на съдия.

Половин дузина гигантски орли летяха във формация зад нея, готови да отнесат някой до лечебниците, ако се наложи. Единствен Нико ди Анджело не участваше в игрите. „Пратеникът на Плутон“ се бе покатерил върху една наблюдателна кула на около стотина метра от крепостта и наблюдаваше случващото се с бинокъл.

Франк подпря своя пилум на щита и провери бронята на Пърси. Всичко бе поставено както трябва, всеки ремък бе стегнат прецизно.

— Направил си го много добре — каза удивен той. — Пърси, ти си участвал в такива игри и преди.

— Не знам. Може.

Единственото нещо при Пърси, което не бе наред, бе бляскавият бронзов меч. Той не бе от имперско злато и дори не беше гладиус. Острието имаше формата на лист, а надписът на дръжката бе на старогръцки. Видът му изнервяше Франк.

Пърси се намръщи.

— Можем да използваме истински мечове, нали?

— Да — съгласи се Франк, — със сигурност. Но никога не съм виждал такъв меч.

— Ами ако нараня някого?

— Ами, лекуваме го — отговори Франк. — Или поне опитваме. Но медиците на легиона са много добри, имат нектар и амброзия, както и лекарство от рог на еднорог.

— Никой не умира — увери го Хейзъл. — Поне обикновено. А ако все пак се случи…

Франк изимитира гласа на Вителий:

— Значи са слабаци! По мое време умирахме постоянно и ни харесваше!

Хейзъл се засмя.

— Просто стой до нас, Пърси. Вероятно ще ни се падне най-лошата част и ще ни елиминират рано. Ще ни хвърлят към стените, за да изтощим защитниците, след което третата и четвъртата кохорта ще пристъпят напред и ще оберат цялата слава. Ако проникнат в крепостта, разбира се.

Роговете изсвириха. Дакота и Гуен се върнаха мрачни от събранието на офицерите.

— Ето го плана — заяви Дакота, след като пийна малко безалкохолно от раницата си. — Ще ни пуснат към стените, за да изтощим защитниците.

Цялата кохорта простена.

— Знам, знам — каза Гуен, — но този път може да имаме късмет!

Гуен бе винаги оптимистично настроена и всички я харесваха. Тя винаги се опитваше да разведри хората и дори успокояваше Дакота по време на неговите хиперактивни пристъпи. Все пак лагерниците започнаха да мърморят и да се оплакват.

Никой не вярваше, че петата кохорта може да има късмет.

— Първата редица е с Дакота — каза Гуен. — Оформете щитовете като костенурка и тръгнете към главните порти. Опитайте да останете заедно. Привлечете огъня им. Втората редица… — Гуен се обърна към реда на Франк без голям ентусиазъм.

— Вие седемнайсетината, от Боби нататък, поемете грижата за слона и стълбите за нападение. Опитайте се да нападнете западната стена. Така може защитниците им да се разпръснат. Франк, Хейзъл, Пърси… абе, правете нещо. Покажете на Пърси как се играе и се опитайте да го опазите жив.

Сетне се обърна към цялата кохорта.

— Който пръв успее да мине през стената, ще спечели Крепостната корона! Победа за петата кохорта!

Кохортата вяло извика и започна да действа.

Пърси се намръщи.

— Правете нещо, а?

— Да — въздъхна Хейзъл, — голямо доверие ни оказаха.

— А каква е тая корона? — попита той.

— Военен медал — отговори Франк. Бяха го принудили да наизусти всички възможни отличия.

— Това е голяма чест за всеки войник, преминал първи противниковата стена. Но ще откриеш, че никой в петата кохорта не носи такъв. Обикновено дори не стигаме крепостта, тъй като изгаряме, давим се или…

Внезапно той млъкна и погледна към Пърси.

— Пръскачките.

— Какво за тях? — попита Пърси.

— Пръскачките са по стените — каза Франк, — те се зареждат от акведукта. Има помпи. Не знам как работят, но налягането е високо. Ако успееш да ги овладееш, както овладя реката…

— Франк! — каза Хейзъл. — Това е гениално!

Но Пърси не бе така въодушевен.

— Не съм сигурен как точно направих номера на реката. Не мисля, че мога да ги овладея от толкова далеч.

— Ами тогава ще отидем по-близо! — Франк посочи източната стена на крепостта, където петата кохорта нямаше да напада.

— Там ще има най-малко защитници. А и те не биха очаквали атакуваща част от трима души. Мисля, че ще можем да се промъкнем доста близо, преди да ни видят.

— И как ще стане това? — попита Пърси.

Франк се обърна към Хейзъл.

— Можеш ли да направиш онова нещо отново?

Тя го мушна в гърдите.

— Каза, че няма да кажеш на никого!

Франк се почувства ужасно. Толкова се бе въодушевил. Но Хейзъл промърмори под носа си.

— Карай. Мога. Става дума за окопите, Пърси. Полята на Марс са като мравуняк заради тунелите, направени през годините. Някои са срутени или са прекалено надълбоко, но по много от тях още може да се минава. Достатъчно добра съм, за да ги намеря и използвам. Мога дори да ги срина, ако се наложи.

— Както направи с горгоните — каза Пърси, — за да ги забавиш.

Франк кимна одобрително.

— Нали ти казах, че Плутон е як. Той е бог на всичко под земята. Хейзъл може да намира пещери, тунели, капани…

— Да. Това беше нашата тайна — изръмжа тя.

Франк се изчерви.

— Да. Извинявай. Но ако успеем да приближим…

— И аз успея да съборя тези пръскачки… — добави Пърси, който харесваше идеята все повече и повече. — А после какво следва?

Франк провери колчана си. Винаги го зареждаше и със специални стрели. Досега не ги бе използвал, но може би тази нощ моментът щеше да настъпи. Може би щеше да успее да направи нещо достатъчно храбро, за да привлече вниманието на Аполон.

— Останалото е моя грижа. Да тръгваме.