Рик Риърдън
Синът на Нептун (35)

XXXIV. Франк

Спряха пред верандата. Къщата бе незасегната, но около цялото имение блестяха огньове. Бяха обкръжени — точно както се бе опасявал Франк.

Вятърните камбанки на баба му свиреха на нощния бриз. Плетеният стол на верандата бе празен и гледаше към пътя. От прозорците на долния етаж светеше лампа, но Франк реши да не натиска входния звънец. Нямаше идея колко е часът, нито дали баба му спи, или изобщо е вкъщи. Вместо това отиде до каменния слон в ъгъла — малко копие на онзи, който бяха видели в Портланд. Резервният ключ бе затиснат под крака му.

Поколеба се на входа.

— Какво има? — попита Пърси.

Франк си спомни сутринта, в която бе отворил вратата пред военния офицер, носещ новините за майка му. Спомни си как бе минал по същите тези стълби за погребението й, носейки за пръв път обгореното дърво в джоба си. Спомни си как бе стоял тук, докато вълците на Лупа излизаха от гората, за да го отведат в лагер „Юпитер“. Изглеждаше му, сякаш това се е случило много отдавна, но в действителност бяха минали само шест седмици.

А сега се бе върнал. Дали баба му щеше да се зарадва? Щеше ли да каже: „Франк, радвам се да те видя! Боговете те изпратиха да ме спасиш от чудовищата!“ По-вероятно бе да му се скара или да ги обърка с крадци и да ги нападне с тигана си.

— Франк? — обади се Хейзъл.

— Ела е нервна — промърмори харпията от оградата на верандата. — Слонът гледа Ела.

— Всичко е наред. — Ръката на Франк трепереше толкова силно, че той едва напъха ключа в ключалката. — Просто трябва да останем заедно.

Вътре къщата миришеше на мухъл. Обикновено се носеше аромат на жасмин, но сега кандилата бяха празни.

Минаха през хола, през столовата и кухнята. В умивалника имаше струпани мръсни чинии, което не беше нормално. Баба му имаше прислужница, която я навестяваше всеки ден. Но може би чудовищата я бяха уплашили.

Или изяли за обяд — помисли си Франк. Ела бе казала, че лестригонските великани са людоеди. Той потисна тази мисъл. Чудовищата не нападаха обикновени смъртни. Поне не много често.

В гостната имаше статуи на Буда и на таоистки божества. Те бяха ухилени и напомняха на откачени палячовци. Франк си спомни, че Ирида, богинята на Дъгата, се интересуваше от будизъм и таоизъм и сметна, че само след едно гостуване в тази зловеща къща ще се откаже от това си увлечение.

Огромните порцеланови вази на баба му бяха покрити с паяжини. Това също не беше нормално. Тя настояваше колекцията й да се бърше от прах редовно. Докато гледаше порцелана, Франк почувства вина, задето бе унищожил толкова много вази в деня на погребението. Сега му се струваше глупаво, че се бе ядосал на баба си. Други заслужаваха гнева му повече — Юнона, Гея, гигантите, баща му Марс.

Най-вече Марс.

Камината бе угаснала и студена.

— Това ли е…

— Да — отвърна Франк, — това е.

— Това е какво? — не разбра Пърси.

Изражението на Хейзъл бе съчувствено, което влоши нещата. Той си спомни колко ужасена и отвратена бе тя, когато бе призовал Сивия.

— Това е камината — каза той на Пърси, сякаш е очевидно. — Хайде. Да вървим нагоре.

Стълбите заскърцаха под краката им. Старата стая на Франк си бе все същата. Никой не бе пипал нещата му. Там бяха резервният му лък и колчан (щеше да си ги вземе после), наградите от училище (вероятно бе единственият герой, който не страда от дислексия — пореден пример, че е изрод) и снимките на майка му — с военното яке и каска в Кандахар, във футболната й униформа, когато бе треньор на отбора на Франк, в костюм, поставила ръце върху раменете на сина си. Тогава бе посетила училището му за първия учебен ден.

— Това е майка ти, нали? — попита нежно Хейзъл. — Красива е.

Франк не можа да отговори. Малко се позасрами — шестнайсетгодишно момче със снимки на майка си. Колко нелепо беше… Но почувства най-вече тъга. Шест седмици, откакто не бе идвал тук. Изглеждаше му, че е минала цяла вечност. Но когато видя усмихнатото лице на майка си от снимките, болката от загубата го връхлетя отново.

Провериха останалите спални. Средните две бяха празни, но от последната — тази на баба му — се процеждаше неясна светлина.

Франк тихо почука. Никой не му отговори. Отвори вратата. Баба му лежеше в леглото — слаба и крехка, с бяла коса, пръсната по възглавницата като коронка на базилиск. Една-единствена свещ гореше на нощното й шкафче. До леглото й стоеше огромен мъж в униформа на канадската армия. Макар да бе тъмно, носеше тъмни очила, иззад чиито стъкла блестеше кървавочервена светлина.

— Марс — каза тежко Франк.

— Здравей, хлапе — погледна го богът, — влез. Кажи на приятелите си да подремнат.

— Франк? — прошепна Хейзъл. — Как така Марс? Баба ти… добре ли е?

— Не го ли виждате? — обърна се Франк към приятелите си.

— Кого да видим? — Пърси стисна меча си. — Марс? Къде е?

— Не могат да ме видят — засмя се богът на Войната. — Прецених, че така е по-добре. Трябва да си поговорим насаме. Като баща и син.

Франк стисна юмруци. Преброи до десет, преди отново да отвори устата си.

— Всичко е наред — отговори той на приятелите си. — Вижте, най-добре идете в съседните стаи.

— Покрива — обади се Ела. — За харпии е най-добре на покрива.

— Супер — отговори разсеяно Франк, — в кухнята трябва да има някаква храна. Ще ме оставите ли насаме с баба за няколко минутки? Мисля, че… — Гласът му се пречупи. Не знаеше дали иска да се разплаче, развика или счупи очилата на Марс. Вероятно щеше да направи и трите.

Хейзъл постави ръка на рамото му.

— Разбира се, Франк. Ела, Пърси, елате.

Франк изчака, докато стъпките на приятелите му се отдалечиха. След това влезе в спалнята и затвори вратата зад гърба си.

— Ти ли си наистина? — попита той Марс. — Или е някакъв номер?

— Щеше ли да се зарадваш, ако не бях аз? — вдигна глава богът.

— Да — призна Франк.

— Не те обвинявам — сви рамене Марс, — никой не обича войната. Не и ако има поне малко мозък в главата си. Но войната рано или късно те намира. Неизбежно е.

— Глупости — отговори Франк, — не е неизбежно. Хора умират във войните. Мама…

— Загина във война — довърши Марс.

Франк искаше да го удари, да изтрие равнодушния поглед от лицето му. Но може би просто аурата на Марс го правеше по-агресивен. Погледна към баба си, която спеше спокойно. Надяваше се да се събуди. Ако някой можеше да се изправи срещу бога на Войната, това бе тя.

— Готова е да си отиде — каза Марс, — готова е от няколко седмици. Но те чакаше.

— Чакала е мен? — Франк бе толкова смаян, че гневът му се изпари. — Но защо? Откъде е знаела, че се връщам? Самият аз не знаех.

— Но великаните отвън знаят — отговори Марс. — Предполагам, че някоя богиня им е казала.

— Юнона? — премигна Франк.

Богът на Войната се изсмя така гръмко, че прозорците иззвъняха. Баба му обаче дори не помръдна.

— Юнона? Не, хлапе, определено не е Юнона. Ти си нейното тайно оръжие. Няма да те предаде. Имам предвид Гея. Тя те следи, нали знаеш? Мисля, че я притесняваш повече от Пърси, Джейсън или който и да било от седмината.

Франк се почувства така, сякаш стаята се върти. Съжали, че няма друг стол, в който да седне.

— Седмината… имаш предвид героите от старото пророчество за Портите на Смъртта? Аз съм един от тях? Заедно с Джейсън и…

— Да, да. — Марс махна нетърпеливо с ръка. — Хайде бе, момче. Предполага се, че си голям тактик. Помисли малко! Очевидно е, че приятелите ти също са подготвени за мисията, в случай че се върнете от Аляска живи. Юнона иска да обедини гърците и римляните и да ги прати срещу гигантите. Смята, че само така може да спре Гея. — Марс сви рамене, сякаш не бе много убеден в логиката на този план. — Така или иначе, Гея не иска ти да бъдеш сред седмината. Пърси Джаксън… тя вярва, че може да го контролира. Всички останали имат някаква слабост, от която тя ще се възползва. Но ти… я плашиш. Би предпочела да те убие незабавно. Затова призова великаните. Те са тук, чакат те вече няколко дни.

Франк поклати глава. Дали Марс не му се подиграваше? Защо една богиня ще се плаши от него, особено когато има враг като Пърси Джаксън.

— Нямам слабости ли? — попита той. — Та аз целият съм една голяма слабост. Животът ми зависи от едно дърво!

— Подценяваш се — ухили се Марс. — При всички случаи, Гея убеди великаните, че ако изядат и последния член от това семейство, тоест теб, ще наследят дарбата му. Дали това е истина, или лъжа, не мога да кажа. Но лестригонските великани и без това са винаги гладни.

Франк усети хлад в стомаха си. Сивия бе убил шестима от людоедите, но ако можеше да съди по огньовете, около имението имаше още десетки като тях. А сега Марс му казваше, че всички те възнамеряват да го хапнат за закуска.

— Ще повърна — каза той.

— Не, няма — щракна с пръсти Марс. Франк се почувства по-добре.

— Предстартова треска. На всеки се случва.

— Но баба…

— Да, тя те чакаше, за да поговори с теб. Великаните я изолираха от останалия свят. Тя беше примамката, нали разбираш. Допускам, че вече са надушили присъствието ти и утре сутрин ще нападнат.

— Измъкни ни тогава — настоя Франк. — Щракни с пръсти и ги взриви всичките.

— Готина идея. Но аз не водя битките на децата си. Мойрите имат едни очаквания към боговете и други към смъртните. Великаните са твоя грижа, хлапе. И ако не си го разбрал сам, копието ще бъде неизползваемо още двайсет и четири часа. Надявам се вече да знаеш как се ползва семейната дарба, иначе те виждам като закуска за шампиони.

Семейната дарба. Франк бе искал да поговори с баба си за нея, но сега можеше да се съветва само с Марс. Той погледна към бога на Войната, който се бе ухилил широко без никакво съчувствие.

— Периклимен — Франк произнесе името внимателно като малко дете, — той е бил мой предтеча. Гръцкият княз, помогнал на аргонавтите. Загинал в битка с Херкулес.

Марс махна с ръка, сякаш за да каже: „Давай нататък“.

— Имал е умение, което му помагало в битка — каза Франк, — някакъв дар от боговете. Мама каза, че се е борил като ято пчели.

— Вярно — изсмя се Марс, — друго?

— Семейството ни някак стигнало до Китай. Мисля, че в дните на старата Римска империя един от потомците на Периклимен служил в легиона. Мама ми е разказвала за него. Казвал се Сенека Гракх, но имал и китайско име — Сун Гуо. Мисля… това не го знам добре, но Рейна казва, че е имало много изгубени легиони. Дванайсетият основал лагер „Юпитер“. Може би е имало друг легион, изчезнал на изток.

Марс тихо изръкопляска.

— Браво, хлапе. Чувал ли си за битката при Кара? Пълна катастрофа за римляните. Те се изправили срещу партите в източната част на империята. Загинали петнайсет хиляди легионери, а други десет хиляди били отведени в плен.

— И един от пленниците е бил Сенека Гракх?

— Точно така — съгласи се Марс. — Партите карали пленените римляни да работят, понеже били добри воини. Но тогава Партското царство било нападнато отново, само че от другата страна…

— От китайците — предположи Франк. — И римляните отново били пленени.

— Да. Доста е унизително. Така обаче римски легион стигнал до Китай. Римляните се установили там и си направили нов град на име…

— Ли-Жиен! — довърши Франк. — Мама каза, че това е старият ни дом. Ли-Жиен. Легион.

— Схващаш вече. — Марс изглеждаше доволен. — А старият Сенека Гракх притежавал дарбата на рода ти.

— Мама каза, че се е борил с дракони — спомни си Франк. — Каза, че бил… най-могъщият дракон на света.

— Добър беше — призна Марс. — Недостатъчно, за да обърне лошия късмет на легиона, но добър. Установи се в Китай и предаде дарбата на децата си. И така нататък. В крайна сметка семейството ти емигрира в Северна Америка и се забърка с лагер „Юпитер“…

— Затваряйки кръга — отново довърши Франк. — Юнона каза, че аз ще затворя кръга за семейството.

— Ще видим. — Марс кимна към баба му. — Тя искаше да ти разкаже всичко това лично, но прецених, че е добре да я отменя, тъй като в старите й кости няма много сила. Разбираш ли сега каква е дарбата ти?

Франк се поколеба. Имаше идея, но тя му звучеше налудничаво — дори повече от историята на семейство, което пътува от Гърция през Рим и Китай, за да стигне до Канада. Не искаше да я произнася на глас. Страх го беше, че греши и Марс ще му се присмее.

— Мисля… че да. Но срещу великаните…

— Ще е трудничко. — Марс се изправи. — Когато баба ти се събуди на сутринта, ще предложи да ти помогне. След това ще умре.

— Какво? Не! Аз ще я спася! Не мога да я оставя!

— Тя живя пълноценен живот — заяви Марс, — готова е да продължи нататък. Не бъди егоист.

— Егоист?!

— Старицата остана жива толкова дълго само заради чувството си за дълг. Майка ти беше същата, затова се влюбих в нея. Винаги поставяше дълга на първо място — пред всичко останало. Дори живота си.

— Дори пред мен.

Марс свали очилата си.

— Самосъжалението няма да ти помогне, хлапе. Дори без семейната дарба, получи от майка си големи дарове — смелост, лоялност, ум. Сега трябва да решиш как да ги използваш. Послушай баба си, когато се събуди. Последвай съвета й. Само така ще освободиш Танатос и ще спасиш лагера.

— И ще я оставя да умре.

— Животът е ценен само защото е кратък, хлапе. Приеми този съвет от един бог. Вие, смъртните, не знаете какви щастливци сте.

— Да бе — промърмори Франк, — големи щастливци.

— Майка ти ми казваше една римска поговорка. Яж горчиво…

— Вкуси сладко — довърши Франк. — Мразя я.

— Но е вярна. Какво казваме в наше време — без борба няма победа? Идеята е същата. Направи това, което е лесно, привлекателно, миролюбиво… и накрая ще ти излезе през носа. Поеми по трудния път и ще получиш голямата награда. Дълг. Саможертва. Това са важните неща. Заради това си струва да се живее!

Франк бе толкова погнусен, че не можеше да отговори. И това бе баща му…

Той разбираше, че майка му е героиня. Че е спасила живота на други хора и е била храбра. Но тя го бе оставила сам. Това не беше нито честно, нито правилно.

— Ще тръгвам — заяви Марс, — но преди това искам да ти обясня още нещо. Ти каза, че си слаб. Това не е вярно. Знаеш ли защо Юнона те пощади, Франк? Защо дървото не изгоря? Защото още не си си изпял песента. Смяташ, че не си толкова добър, колкото останалите римляни. Смяташ, че Пърси Джаксън е по-силен от теб.

— Той е по-силен от мен — изръмжа Франк — и от теб. Побеждавал те е преди.

— Може — сви рамене Марс, — може и така да е. Но всеки герой си има слабост. Пърси Джаксън? Той е прекалено верен на приятелите си. Няма да ги остави за нищо на света. Казаха му го преди години. Скоро ще трябва да направи жертва, на която няма да е способен. Без теб, Франк, без твоето чувство за дълг той ще се провали. Цялата война ще отиде по дяволите. Гея ще унищожи нашия свят.

Франк поклати глава. Не искаше да слуша всичко това.

— Войната е дълг — настоя Марс. — Единственият истински въпрос е дали ще го приемеш и за какво се бориш. Заветът на Рим е поставен на карта. Пет хиляди години на ред, законност и цивилизованост! Боговете, традициите, културите по света, които са се зародили от империята! Всичко това ще рухне, Франк, ако не успееш. За това се бориш. За целия свят. Запомни го добре.

— Каква е моята? — попита Франк.

— Твоята какво? — повдигна вежди Марс.

— Слабост. Каква е моята фатална слабост? Нали всички герои имат такава.

Богът се усмихна сухо.

— Ще трябва да си отговориш сам на това, Франк. Но най-после задаваш правилните въпроси. А сега поспи малко. Имаш нужда от почивка.

Богът махна с ръка. Клепачите на Франк натежаха. Той падна на земята и всичко потъна в мрак.

 

— Фай — долетя познат глас, нетърпелив и остър.

Франк премигна. Стаята бе осветена от слънчева светлина.

— Фай, ставай! Изпитвам голяма нужда да ти плесна един шамар, но за съжаление не съм в състояние да стана.

— Бабо?

Образът й се проясни. Тя го гледаше от леглото си. Той бе проснат на пода. Някой го бе завил през нощта и бе поставил възглавница под главата му, но той не помнеше кой и как.

— Да, теленце — баба му изглеждаше ужасно бледа и слаба, но гласът й както винаги бе стоманен, — а сега ставай. Онези простаци, великаните, са обкръжили къщата ми. Трябва да ти обясня това-онова, ако с приятелите ти възнамерявате да излезете оттук живи.