Рик Риърдън
Синът на Нептун (53)

LII. Пърси

На следващата сутрин Пърси, Хейзъл и Франк закусиха рано, след което тръгнаха към града, за да стигнат преди заседанието на сената. Като претор Пърси вече можеше да прави каквото и където си поискаше.

По пътя си тримата минаха край конюшните, в които спяха Тайсън и Госпожа О’Лиъри. Тайсън похъркваше, легнал на сламеник до еднорозите. На лицето му бе изписано спокойствие, все едно сънуваше понита. Госпожа О’Лиъри се бе завъртяла по гръб, скрила ушите си с лапи. А на покрива на конюшните Ела се бе свила в гнездо от стари римски свитъци, сложила глава под крилото си.

Когато стигнаха форума, седнаха до фонтаните и се загледаха в изгряващото слънце. Гражданите бяха заети да чистят конфетите, хартиените шапки и здравословните пастички от снощното празненство. Инженерите работеха върху нова арка в чест на победата над Полибот.

Хейзъл сподели, че е дочула нещо за евентуално празнуване на формален триумф — парад през града, последван от седмица на игри и празници. Но Пърси знаеше, че подобно празненство не може да се състои.

Нямаха време.

Разказа им за съня си с Юнона.

— Боговете са били активни снощи — намръщи се Хейзъл. — Покажи му, Франк.

Момчето бръкна в джоба на палтото си. Пърси реши, че може да извади обгореното дърво, но вместо това измъкна от джоба си тънка книжка с бележка, надраскана върху червена хартия.

— Бяха на възглавницата ми тази сутрин — обясни Франк и ги подаде на Пърси. — Все едно ме е посетила феята на зъбчетата.

Книгата бе „Изкуството на войната“ от Сун Дзъ. Пърси никога не я бе чувал, но допускаше кой може да я е пратил на приятеля му. На бележката пишеше: „Добра работа, хлапе. Истинското оръжие на мъжа е умът му. Това бе любимата книга на майка ти. Добре ще е да я прочетеш. П.П. Надявам се твоят приятел Пърси вече да ме уважава повече.“

— Марс наистина е различен от Арес — отбеляза Пърси, връщайки книгата. — Не мисля, че Арес може да чете.

Франк прелисти книгата.

— Тук пише много за саможертвата и за цената на войната. Във Ванкувър Марс ми каза, че трябва да поставя дълга над собствения си живот. Иначе цялата война може да бъде изгубена. Смятах, че има предвид освобождението на Танатос, но сега вече не съм сигурен. Все още съм жив, което може да означава, че най-лошото тепърва предстои. — Той погледна нервно към Пърси.

Синът на Нептун изпита чувството, че Франк крие нещо от него. Замисли се дали Марс не е споменал нещо лошо за него. Но дори да беше така, Пърси не бе сигурен, че иска да знае.

Освен това Франк бе жертвал достатъчно. Беше видял как домът му изгаря. Бе изгубил майка си и баба си.

— Ти рискува живота си — каза му Пърси. — Готов бе да изгориш, само и само подвигът да бъде извършен. Марс не може да иска повече от теб.

— Може би — отвърна Франк, изпълнен със съмнения. Хейзъл стисна ръката му.

Тази сутрин изглеждаха по-спокойни заедно, не така нервни и припряни. Пърси се досети, че вече сигурно официално са гаджета. Надяваше се да е така, но реши да не пита.

— Хейзъл, а с теб какво става? — попита Пърси. — Свърза ли се с Плутон?

Тя сведе поглед. Няколко диаманта изскочиха в краката й.

— Не — призна тя. — Мисля, че неговото съобщение бе Танатос. Името ми не беше сред списъка с избягали души. А трябваше да бъде.

— Мислиш, че баща ти се е направил на ударен? — попита Пърси.

Хейзъл сви рамене.

— Плутон не може да ме посети или дори да говори с мен, без да признае, че съм жива. А тогава ще трябва да спази законите на смъртта и да остави Танатос да ме отведе отново в Подземното царство. Мисля, че се прави на ударен. Мисля… че иска да намеря Нико.

Пърси погледна към изгрева с надеждата да зърне боен кораб. Но не видя нищо.

— Ще открием брат ти — обеща той. — Щом корабът стигне града, ще тръгнем към Рим.

Хейзъл и Франк се спогледаха нервно, като че ли вече бяха говорили за това.

— Пърси… — каза Франк, — ако искаш да дойдем, ще те придружим. Но сигурен ли си, че не го правиш от любезност? Вероятно си имаш много приятели в другия лагер, а и можеш да избереш всеки от нашия. Ако не сме част от седмината, няма да се сърдим…

— Абе, вие тъпи ли сте, или се правите на такива? — прекъсна ги Пърси. — Смятате, че ще оставя отбора си? След като ме спасихте от здравословните манджи на Стрижка и човекоядците? След като заедно се крихме под великански задник в Аляска? Как пък не!

Напрежението изчезна. Тримата започнаха да се хилят. Може и да беше прекалено, но бяха толкова щастливи, че са живи, че за миг просто останаха смеейки се под яркото зимно слънце, без да ги е грижа за зли лица, които се появяват в сенките на хълмовете.

Но накрая Хейзъл си пое дълбоко дъх.

— Ела спомена някакво пророчество. За дете на мъдростта и за това как знакът на Атина щял да блесне над Рим. Имаш ли идея за какво е?

Пърси си спомни съня си. Юнона го бе предупредила, че Анабет я очаквало голямо предизвикателство и че проблемите за следващия подвиг щели да дойдат от нея. Той не вярваше в това… но все пак се тревожеше.

— Не зная — призна той. — Мисля, че пророчеството е незавършено. Може би Ела ще си спомни останалата част от него.

Франк пъхна ръка в джоба си.

— Трябва да я вземем с нас. Тук не е безопасно за нея. Ако Октавиан разбере, че тя помни Сибилските книги…

Пърси потрепера. Октавиан използваше пророчествата, за да запази властта си в лагера. Сега Пърси бе измъкнал под носа му поста на претор и той щеше да потърси други начини да увеличи влиянието си. Ако докопаше Ела…

— Прав си — кимна Франк, — трябва да я защитим. Но се надявам, че можем да я убедим…

— Пърси! — Тайсън се появи запъхтян на форума, а Ела пърхаше зад него със свитък в ноктите си. Когато стигнаха фонтана, Ела пусна свитъка в скута на Пърси.

— Специална пратка — каза тя — от аура. Дух на вятъра. Да, Ела получи специална пратка.

— Добро утро, братя мои! — Тайсън имаше сено в косата и фъстъчено масло по зъбите си. — Свитъкът е от Лио. Той е дребен и забавен.

Свитъкът не изглеждаше особено впечатляващ, но когато Пърси го разви в скута си, от него се появи видеозапис. Едно момче в гръцки доспехи им се ухили. Имаше дяволита физиономия, къдрава черна коса и ококорени очи, сякаш бе изпил няколко чаши кафе в повече. Седеше в тъмна стая с дървени стени, подобна на хижа. Маслени лампи хвърляха сенки по тавана.

Хейзъл с мъка сподави писъка си.

— Какво има? — попита Франк. — Какво не е наред?

Пърси бавно осъзна защо къдравото хлапе му изглежда познато. Не беше само заради сънищата. Видял бе лицето му на една стара снимка.

— Хей! — каза момчето на записа. — Поздрави от вашите приятели от лагера на нечистокръвните и прочие. Останалите формалности си ги знаете и сами. Аз съм Лио. Аз съм… — Той погледна настрана от екрана и извика: — Каква ми е титлата, бе? Капитан, адмирал, или…

— Механик — чу се гласът на момиче.

— Хаха, много смешно, Пайпър — изръмжа Лио, след което отново се обърна към пергаментовия екран. — Както и да е. Аз съм… ъъ… върховният командир на кораба Арго II. Това звучи супер! Както и да е, идеята е, че до около час ще пристигнем при вас със своя голям кораб майка. Идваме с мир. Ще се радваме, ако не ни взривите във въздуха или нещо подобно. Раздавайте го по-спокойно. Ще е добре да кажете на останалите хора в лагера това. До скоро виждане! Полубожествено ваш, Лио.

И пергаментът угасна.

— Това е невъзможно — каза Хейзъл.

— Какво? — попита Франк. — Познаваш ли го този тип?

Хейзъл изглеждаше така, все едно е видяла призрак. Пърси разбра защо. Спомни си снимката в изоставената къща в Сюърд. Момчето от кораба бе като клонинг на стария й приятел.

— Това е Сами Валдес — каза тя, — но как…

— Невъзможно — прекъсна я Пърси. — Момчето се казва Лио. Оттогава са минали седемдесет години. Това трябва да е… — искаше да каже „съвпадение“, но истината бе, че самият той не вярваше в съвпадения. През последните няколко години бе видял какво ли не — чудовища, магии, пророчества, проявления на самата съдба. Но не и съвпадения.

Бяха прекъснати от рогове в далечината. Сенаторите се появиха, марширувайки по форума. Предвождаше ги Рейна.

— Часът за срещата настъпи — каза Пърси. — Хайде. Трябва да ги предупредим за бойния кораб.

— Защо трябва да вярваме на тези гърци? — упорстваше Октавиан.

Той обикаляше сената от пет минути, като се опитваше всячески да се противопостави на това, което им бе казал Пърси относно плана на Юнона за седмината герои.

Сенаторите шаваха нервно, но повечето от тях се бояха да прекъснат авгура. В същото време слънцето се издигаше в небето, а лъчите му минаваха през счупения таван, осветявайки Октавиан като естествен прожектор.

Сенатът беше претъпкан. Царица Хила, Франк и Хейзъл бяха на първия ред със сенаторите. Ветерани и духове изпълваха задните места. Дори на Тайсън и Ела бе разрешено да останат. Циклопът не спираше да се хили и да маха на брат си.

Пърси и Рейна бяха заели местата на преторите на подиума, което страшно тормозеше момчето. Не беше лесно да изглеждаш спокоен, когато носиш чаршаф и червен плащ.

— Лагерът е в безопасност — продължи Октавиан. — Аз съм първият, който поздравява нашите герои за това, че върнаха орела на легиона и донесоха толкова много имперско злато! Действително съдбата ни се усмихна. Но защо да я изкушаваме? Защо да сме алчни?

— Радвам се, че попита — изправи се Пърси, използвайки въпроса, за да се намеси.

— Но аз не… — заекна Октавиан.

— Ти не участва в извършването на подвига — взе му думата Пърси, — знам. Затова постъпваш мъдро, като ме оставяш да обясня, тъй като аз бях.

Някои от сенаторите се изкикотиха. Октавиан нямаше друг избор, освен да седне и да се помъчи да не изглежда прекалено жалък.

— Гея се пробужда — каза Пърси. — Победихме двама от гигантите й, но това е само началото. Истинската война ще се състои в старата родина на боговете. Пътят ще ни отведе първо до Рим, а после и до Гърция.

Нервен шепот се разнесе из сената.

— Зная — продължи Пърси, — винаги сте смятали гърците за врагове. И то не без причина. Досега всеки път, когато сме се срещали, е имало война. Но това може да се промени. Това трябва да се промени, ако искаме да победим Гея. Това е тайната на Пророчеството на седмината. Седем героя, гърци и римляни, трябва да затворят Портите на Смъртта.

— Ха! — изкрещя един лар от задния ред. — Последният, който се опита да разтълкува това пророчество, бе Майкъл Варус и той изгуби орела ни в Аляска! Защо да ти вярваме сега?

Октавиан се усмихна злобно. Някои от съюзниците му в сената започнаха да кимат одобрително. Дори част от ветераните изглеждаха несигурни.

— Аз пренесох Юнона през Малък Тибър — напомни им Пърси с колкото се може по-твърд глас. — Тя ми каза за Пророчеството на седмината. Марс също се яви пред вас лично. Смятате ли, че двама от най-могъщите ви богове ще се появят в лагера, ако ситуацията не беше сериозна?

— Той е прав — обади се Гуен от втория ред. — Аз самата имам доверие на Пърси. Грък или не, той върна честта на легиона. Видяхте го на бойното поле. Нима някой се съмнява в това, че той е истински герой на Рим?

Никой не възрази, а някои дори закимаха.

Рейна се изправи. Пърси я погледна притеснен. Нейното мнение можеше да промени нещата — за добро или лошо.

— Твърдиш, че подвигът трябва да се извърши с хората от другия лагер — каза тя, — твърдиш, че такава е волята на Юнона. Ала гърците са наши врагове от хилядолетия. Тяхното коварство е добре известно.

— Сигурно — отвърна Пърси, — но враговете могат да станат и приятели. Ако преди седмица някой ви бе казал, че римляни и амазонки ще се бият рамо до рамо, дали щяхте да му повярвате?

— Прав е — засмя се царица Хила.

— Героите от лагера на нечистокръвните вече са работили с тези от лагер „Юпитер“ — добави Пърси, — без да знаят. По време на войната с титаните миналото лято, докато вие нападахте крепостта „Отрис“, ние защитавахме Олимп в Манхатън. Аз лично се изправих срещу Кронос.

Рейна едва не се спъна в тогата си.

— Какво си направил?

— Знам, че не е за вярване — продължи Пърси, — но също така смятам, че си заслужих доверието ви. Хейзъл и Франк са предречени да дойдат с мен на тази мисия. Другите четирима в момента летят насам от лагера на нечистокръвните. И един от тях е Джейсън Грейс, вашият стар претор.

— Нелепо! — извика Октавиан. — Измисля си!

— Това звучи доста фантастично — намръщи се Рейна. — Джейсън се връща заедно с гърците? Казваш, че ще се появят в небето над нас в тежко въоръжен кораб, но че не бива да се притесняваме?

— Да. — Пърси погледна към изнервената аудитория. — Просто ги оставете да кацнат. Изслушайте ги. Джейсън ще потвърди всичко, което ви казвам. Кълна се в живота си!

— В живота си? — погледна Октавиан към сената. — Ще си спомним това, ако се окаже, че ни мамиш.

Сякаш нарочно в същия момент в сената влезе вестоносец, който дишаше толкова тежко, сякаш бе тичал по целия път до сената.

— Претори, простете, че ви прекъсвам, но разузнавачите ни казват, че…

— Кораб! — весело каза Тайсън, сочейки с пръст през дупката в тавана. — Корабът идва!

И наистина от облаците се спусна гръцки боен кораб. Все още бе на около километър, но се бе устремил към сената. Когато приближи, Пърси видя бронзовите щитове от двете му страни, опънатите платна и носа, оформен като драконова глава. На най-високата мачта се вееше бяло знаме — символ на мира. Това бе Арго II. Най-невероятният кораб, който някога бе виждал.

— Претори! — извика вестоносецът. — Какви са заповедите ви?

— Нима има нужда да питаш? — скочи на крака Октавиан, почервенял от яд. Той кормеше една плюшена мечка. — Поличбите са ужасни! Това е измама, нападение! Бойте се от данайците, дори когато носят дарове!^[1] — Той посочи Пърси с пръст. — Неговите приятелчета идват с боен кораб! Той ги е довел тук! Трябва да нападнем!

— Не — твърдо каза Пърси. — Всички вие ме издигнахте за претор поради една причина. Че съм готов да защитя този лагер с живота си. Но не това са враговете ни. Казвам ви да се подготвите, но да не нападате. Оставете ги да кацнат. Оставете ги да говорят. Ако това е номер, тогава ще се бия редом с вас, както направих снощи. Само че няма да се наложи.

Всички погледи се насочиха към Рейна.

Тя погледна приближаващия боен кораб. Изражението й бе студено. Ако оспореше заповедите на Пърси… той не знаеше какво ще се случи. Най-малкото да настъпи хаос и объркване. Римляните вероятно щяха да й се подчинят. Тя бе техен водач много по-дълго, отколкото Пърси.

— Задръжте огъня — каза Рейна. — Но нека легионът е готов за всичко. Пърси Джаксън е законно избран претор и заслужава доверието ни… докато не получим доказателство за обратното. Сенатори, разпускам форума. Нека видим… новите си приятели.

Сенаторите напуснаха аудиторията. Дали развълнувани, или уплашени, Пърси не бе сигурен. Тайсън се затича след него, викайки: „Да! Да!“, а Ела пърхаше около главата му.

Октавиан погледна отвратено Пърси, а после хвърли мечето си и последва тълпата.

Рейна застана рамо до рамо с Пърси.

— С теб съм, Пърси — каза тя. — И имам доверие на преценката ти. Искрено се надявам между нашия лагер и този на гръцките ти приятели да има мир.

— Ще има — обеща той, — ще видиш.

Тя погледна към бойния кораб. Изражението й стана замечтано.

— Казваш, че Джейсън е на борда… Дано да е вярно. Той ми липсва.

Тя излезе навън и остави Пърси насаме с Франк и Хейзъл.

— Ще кацнат право на форума — прошепна нервно Франк. — Терминус ще получи инфаркт.

— Пърси — започна Хейзъл, — ти се закле в живота си. Римляните приемат това много сериозно. Ако нещо се обърка, дори да е случайно, Октавиан ще те убие. Знаеш това, нали?

Пърси се усмихна. Знаеше го, разбира се. Залогът бе висок. Всичко можеше да се обърка.

Но Анабет бе на кораба. И ако нещата минеха добре, това щеше да е най-щастливият ден в живота му.

Той прегърна Хейзъл с една ръка и Франк с другата.

— Хайде — каза им той, — време е да ви запозная с другото си семейство.