Рик Риърдън
Синът на Нептун (22)

XXI. Франк

Франк мразеше сухите пасти, змиите и живота си. Не непременно в този ред.

Докато се изкачваше с мъка по хълма, съжали, че не може да припада като Хейзъл. Щеше му се да изпадне в някакъв транс и да потъне в друго време, в което не върши безумни подвизи, а баща му не е божествен военен егоцентрик.

Копието и лъкът го удряха по гърба. Той мразеше копието. В мига, в който го взе, се закле наум да не го използва. „Мъжкарско оръжие.“ Марс бе толкова тъп, че бе цяло чудо, че не се е вдлъбнал!

Може би имаше някаква грешка. Нямаше ли ДНК-тест за децата на боговете? Може би в божественото родилно отделение бяха подменили Франк с някое от набитите гаменчета, които бяха деца на Марс. Нямаше начин майка му да се бе замесила с този божествен простак.

„Влюбил се е в майка ти, понеже тя беше истински воин — възрази гласът на баба, а после добави: — Носим древна кръв. На принцове и на герои.“

Франк прогони тази мисъл от главата си. Той не беше нито принц, нито герой. Беше дете с лактозна нетърпимост, което не можа да защити приятелката си от няколко зърнени закуски.

Почувства новите медали студени върху гърдите си — значката на центуриона, Крепостната корона. Трябваше да се гордее с тях, но чувстваше, че ги е получил само защото баща му се бе развикал на Рейна.

Франк нямаше идея защо приятелите му продължават да го подкрепят. Беше ясно, че Пърси ненавижда Марс. Франк не го обвиняваше.

Хейзъл продължаваше да го поглежда крадешком, все едно се опасяваше, че всеки момент ще се превърне в мускулест урод.

Франк погледна към тялото си и въздъхна. Поправка. В още по-мускулест урод. Ако Аляска наистина бе страна отвъд боговете, Франк възнамеряваше да остане там. Не бе сигурен, че има за какво да се връща.

„Стига се вайка — би казала баба му. — Мъжете от рода Занг не се вайкат.“

И щеше да е права. Франк имаше работа. Трябваше да извърши невъзможен подвиг, което на този етап бе и достигането на проклетия магазин жив.

Докато приближаваха, Франк се притесни, че дъгата отново може да грейне и да ги изпепели, но сградата остана притъмняла.

Змиите, които Полибот бе пуснал, бяха изчезнали.

Тримата бяха на двайсетина метра от верандата, когато нещо изсъска в тревата зад тях.

— Вървете! — извика Франк.

Пърси се спъна. Докато Хейзъл му помагаше да се изправи, Франк се обърна и пусна напосоки една стрела. Смяташе, че е изтеглил избухваща, но се оказа само сигнална. Тя профуча из тревата, грейна в оранжев огън и засвири пронизително: ФИУУУУУ.

Поне освети чудовището. Свита в тревата стоеше бледа змия, къса и дебела като ръката на Франк. Главата й бе опасана от грива бодли. Тя се наклони, за да погледне стрелата, сякаш се чудеше: „Какво, в името на Гея и Полибот, е това?“.

След това фокусира Франк с грамадните си жълти очи и се плъзна към него като червей, сгъвайки се в средата. Тревата се съсухряше и изгаряше навсякъде, откъдето тя минеше.

Франк чу как приятелите му се изкачват по стълбите към магазина. Но не посмя да се обърне и да побегне. Остана загледан в змията. Тя изсъска и от устата й блъвна огън.

— Добро страшно влечуго — заговори й успокояващо Франк, припомнил си внезапно дървото в джоба си, — отровно и огнедишащо.

— Франк! — извика Хейзъл зад него. — Хайде!

Змията се метна към него. Профуча във въздуха така бързо, че той нямаше време да извади стрела. Франк замахна с лъка си и я блъсна към хълма. Чудовището изчезна от поглед, надавайки странни и нелепи звуци. Хсссиииии!

Почувства се горд от себе си, докато не видя лъка, който димеше от мястото, където се бе ударил в змията. Премигна невярващо, когато дървото се разпадна на шепа пепел.

След това чу гневно съскане, а после още хрипове, идващи от по-надолу.

Франк захвърли останките от своя догарящ лък и затича към верандата. Пърси и Хейзъл го издърпаха на стълбите. Когато Франк се обърна, видя как трите змии кръжат напред-назад из тревата и унищожават растителността на хълма с отровното си докосване. Очевидно не можеха да приближат магазина повече, но това не успокои Франк особено. Останал беше без лък.

— Никога няма да се измъкнем оттук — заяви той нещастно.

— Тогава по-добре да влезем. — Хейзъл посочи към ръкописно изписания знак на вратата: ПОЛЕЗНИ БИОХРАНИ „ДЪГА“.

Франк нямаше идея какво означава това, но звучеше по-добре от: ОГНЕДИШАЩИ ОТРОВНИ ЗМИИ.

Затова последва приятелите си вътре.

Щом минаха през прага, светнаха лампи. Чу се музика от флейта, все едно бяха попаднали в цирк. Щандове с ядки и сушени плодове опасваха широки пътеки. Имаше също кошници с ябълки и кошове за дрехи, пълни с пъстри хипарски ризи и полупрозрачни рокли като за феи. Таванът бе покрит с вятърни камбанки. По стените, върху стъклени рафтове, бяха наредени кристални топки, кухи минерали, талисмани против уроки и други странни предмети. Някъде явно бе запалено благовоние, защото миришеше на подпален букет цветя.

— Магазин на гадателка? — предположи Франк.

— Надявам се, че не — промърмори Хейзъл.

Пърси се облегна на нея. Изглеждаше по-зле отвсякога, сякаш внезапно го бе връхлетял грип. Лицето му блестеше от пот.

— Трябва да седна — промълви той. — И… малко вода…

— Да — каза Франк, — ще ти намерим местенце да си починеш.

Подът изскърца под петите им. Франк мина покрай два фонтана, изобразяващи Нептун.

Едно момиче се появи иззад кашони с овесени ядки.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Франк отскочи назад и събори единия от фонтаните. Каменна статуя на Нептун падна и се счупи на пода. Главата на морския бог се откачи и водата запръска от врата му, намокряйки купчина чанти.

— Извинявайте! — Франк се наведе да почисти и едва не намушка момичето с копието си.

— Аа! — извика тя. — Стой! Всичко е наред!

Франк бавно се изправи, стараейки се да не чупи нищо повече. Хейзъл изглеждаше уплашена до смърт. Пърси погледна обезглавената статуя на баща си и като че ли позеленя.

Момичето плесна с ръце. Фонтанът се разпадна в мъгла, а водата изчезна.

След което се обърна към Франк.

— Наистина няма проблем. Фонтаните с Нептун и без това изглеждат много сърдити. Дразнят ме.

Тя напомни на Франк за колежанките, които се катереха в парка „Лин Каньон“ зад дома на баба му. Беше ниска и здрава, с ботуши, къси панталони и яркожълта тениска, на която пишеше: „Полезни биохрани ДЪГА“. Изглеждаше млада, но косата й бе снежнобяла, залепнала за скалпа й като черупка на огромно варено яйце.

Франк се опита да каже нещо, но очите на момичето го разсейваха. Ирисите й сменяха цвета си от сив на черен и бял.

— Ъъ — успя да каже той, — съжалявам за фонтана. Просто…

— Знам! — каза момичето. — Просто разглеждахте. Няма проблем. Героите са добре дошли тук. Разглеждайте си спокойно. Не сте като онези противни чудовища. Те никога не купуват нищо, само ползват тоалетната! — Тя изсумтя и в очите й проблеснаха мълнии.

Франк погледна към Хейзъл, чудейки се дали не му се привиждат разни работи. Но Хейзъл също изглеждаше изненадана.

От края на магазина се чу женски глас:

— Стрижке! Не плаши клиентите, ако обичаш. По-добре ги доведи при мен.

— Името ти е Стрижка? — попита Хейзъл.

Момичето се засмя.

— Е, на езика на небюлите всъщност е… — Тя нададе серия звуци като от гръмотевица и вятър, които напомниха на Франк за буря, последвана от студ.

— Но вие може да ме наричате Стрижка.

— Небюла — замаян каза Пърси, — облачна нимфа.

Стрижка грейна.

— Този ми харесва! Обикновено никой не е чувал за облачните нимфи. Но, богове! Миличък, ти не изглеждаш никак добре! Хайде, елате. Шефката ще ви се зарадва и ще помогне на приятеля ви.

Стрижка ги поведе през магазина, минавайки покрай щандове с различни зеленчуци и плодове — кивита, лотоси, нарове, дори патладжани. В края на магазина, зад старомодна каса, стоеше смугла жена на средна възраст с дълга черна коса, очила, закрепени на носа, и риза, на която пишеше: „Богинята живее!“.

Носеше кехлибарена огърлица и тюркоазени пръстени. Ухаеше на рози.

Изглеждаше дружелюбна, но нещо във вида й разстрои много Франк. Той едва не заплака. Отне му малко време да осъзнае защо, но начинът, по който се усмихваше, по който килваше главата си, топлите й кафяви очи — всичко това му напомняше за майка му.

— Здравейте! — каза тя и се наведе над гишето, върху което имаше десетки малки статуетки: китайски котки, медитиращ Буда, статуетки на Свети Франсис с огромни глави, птички с шапки…

— Ето ви и вас! Аз съм Ирида!

Очите на Хейзъл се разшириха.

— Богинята на Дъгата?

— Това ми е работата, да — сбърчи лице Ирида. — Но аз не се изчерпвам с корпоративните си задължения. В свободното си време се занимавам с това! — Тя гордо показа магазина си. — Продавам полезни биохрани и промотирам здравословния начин на живот.

Франк я погледна.

— Но вие дадохте на гиганта суха паста.

Ирида го погледна ужасено.

— Не е суха паста! — Тя бръкна в долапа и извади няколко сладкишчета, които изглеждаха досущ като сухи пасти. — В тях няма захари, глутен, соя и консерванти, направени са от водорасли и са обогатени с витамини и козе мляко!

— Напълно естествени — додаде Стрижка.

— В такъв случай се извинявам. — На Франк внезапно му прилоша като на Пърси.

Ирида се усмихна.

— Опитай едно, Франк. Ти не ядеш мляко, нали?

— Но как разбра…?

— Знам ги аз тези работи. Като вестоносец на боговете подочувам това-онова. Все пак водя цялата кореспонденция на Олимп и отвъд. — Тя върна кексчетата в ъгъла. — Пък и тези чудовища имаха нужда от здравословна храна. Ядат само пакетирани храни и герои. Толкова вредно! Не можех да ги оставя да нахлуят в магазина и да нарушат моя фън шуй.

Пърси се облегна на ъгъла. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да повърне върху божествения фън шуй на Ирида.

— Чудовищата вървят на юг — простена той. — Ще унищожат лагера ни. Можеш ли да ги спреш?

— Аз вярвам в принципа на ненасилието — заяви Ирида. — Мога да се защитя, но няма да участвам в поредната Олимпийска агресия. Не, благодаря! В момента чета за будизма и таоизма, но още не съм избрала в кое да вярвам.

— Но… — Хейзъл изглеждаше смаяна. — Не си ли гръцка богиня?

Ирида скръсти ръце.

— Не ме класифицирай, момиче! Миналото ми не определя коя съм в настоящето!

— Добре — съгласи се бързо Хейзъл. — Ще можеш ли обаче да помогнеш на приятеля ни! Мисля, че е болен.

Пърси тръгна към богинята и в един ужасен момент Франк се уплаши, че ще си поиска суха паста.

— Съобщение по Ирида — каза той. — Може ли да пусна едно?

Франк не бе сигурен, че е чул добре.

— Да пуснеш съобщение?

— Това… — Пърси млъкна за момент. Трябваше да преглътне. — Възможно ли е?

Ирида го погледна внимателно.

— Интересно. Ти си от лагер „Юпитер“ и все пак… Оф, да. Юнона и нейните номерца.

— Какво? — обади се Хейзъл.

Ирида погледна към своята помощница Стрижка. Двете, изглежда, проведоха мислен разговор. След това богинята взе една стъкленица от гишето и пръсна някакво вещество с аромат на мед в лицето на Пърси.

— Това ще успокои чакрите ти. А що се отнася до съобщенията, това е много древна форма на общуване. Гърците я използваха, римляните — не. Те все разчитаха на пътищата си, на онези техни гигантски орли и на какво ли още не. Но да, предполагам, че може да опитаме, нали, Стрижке?

— Разбира се, шефке!

Ирида намигна на Франк.

— Не казвай на другите богове, но напоследък Стрижка се грижи за съобщенията. Тя си върши добре работата, а аз нямам време за такива неща. Нарушават моята ва!

— Вашата ва? — попита Франк.

— Мхм. Стрижке, я отведи Пърси и Хейзъл отзад. Дай им да хапнат нещо, докато уреждаш работите по съобщението. А Пърси… горкият! Заболяване на паметта. Едва ли срещата със стария Полибот му е повлияла добре точно в този момент, като се има предвид, че е син на Пос… на Нептун, де. Но чаша зелен чай с домашен мед и лековито брашно ще го оправи напълно.

Хейзъл се намръщи.

— А Франк?

Ирида се обърна към него и килна глава въпросително. Точно като майка му. Все едно Франк бе най-голямата въпросителна в стаята.

— Не бери грижа — каза тя. — С него просто трябва да си побъбрим.