Рик Риърдън
Синът на Нептун (43)

XLII. Хейзъл

Когато влязоха в града, Хейзъл тръгна по същия път, по който бе вървяла преди седемдесет години в последната нощ от живота си, когато бе слязла от хълмовете и бе видяла, че майка й я няма.

Поведе приятелите си по Трето авеню. Железопътната гара още си беше там. Големият хотел „Сюърд“, боядисан в бяло и на два етажа, още работеше, макар вече да бе два пъти по-голям от едно време. Помислиха да спрат там, но Хейзъл сметна, че е лоша идея да нахлуят във фоайето целите в кал, а и хотелът надали щеше да даде стая на трима непълнолетни.

Вместо това продължиха към брега. Хейзъл не вярваше на очите си, но старият й дом бе още там, над покрития с раковини кей. Покривът му се бе изкривил, а стените бяха надупчени от времето като швейцарско сирене. Резето на вратата бе спуснато, а на нея някой бе написал: СТАИ + СКЛАД.

— Хайде — подкани ги тя.

— Мислиш ли, че е безопасно? — попита Франк.

Хейзъл намери отворен прозорец и влезе вътре. Приятелите й я последваха. Стаята не бе използвана от дълго време. Краката им вдигнаха прах, която се завъртя, осветена от слънчевите лъчи. Изгнили кашони стояха наредени по стените, а избледнелите надписи върху тях гласяха: ОТБРАНИ ПОЗДРАВИТЕЛНИ КАРТИЧКИ ЗА ВСЕКИ СЕЗОН.

Хейзъл нямаше представа какво търсят няколкостотин кашона с избледнели картички в склад насред Аляска, но ги почувства като жестока шега — картичките бяха за всички празници, които така и не бе имала възможност да отпразнува — Коледа, Великден, рождените си дни, Свети Валентин.

— Поне вътре е по-топло — отбеляза Франк, — но предполагам, че няма течаща вода. Може да ида на пазар. Не съм кален като вас. Ще намеря някакви дрехи.

Хейзъл обаче не го слушаше.

Тя прескочи кутиите в ъгъла, който някога служеше за нейна спалня. Стара табела бе облегната на стената: ОБОРУДВАНЕ ЗА ЗЛАТОТЪРСАЧИ.

Помисли, че ще намери гола стена зад нея, но когато я отмести, видя, че повечето й снимки и рисунки са си още там. Табелата вероятно ги бе предпазила от слънчевата светлина, тъй като не изглеждаха остарели. Рисунките й с пастел на Ню Орлиънс изглеждаха ужасно детски. Не можеше да повярва, че са нейни.

На една снимка видя майка си, усмихната пред своята рекламна табела:

КРАЛИЦА МАРИ — ПРЕДСКАЗВА БЪДЕЩЕТО, ПРОДАВА АМУЛЕТИ ЗА ЩАСТИЕ.

До нея имаше снимка на Сами от карнавала. Беше замръзнал във времето с къдравата си черна коса, дяволита усмивка и безкрайно красиви очи. Но според Гея той бе починал преди повече от четирийсет години. Дали наистина бе помнил Хейзъл през цялото време? Или бе забравил за шантавото момиче, с което бе яздил и споделил целувка и кексче, преди то да изчезне завинаги?

Франк протегна ръка към снимката.

— Кой е…? — Но после видя, че Хейзъл плаче, и веднага съжали за любопитството си. — Извинявай. Едва ли ти е лесно. Ако искаш да те оставим за малко…

— Не — отговори дрезгаво тя, — всичко е наред.

— Това майка ти ли е? — Пърси посочи снимката на Кралица Мари. — Прилича на теб. Много е красива. — След това погледът му се спря върху снимката на Сами. — Кой е това?

Хейзъл не разбираше защо изглежда толкова притеснен.

— Това… това е Сами. Той ми беше… приятел. Приятел от Ню Орлиънс. — Не посмя да погледне към Франк.

— Виждал съм го и преди — заяви Пърси.

— Невъзможно — отвърна Хейзъл, — тази снимка е от 1941 година. Вероятно вече… вече е починал.

Пърси се намръщи.

— Сигурно. И все пак… — Той поклати глава, сякаш мисълта бе твърде неприятна.

Франк се прокашля.

— Вижте, на идване минахме покрай едно магазинче. Имам още малко пари. Мисля да купя малко храна, някакви дрехи и… знам ли… стотина мокри салфетки?

Хейзъл постави табелата обратно на мястото й. Почувства се гузна, задето се бе зазяпала в старата снимка на Сами, въпреки че Франк бе толкова мил и добър. Връщането към предишния й живот нямаше да я доведе до нищо хубаво.

— Страхотна идея — успя да каже тя. — Ти си страхотен, Франк.

Подът изскърца под краката му.

— Така или иначе — отговори той, — аз съм единственият, който не изглежда като излязъл от кална баня. Връщам се след малко.

Веднага щом той излезе, Пърси и Хейзъл направиха временен бивак. Свалиха якетата си и се опитаха да изтъркат калта от тях. В една щайга намериха стари завивки и с тях и старите кашони си направиха импровизирани матраци, върху които да починат малко.

Пърси остави меча си на земята, където той заблестя с мека бронзова светлина. След това се отпусна на леглото, върху което пишеше: ВЕСЕЛА КОЛЕДА И ЧЕСТИТА НОВА 1982 ГОДИНА!

— Благодаря, че ме спаси — каза той. — Трябваше да ти го кажа по-рано.

— Ти щеше да направиш същото за мен — сви рамене Хейзъл.

— Така е — съгласи се той, — но когато потънах в калта, си спомних думите от пророчеството на Ела, че синът на Нептун ще се удави. „Това е, казах си. Ето какво означавало. Ще се удавя в земята.“ Бях сигурен, че умирам.

Гласът му потрепера, както в първия ден, когато бе пристигнал в лагер „Юпитер“. Тогава бе решила, че Пърси е човекът, който ще реши проблемите й — потомъкът на Нептун, който ще измие проклятието й така, както бе обещал Плутон. Тогава Пърси й изглеждаше могъщ и решителен — истински герой.

Но сега тя знаеше, че Франк също е потомък на Нептун. Той не изглеждаше могъщ, но й бе доверил живота си и винаги я защитаваше. Дори непохватността му изглеждаше трогателна.

Никога не се бе чувствала толкова объркана, а предвид факта, че бе изкарала целия си живот объркана, това значеше много.

— Пърси — каза тя, — онова пророчество не бе завършено. Франк спомена, че Ела си спомня ред от обгорена страница. Едва ли се има предвид, че ще се удавиш в земята.

— Така ли мислиш? — погледна я той внимателно.

Хейзъл се почувства много странно, задето трябва да го успокоява. Той бе по-голям и истински водач. Но въпреки това кимна уверено.

— Ще се върнеш в лагера, ще видиш. И ще срещнеш Анабет отново.

— Ти също ще се върнеш, Хейзъл — отговори той. — Няма да допуснем да ти се случи нещо лошо. Ти значиш много за мен, за лагера и особено за Франк.

Хейзъл вдигна една стара валентинка. Изящната бяла хартия се разпадна в ръцете й.

— Моето място не е в това време. Нико ме върна само за да поправя грешките си и да мога да отида в Елисейските поля.

— Не е така — поклати глава той. — Съдбата ти е свързана с нашите. Ще трябва да открием Гея заедно. Ще имам нужда от помощта ти не само днес. А, както виждаш, Франк е лудо влюбен в теб. Мястото ти е в този живот, Хейзъл.

— Моля те, не ме изпълвай с празни надежди — притвори очи тя, — не мога…

В този миг прозорецът се отвори. Франк влезе вътре триумфално усмихнат и нарамил няколко пазарски чанти.

— Мисията се увенча с успех!

Той им показа покупките си. За себе си беше купил нов колчан стрели от ловен магазин, а за трима им — малко провизии и навито въже.

— За следващия път, когато цопнем в някое тресавище — обясни той.

От местния магазин за туристи беше набавил нови дрехи за всички, плажни кърпи, сапун, бутилирана вода и — не се бе шегувал — огромна кутия мокри салфетки. Не беше като горещ душ, но Хейзъл се скри зад няколко кашона картички и успя да се измие и преоблече. След това се чувстваше много по-добре.

Но не страхотно. Това е последният ти ден — напомни си тя. — Не се увличай. Тази вечер бе Пирът на Фортуна. Вечерта, от която зависеше колко късмет щяха да имат през следващата една година.

По един или друг начин приключението им свършваше довечера.

Тя прибра обгореното дърво в джоба на новото си палто. Трябваше да го опази, независимо какво се случеше с нея. Беше готова дори да умре отново, стига само приятелите й да оцелееха.

— Сега — заяви тя — трябва да открием лодка до глетчера Хъбърд.

Опита се да звучи самоуверено, но не беше лесно. Искаше й се Арион още да е с нея. Предпочиташе да влезе в битка, яхнала този великолепен кон. Откакто бяха напуснали Ванкувър, тя го викаше в мислите си. Надяваше се той да я чува, надяваше се да я намери.

Но това си бяха празни надежди.

— Ако ще влизам в последната битка на живота си — потупа се по корема Франк, — предпочитам да го направя, след като съм се наобядвал.

Момчето ги отведе до пазар близо до кея, където един стар вагон бе преустроен в ресторант. Хейзъл нямаше спомен за него, тъй като очевидно бе докаран след четирийсетте години на миналия век, но храната миришеше прекрасно.

Докато Франк и Пърси поръчваха ястия, Хейзъл слезе до пристанището да се информира за местонахождението на глетчера. Когато се върна, бе увесила нос и дори чийзбургерът и картофките не можаха да я разведрят.

— Лоши новини — каза тя, — опитах се да запазя лодка, но… съм се объркала.

— Няма ли лодки? — попита Франк.

— Лодки има — отговори Хейзъл, — но глетчерът е много по-далеч, отколкото си мислех. Ще пристигнем най-рано утре сутрин.

Пърси пребледня като платно.

— Може би ще мога да ускоря темпото й…

— Дори и да можеш — каза Хейзъл, — от това, което ми казаха моряците, пътят е изключително коварен, осеян с айсберги. Пътят през тях е истински лабиринт. Ще трябва да знаеш накъде точно отиваш.

— Да наемем самолет тогава — предложи Франк.

— Вече питах и за този вариант — поклати глава Хейзъл. — Моряците казаха, че можем да опитаме, но летището е малко. Самолет се запазва две-три седмици предварително.

След тази информация продължиха да се хранят в мълчание. Чийзбургерът на Хейзъл беше страхотен, но тя не можеше да се съсредоточи върху него. Бе хапнала две или три хапки, когато един гарван кацна на телефонния стълб над тях и започна да грачи.

Хейзъл се разтрепера. Уплаши се, че гарванът ще я заговори, както бе направил неговият събрат преди около седем десетилетия.

Тази нощ. Последната нощ.

Замисли се дали гарваните винаги се явяват пред децата на Плутон преди смъртта им. Надяваше се, че Нико е все още жив, че Гея просто я бе излъгала, за да я изнерви. Но чувстваше, че богинята е казала истината.

Нико й бе признал, че ще търси Портите на Смъртта от другата страна. Ако изчадията на Гея го бяха пленили, Хейзъл губеше и последния си жив роднина.

Тя погледна към сандвича си.

Тогава граченето на гарвана премина в писък.

Франк скочи на крака толкова бързо, че едва не събори масата за пикник. Пърси извади меча си, а Хейзъл погледна натам, накъдето гледаха и те.

На върха на стълба, на който допреди миг стоеше гарванът, сега имаше дебел грозен грифон. Той ги гледаше злобно. Чудовището се оригна и от кривия му клюн закапаха гарванови пера.

Хейзъл се изправи на крака и извади своята спата.

Франк зареди лъка си и се прицели в чудовището, но грифонът изврещя толкова силно, че звукът отекна в планините. Франк потрепера и стрелата му отиде на вятъра.

— Мисля, че извика подкрепления — каза Пърси. — Да се махаме оттук!

Хукнаха към пристанището, без да имат идея какво ще правят, ако стигнат дотам. Грифонът се спусна подире им. Пърси замахна към него с меча си, но чудовището избегна удара и излезе от обхвата му.

Покатериха се по стълбите на най-близкия вълнолом и се затичаха към края му.

Грифонът се стрелна към тях, а огромните нокти на предните му лапи се разпериха, за да ги разкъса. Хейзъл вдигна меча си, но в този миг огромна ледена вълна връхлетя чудовището и го повали в залива. Грифонът изпищя и разпери крила. Успя да се изкатери обратно на вълнолома, където отръска черната си козина като мокро куче.

— Пърси, това беше яко — извика одобрително Франк.

— Аха — отвърна другото момче, — не бях сигурен, че мога да го правя в Аляска. Обаче имам лоши новини. Я вижте там.

На около километър и половина от тях, над планината, се образуваше огромен черен облак — цяло ято грифони. Нямаше начин да се справят с толкова много накуп, нито пък имаше лодка, която да е достатъчно бърза, за да им избяга.

Франк постави стрела в лъка си.

— Няма да се предам без битка.

— С теб съм — надигна меча си Пърси.

И тогава Хейзъл го чу. Звук в далечината, напомнящ цвиленето на кон. Може би си въобразяваше, но въпреки това извика:

— Арион! Ела тук!

Една кафеникава мълния профуча от улицата към вълнолома. Жребецът се материализира точно зад грифона и го повали с предните си копита, стъпквайки го на прах.

Хейзъл никога не се бе чувствала толкова щастлива.

— Добър кон! Много добър кон!

Франк отстъпи назад и едва не падна в морето.

— Как…

— Последвал ме е! — грейна Хейзъл. — Понеже е най-страхотният кон, съществувал някога! Да тръгваме!

— И тримата? — попита Пърси. — Ще може ли да ни носи?

Арион изцвили заплашително.

— Добре де, няма нужда да бъдеш груб — отговори Пърси. — Да тръгваме.

И те се покатериха на гърба на жребеца. Хейзъл седна най-отпред, а Франк и Пърси плахо се наместиха зад нея. Франк я прегърна през кръста и Хейзъл си даде сметка, че ако това наистина е последният ден в живота й, поне не е лош.

— В галоп, Арион! — извика тя. — Към глетчера Хъбърд!

Конят препусна през морето, а вълните под копитата му се превърнаха в пара.