Рик Риърдън
Синът на Нептун (18)

XVII. Хейзъл

Хейзъл мразеше лодките.

Морската болест я хващаше много лесно и се разразяваше като морска буря. Разбира се, не бе споменала за това на Пърси. Не искаше да проваля пътуването, но помнеше колко ужасен бе животът й в Аляска, където пътища нямаше. Майка й навсякъде бе ползвала влак или лодка.

Надяваше се, че състоянието й ще се е подобрило след завръщането й от света на мъртвите, но това, очевидно, не бе така. А и тази малка лодчица, „Пакс“, приличаше толкова много на онази, която имаха в Аляска. Носеше й много лоши спомени…

Веднага щом напуснаха пристанището, стомахът на Хейзъл се обърна. Докато минаваха покрай вълнолома, вече се чувстваше толкова зле, че й се струваше, че халюцинира. Минаха покрай стадо морски лъвове, които се излежаваха по доковете, и тя можеше да се закълне, че е видяла стар бездомник да седи с тях. Той посочи с костелив пръст Пърси и промърмори нещо от рода на: „Не си го и помисляй“.

— Видя ли това? — попита Хейзъл.

Лъчите на залеза оцветяваха лицето на Пърси в червено.

— Да. Бил съм тук и преди. Не… знам. Мисля, че търсех приятелката си.

— Анабет — обади се Франк. — Имаш предвид по пътя си към лагер „Юпитер“?

Пърси се намръщи.

— Не. Преди това — и се загледа в града, все едно още търсеше Анабет. Остана така, докато не минаха под моста „Голдън гейт“ и не завиха на север.

Хейзъл се опита да успокои стомаха си, мислейки си за приятни неща — еуфорията, която бе изпитала предишната нощ при победата в бойните игри, влизането във вражеската крепост на гърба на Ханибал, начина, по който Франк внезапно бе станал водач… Хейзъл никога не си го бе представяла такъв. Беше почувствала такава гордост, докато закачаше значката на центурион върху дрехата му…

А после мислите й се насочиха към Нико. Преди да напуснат, брат й я бе дръпнал настрана, за да й пожелае успех. Хейзъл се надяваше, че той ще остане в лагер „Юпитер“, за да го защити, но той й каза, че също заминава — към отвъдното.

— Татко има нужда от помощта ми — каза той. — Полята на Мъченията са като затвор, обхванат от бунт. Освен това ще опитам да проследя някои от бягащите души. Може би ще успея да намеря Портите на Смъртта от другата страна.

— Внимавай — предупреди го Хейзъл, — ако Гея охранява тези порти…

— Не се безпокой — усмихна се Нико, — знам как да се крия. Ти само се пази. Колкото повече приближаваш Аляска… не знам как това ще повлияе на припадъците ти.

„Само се пази“ — помисли си кисело Хейзъл. Сякаш имаше шанс това приключение да свърши добре за нея.

— Ако освободим Танатос — каза тя на Нико, — може никога повече да не те видя. Танатос ще ме изпрати обратно в Подземното царство…

Нико стисна ръката й. Пръстите му бяха толкова бледи, че изглеждаше невероятно да споделя с Хейзъл един и същ божествен баща.

— Исках да ти дам шанс в Елисейските поля — каза той. — Това бе най-доброто, което можех да сторя за теб. Иска ми се да имаше и друг начин за победа. Не искам да губя сестра си.

Той не каза „отново“, но Хейзъл разбра какво мисли. И поне веднъж не изпита завист към Бианка ди Анджело. Само й се искаше да бе прекарала повече време с Нико и приятелите си в лагера.

Не искаше да умира отново.

— На добър час, Хейзъл — каза той, след което потъна в сенките. Точно както бе направил баща й преди седемдесет години.

Лодката се разклати и Хейзъл се върна в настоящето. Бяха навлезли в тихоокеанските течения и се носеха покрай каменистия бряг на Марин Каунти^[1].

Франк държеше скиорската чанта в скута си. Тя стоеше до коленете на Хейзъл, подобно на предпазна ограда на карнавал, което я върна към времето, когато Сами я бе завел… Но тя бързо отблъсна тази мисъл. Не можеше да рискува нов припадък.

— Добре ли си? — попита Франк. — Изглеждаш изнемощяла.

— Морска болест — призна си тя. — Не очаквах, че ще е толкова зле.

Франк се намуси, все едно вината бе негова, след което започна да рови из раницата си.

— Имам малко нектар, а също и ореховки. Баба казва, че джинджифилът помага. Но пък от него нямам. Все пак…

— Всичко е наред — усмихна се слабо Хейзъл. — Благодаря за загрижеността.

Франк извади една солена бисквита… и я счупи с големите си пръсти. Навсякъде полетяха трохи.

Хейзъл се засмя.

— Богове, Франк… съжалявам. Не биваше да се смея.

— Няма проблем — отговори той смутено. — Предполагам, че не искаш тази…

Пърси не им обръщаше голямо внимание. Очите му бяха втренчени в брега. Докато минаваха покрай плажа „Стинсън“, той посочи навътре, край една планина, издигаща се над зелени хълмове.

— Това ми е познато — каза той.

— Планината Там — каза Франк. — Децата от лагера постоянно говорят за нея. Голяма битка се случила в подножието й, в крепостта на титаните.

Пърси се намръщи.

— Някой от вас бил ли е там?

— Не — отговори Хейзъл. — Битката се е състояла миналия август, преди, ъъ, да се върна в лагера. Джейсън ми разказа за нея. Легионът унищожил командния щаб на врага и около милион чудовища. А Джейсън трябвало да се изправи срещу Криос. Срещу титан, представи си.

— Представям си — промърмори Пърси.

Хейзъл не бе сигурна какво точно означава това, но Пърси доста й напомняше на Джейсън, макар външно да не си приличаха. И около двамата имаше аура на сила, но и някаква тъга, сящаш бяха видели съдбата си и знаеха, че е въпрос на време да срещнат чудовището, което няма да могат да победят.

Хейзъл познаваше чувството. Тя гледаше как слънцето залязва в океана и знаеше, че й остава по-малко от седмица живот. Независимо от успеха или провала на подвига, нейното приключение щеше да свърши с Пирът на Фортуна. Спомни си за първата си смърт, за месеците, които я предшестваха — къщата й в Сюарт, шестте месеца, които бе изкарала в Аляска, малката лодка, която бе взела от Залива на Възкресението посред нощ, прокълнатия остров.

Осъзна грешката си твърде късно. Внезапно й причерня… и се върна назад във времето.

 

Къщата, която бяха наели, представляваше дървена кутия, окачена на стълбове като кокили, и стърчеше над залива. Когато влакът от Анкоридж минеше, мебелите в нея се тресяха, а картините се клатеха по стените. Нощем Хейзъл заспиваше, унесена от звука на ледената вода, която плискаше под дъските на пода. Сградата скърцаше и стенеше под натиска на вятъра.

Имаха една стая с котлон и хладилен шкаф за кухня. Единият от ъглите бе заграден със завеси за Хейзъл. Там тя държеше матрака и вещите си. Бе окачила картините и старите снимки от Ню Орлиънс по стените, но това само засилваше носталгията й по дома.

Майка й рядко бе вкъщи. Вече не се наричаше Кралица Мари. Беше просто Мари, наемна работничка. Готвеше и чистеше по цял ден в ресторанта на Трето авеню, където минаваха рибари, железничари и понякога моряци. Връщаше се вкъщи, вмирисана на сушена риба и препарати за миене.

Нощем Мари Левеск се променяше. Гласът я обсебваше и нареждаше на Хейзъл някакви неща, караше я да работи по ужасния му проект.

Зимата беше най-зле. Гласът оставаше с тях много по-дълго заради постоянната тъмнина. Студът бе толкова пронизващ, че Хейзъл не вярваше някога да може да се стопли отново.

Когато лятото най-сетне дойде, Хейзъл не можеше да се насити на слънцето. Всеки ден от лятната ваканция тя оставаше далеч от дома, колкото е възможно по-дълго, но не можеше да се разхожда из града. Общността бе малка, а другите деца разпространяваха слухове за нея — момичето на вещицата от колибата край доковете. Ако ги приближеше, я обиждаха и я целеха с камъни и бутилки.

Възрастните не бяха много по-любезни.

Хейзъл, разбира се, можеше да им отмъсти. Можеше да им даде диаманти, перли или злато. Тук, в Аляска, златото се намираше лесно. В хълмовете имаше толкова много от него, че Хейзъл можеше без усилие да погребе целия град в него.

Но тя не мразеше местните за това, че я отхвърлят. Не можеше да ги вини.

Затова прекарваше дните си в разходки из околните хълмове. Гарваните бяха привлечени от нея. Те й грачеха от дърветата и чакаха блещукащите предмети, които винаги се появяваха в краката й. Проклятието явно не ги засягаше.

Видя и кафяви мечки, но те не я приближаваха. Когато ожаднееше, Хейзъл намираше водопад сред снега и пиеше студена, чиста вода, докато гърлото я заболеше. След това се покатервеше толкова нависоко, колкото можеше, и оставяше слънцето да топли лицето й.

Това не бе лош начин да прекарва времето си, но знаеше, че рано или късно ще трябва да се върне у дома.

Понякога мислеше за баща си — странния блед мъж в сребристочерен костюм. На Хейзъл й се искаше той да се върне и да я защити от майка й, да използва силите си, за да ги отърве от онзи ужасен глас. Ако наистина беше бог, би трябвало това да е по силите му, нали?

Тя погледна нагоре към гарваните и си представи, че те са негови пратеници. Очите им бяха тъмни и безумни — досущ като неговите. Замисли се дали те не му докладват къде ходи тя.

Но Плутон бе предупредил майка й за Аляска. Това бе земя отвъд боговете. Там той не можеше да ги защити. Старият й живот изглеждаше далечен — точно толкова, колкото и радиопредаванията, които слушаше, или речите на президента Рузвелт относно войната. Понякога местните обсъждаха японците и битките по далечните острови край Аляска, но и това й изглеждаше някак чуждо и далеч не толкова страшно, колкото собствения й проблем Хейзъл.

Един ден в средата на лятото остана навън до по-късно, увлечена в преследването на един кон. Първия път, когато го видя, дочу хрущене зад себе си. Обърна се и забеляза прекрасен дорест кон с черна грива — много подобен на онзи, който бе яздила в последния си ден в Ню Орлиънс, когато Сами я бе извел от конюшните. Може би беше същият, макар това да не бе много вероятно. Ядеше нещо по пътя и за миг на Хейзъл й се стори, че хрупа един от златните късове, които се появяваха в присъствието й.

Но това, разбира се, беше нелепо.

— Здравей, приятелче — извика тя.

Конят я погледна внимателно.

Хейзъл сметна, че той сигурно принадлежи на някого. Беше твърде добре гледан, а козината му бе твърде лъскава, за да е див. Ако можеше само да го приближи…

И после какво? Щеше да намери собственика му? Да го върне?

Не, реши тя. Щеше да поязди отново.

Приближи се на три метра от него и конят се стрелна нанякъде. Прекараха остатъка от следобеда по същия влудяващ начин — тя винаги го приближаваше, а той все бягаше от нея в последния момент.

Изгуби представа за времето, когато лятното слънце оставаше в небето толкова дълго. Най-сетне спря край едно поточе и погледна към небето. Смяташе, че е към три следобед.

Тогава чу как вечерният влак от Анкоридж изсвирва от края на долината и разбра, че е десет вечерта.

Погледна към коня, който кротко си пасеше от другата страна на потока.

— В беля ли се опитваш да ме вкараш?

Конят изцвили и после… Хейзъл сигурно си въобрази това, което последва. Жребецът се изстреля с такава бързина, че се превърна в петно от черно и кафяво. Беше по-бърз от мълния. Толкова, че очите й едва успяха да го различат в далечината. Хейзъл не разбра какво точно стана, но конят очевидно бе изчезнал.

Загледа се към мястото, където бе стояло животното. От земята се издигаше пара.

Влакът отново изсвири отвъд хълмовете и тя осъзна в колко голяма беда е изпаднала. Затича се към дома.

Майка й не беше там. За миг Хейзъл се почувства облекчена. Може би бе останала до късно на работа.

Може би тази нощ нямаше да се наложи да излиза.

Тогава видя бъркотията. Завесата на Хейзъл бе съдрана. Ковчежето с вещи беше отворено, а дрехите й стояха пръснати по пода. Матракът й бе разпран, все едно лъв беше точил ноктите си в него. Но най-лошото бе, че дъската й за рисуване бе строшена заедно с цветните моливи. Подаръкът за рождения й ден, единственото ценно нещо, което притежаваше, бе унищожено. Забита в стената стоеше бележка в червено от последния лист от блокчето й.

Почеркът не беше този на майка й.

„Прокълнато дете, очаквам те на острова. Не ме проваляй.“

Хейзъл захлипа в отчаяние. Искаше да зареже тези призиви. Да избяга. Но нямаше накъде. А и майка й беше в капан. Гласът бе обещал, че задачата им е почти свършена. Ако Хейзъл продължеше да помага, майка й щеше да бъде свободна. Хейзъл нямаше вяра на гласа, но не виждаше какво друго може да стори.

Взе малката лодка, купена от майка й с няколко златни къса. Рибарят, който им я бе продал, беше загинал, оплетен в собствените си мрежи, още на следващия ден. Имаха само една лодка, но майката на Хейзъл вече можеше да стига острова без друг транспорт. Момичето бе научило по трудния начин, че не бива да пита как.

Дори в средата на лятото парчета лед плуваха из Залива на Възкресението. Тюлените минаваха покрай Хейзъл, гледайки я с надежда и душеха въздуха за парчета риба. В средата на залива, на водната повърхност, се появи блестящият гръб на кит.

Както винаги, й прилоша от люлеенето на лодката. Веднъж спря, за да повърне настрани. Слънцето най-после се спусна зад планините, оцветявайки небето в кървавочервено.

Продължи да гребе към устието на залива. След няколко минути се обърна и погледна напред. Точно пред нея от мъглата се появи островът — широко няколко километра парче земя, покрито с борови горички, големи речни камъни, сняг… и плажна ивица с черен пясък.

Хейзъл не знаеше името на острова, ако той изобщо имаше такова. Веднъж бе направила грешката да попита местните за него. Те я погледнаха, все едно е луда.

— Нема остров тука — каза един стар рибар, — иначе хилядо пъти да съм го стигнал с лодката.

Хейзъл се отдалечи на около петдесетина метра от брега, когато един гарван кацна на кърмата. Беше мазна на вид черна птица, голяма почти колкото орел, с нащърбен клюн, подобен на обсидианов нож.

В очите на гарвана проблясваше интелект и Хейзъл не бе особено изненадана, когато птицата проговори:

— Тази нощ — изграчи тя. — Последната нощ.

Хейзъл остави греблата. Опита се да прецени дали гарванът я предупреждава, обещава й нещо или я съветва.

— Татко ли те праща? — попита тя.

Гарванът наклони главата си.

— Последната нощ. Тази нощ.

Птицата клъвна кърмата, след което отлетя към острова.

Последната нощ — помисли си Хейзъл. Реши да го приеме като обещание. Каквото и да става, това ще е последната нощ.

Мисълта й даде достатъчно сила, за да продължи да гребе. Лодката се плъзна към брега, а под нея запука тънък слой лед и замръзнала черна тиня.

През последните месеци Хейзъл и майка й бяха прокарали пътека от плажа през гората. Когато слезе от лодката, тя тръгна по нея, внимавайки да не излиза от рамките й. Островът бе пълен с опасности — естествени и магически. Иззад храсталаците долиташе ръмженето на мечки, а покрай дърветата минаваха блестящи бели призраци, които само смътно напомняха на човеци. Хейзъл не знаеше какво представляват, но беше сигурна, че я наблюдават… и се надяват да я докопат.

В центъра на острова две огромни каменни канари оформяха вход към тунел. Хейзъл мина през тях към пещерата, която наричаше Сърцето на Земята.

Това бе единственото топло място, което Хейзъл бе намерила в Аляска. Въздухът миришеше на прясно разровена почва. Сладката влажна топлина я караше да се чувства сънена, но тя се помъчи да остане будна. Смяташе, че ако заспи тук, тялото й ще потъне в пръстта и ще се превърне в хумус.

Пещерата бе голяма колкото църква — като катедралата „Сейнт Луис“ в дома й на „Джаксън Скуеър“. Стените й бяха покрити със светещ разноцветен мъх — червен, зелен, пурпурен. В цялото помещение се усещаше пулсирането на енергия — едно повтарящо се БУМ, БУМ, БУМ, което напомняше на Хейзъл за туптенето на сърце. Това може и да бяха вълните на морето, миещи брега на острова, но Хейзъл не го вярваше.

Мястото бе живо. Земята спеше, но пулсираше със сила. Сънищата й бяха толкова опасни, толкова истински, че Хейзъл усети как губи връзка с реалността.

Гея искаше да погълне личността й така, както бе направила с майка й. Искаше да погълне всеки човек, бог и полубог, който бе дръзнал да стъпва по повърхността й.

Всички вие ми принадлежите — мърмореше Гея като в приспивна песен. — Предайте се. Върнете се в земята.

Не — помисли си Хейзъл. — Аз съм Хейзъл Левеск. Не можеш да ме притежаваш.

Мари Левеск стоеше над ямата. За шест месеца косата й бе побеляла напълно. Беше отслабнала. Ръцете й бяха изкривени от тежката работа. Носеше ботуши за сняг, рибарски панталони и оцапана от работата в ресторанта риза. Никой вече нямаше да я сбърка с кралица.

— Късно е вече — отекна в пещерата немощният глас на майка й.

Хейзъл осъзна с изненада, че това наистина е нейният глас, а не този на Гея.

— Мамо?

Мари се обърна. Очите й бяха отворени. Беше будна и в съзнание. Това трябваше да успокои Хейзъл, но вместо това я изнерви още повече. Гласът никога досега не бе пускал майка й, не и докато бяха на острова.

— Какво направих? — попита възрастната жена безпомощно. — О, Хейзъл, какво ти сторих? — Тя погледна с ужас към нещото в ямата.

Месеци наред бяха идвали тук, четири или пет нощи седмично, както искаше Гласът. Хейзъл бе плакала, припадала от умора, беше се молила… накрая се бе отчаяла.

Гласът, който бе обсебил майка й, беше неумолим: Скъпоценности! Още скъпоценности от земята. Използвай силите си, дете. Донеси ми най-скъпото…

Първоначално опитите й срещаха само присмех. Пукнатините под земята бяха пълни със злато и скъпоценни камъни, които се криеха в мазен слой от нефт, подобно на драконово съкровище, потопено в катран. Но после се появи каменната спирала, която започна да расте като плода на чудовищно лале. Тя излизаше от земята постепенно, нощ след нощ. Хейзъл трудно преценяваше напредъка й. Често прекарваше концентрирана цялата нощ, без да види никаква разлика.

И все пак спиралата растеше.

Сега Хейзъл успя да види какво е направила. Нещото бе високо колкото двуетажна сграда и се издигаше като демоничен каменен филиз от нефтеното мочурище. В него имаше някакъв зародиш, който блестеше и излъчваше ужасяваща горещина. Хейзъл не можеше да го види ясно, но разбра какво става. Оформяше се тяло от злато и сребро с петролна кръв и студен непробиваем диамант за сърце.

Хейзъл бе възкресила син на Гея. Той почти се бе събудил.

Майка й рухна на колене и заплака.

— Съжалявам, Хейзъл. Толкова съжалявам.

Изглеждаше безпомощна, самотна и ужасно, ужасно тъжна.

А Хейзъл трябваше да е ядосана. Съжалявала?

Години бе живяла в страх от майка си. Тя я обвиняваше за проваления си живот. Отнасяше се с нея като с изрод, беше я домъкнала от топлия Ню Орлиънс в тази студена пустош и я бе ползвала като робиня за някакво зло и примитивно божество.

И сега твърдеше, че съжалява.

Беше достойна за презрение.

И все пак Хейзъл не се ядоса.

Тя коленичи и прегърна майка си с една ръка. Почти нищо не бе останало от нея — кости, опъната над тях кожа, стари работни дрехи. Трепереше цялата, въпреки неестествената и нездрава топлина на пещерата.

— Какво да направя? — попита Хейзъл. — Кажи ми как да го спра.

Майка й поклати глава.

— Тя ме пусна. Знае, че вече е твърде късно. Нищо не може да се направи.

— Тя… Гласът? — Хейзъл не можеше да повярва, че майка й е вече свободна. Ако това бе вярно, нищо друго нямаше значение. Щяха да се измъкнат. Да избягат. Да се върнат в Ню Орлиънс…

— Отишла си е?

Майка й се огледа уплашено.

— Не, още е тук. Има нужда само от още едно нещо. Но за това й трябва свободната ми воля.

На Хейзъл това не й хареса.

— Да се махаме — каза тя, — онова нещо в спиралата… ще се излюпи.

— Скоро — съгласи се майка й.

Тя погледна Хейзъл с такава нежност… Дъщеря й не можеше да си спомни кога за последно е видяла такава привързаност в очите й. Усети как сърцето й прескача удар.

— Плутон ме предупреди — каза тя. — Каза ми колко опасно е моето желание.

— Твоето желание?

— Всички богатства под земята — отвърна тя, — те са негови. Аз ги пожелах. Бях уморена от немотията, Хейзъл. Толкова уморена. Първо го призовах… само за да видя дали мога да го направя. Никога не съм вярвала, че старите фокуси ще подействат на бог. Но той ме ухажваше, казваше ми, че съм смела, красива…

Тя погледна към изкривените си, покрити с мазоли ръце.

— Когато ти се роди, бе толкова горд и щастлив. Обеща ми каквото поискам. Закле се в реката Стикс. И аз поисках богатствата му, всичките му богатства. Той ме предупреди. Каза ми, че най-голямата алчност причинява най-голямото страдание. Но аз настоях. Представях си как ще живея като кралица, като богиня. И ти… ти наследи проклятието.

Хейзъл усети, че сърцето й ще се пръсне, подобно на спиралата в ямата. Тъгата й бе прекалено голяма, за да я удържа.

— Затова ли мога да намирам разни неща под земята?

— И затова те носят винаги и само скръб. — Майка й махна с ръка към пещерата. — Така ме намери тя, така бе способна да ме завладее. Бях толкова ядосана на баща ти. Смятах, че той е виновен за проблемите ми, че ти си виновна… Бях толкова озлобена, че се вслушах в гласа на Гея. Бях такава глупачка!

— Трябва да можем да направим нещо — каза Хейзъл. — Кажи ми как да я спра.

Земята се разтърси. Безтелесният глас на Гея гръмна в пещерата.

Моят първороден се надига — каза тя. — Той е най-ценното нещо под земята и ти си тази, която го върна от дълбините, Хейзъл Левеск. Ти го сътвори наново. Неговото пробуждане не може да бъде спряно. Остава само още нещо…

Хейзъл стисна юмруци. Бе ужасена, но сега, след като майка й най-после бе свободна, почувства, че е готова да се изправи срещу врага си. Това изчадие, тази богиня, бе съсипала живота им. Хейзъл нямаше да я остави да спечели.

— Няма да ти помагам повече! — извика тя.

Вече не ми и трябва, момиче. Извиках те само по една причина. Майка ти имаше нужда от… лек тласък.

Гърлото на Хейзъл се сви.

— Мамо?

— Съжалявам, Хейзъл. Моля те да ми простиш. Правя го само защото те обичам. Тя ми обеща, че ще те остави жива, ако…

— Ако се пожертваш — осъзна Хейзъл. — Има нужда от живота ти, даден по собствена воля, за да съживи онова… онова нещо.

Алкионей — рече Гея. — Първородния гигант. Трябва да се издигне първи и тук ще бъде новата му родина — далеч от боговете. Ще крачи из тези ледени планини и гори. Ще вдигне армия от чудовища. И сега, когато боговете са разделени, вплетени в Световната война на смъртните, ще изпрати армиите си, за да сринат Олимп.

Сънят на богинята на Земята бе така силен, че по стените на пещерата плъзнаха сенки — призрачни видения за нацистки армии, които напредват в Европа, за японски самолети, бомбардиращи американски градове. И Хейзъл най-после разбра. Боговете на Олимп щяха да вземат страна в конфликта, както правеха винаги. И докато те се бореха в безплоден сблъсък, армия от чудовища щеше да се появи на север. Алкионей щеше да възроди уродливите си братя гиганти, които щяха да завладеят света. Изнемощели, боговете щяха да рухнат. Войната между смъртните щеше да продължи десетилетия наред, докато цялата им цивилизация рухнеше и богинята на Земята не се събудеше напълно.

Гея щеше да е властелин на планетата завинаги.

И всичко това — измърка богинята, — понеже майка ти бе алчна и те прокле с дара на прокълнатите богатства. Заспала, щях да имам нужда от още десетилетия, векове дори, преди да мога да съживя Алкионей сама. Но сега той ще се събуди. А след него и аз!

Хейзъл разбра с ужасяваща сигурност какво следва. Гея имаше нужда само от още едно нещо — доброволно направена жертва, душа, дадена на Алкионей, за да го пробуди. Майка й щеше да падне в ямата и да докосне адската спирала.

Алкионей щеше да я погълне.

— Хейзъл, върви — изправи се майка й на крака. — Тя ще те остави жива, но трябва да побързаш.

Хейзъл го вярваше. Това бе най-ужасното нещо. Гея щеше да уважи сделката, щеше да я остави жива.

За да може да види края на света, да знае, че тя го е причинила.

— Не — взе решение Хейзъл, — няма да стане.

Тя потъна навътре в душата си. Извика своя баща, господаря на отвъдното. Призова всички съкровища, които се криеха в тази огромна сурова земя.

Пещерата се разтърси.

Нефтът около спиралата на Алкионей забълбука, след което кипна и изригна като вулкан.

Не бъди глупава — предупреди я Гея, но Хейзъл долови загриженост в тона й. Може би дори страх. — Ще унищожиш и себе си за нищо. Майка ти така или иначе ще умре.

Хейзъл почти се предаде. Спомни си обещанието на баща си — че някой ден проклятието й ще бъде измито от потомък на Нептун. Беше й казал, че може да си има собствен кон. Може би странният жребец от хълмовете бе наречен за нея.

Но нищо от това нямаше да се случи, ако умреше сега. Никога повече нямаше да види Сами, нямаше да се завърне в Ню Орлиънс. Животът й щеше да се състои от тринайсет кратки, тежки години и да има нещастен завършек.

Срещна очите на майка си. И видя, че този път тя не изглежда тъжна или ядосана. Погледът й блестеше от гордост.

— Ти беше моят дар, Хейзъл — каза тя, — най-ценният дар. Бях глупава, задето исках още. — Тя целуна Хейзъл по челото и я прегърна.

Топлината й даде на Хейзъл смелостта да продължи. Щяха да умрат, но не като жертви на Гея. Хейзъл инстинктивно осъзна, че с това те ще отхвърлят силата й. Душите им щяха да отидат в Подземното царство, а Алкионей нямаше да се възправи. Не и сега.

Хейзъл призова последните остатъци от волята си. Въздухът се нажежи. Спиралата започна да потъва. Злато и скъпоценности се изстреляха от ямата с такава сила, че стените на пещерата се напукаха, а във въздуха захвърчаха каменни частици, които заудряха Хейзъл.

Спри! — извика Гея. — Не можеш да спреш съдбата. Ще успееш само да я забавиш. С няколко десетилетия. Половин век. Ще замениш ли живота си за това?

Хейзъл не отговори.

„Последната нощ“ — бе казал гарванът.

Ямата избухна. Подът се срина. Хейзъл потъна в прегръдките на майка си, в тъмнината, докато дробовете й се пълнеха с нефт.

А островът потъна в залива под вълните на морето.