Рик Риърдън
Синът на Нептун (44)

XLIII. Хейзъл

На гърба на Арион Хейзъл се чувстваше могъща, непобедима и контролираща събитията — в съвършена хармония с великия жребец. Запита се дали така се чувстват кентаврите.

Моряците в Сюърд я бяха предупредили, че до глетчера Хъбърд има повече от петстотин километра, а пътуването е дълго и трудно. За Арион обаче не важеше нито едното, нито другото. Той препускаше по водната повърхност със скоростта на звука и нагорещяваше въздуха около тях, така че Хейзъл дори не усети студа.

На собствените си крака никога нямаше да се чувства толкова храбра, но яхнала Арион, нямаше търпение да влезе в битка.

Франк и Пърси не изглеждаха толкова щастливи. Когато Хейзъл ги погледна, видя, че са стиснали зъби и трескаво въртят очи насам-натам. Бузите на Франк трепереха от ускорението, а Пърси отчаяно се мъчеше да не падне от коня. Хейзъл се надяваше това да не става. Със скоростта, с която Арион се движеше, щеше да го забележи след около сто километра.

Минаха през тесни ледени проливи, сини фиорди и възвишения, от които в морето се спускаха водопади. Арион прескочи един гърбат кит, без да спира галопа си, и стресна стадо тюлени, които скочиха от айсберга си.

Сякаш бяха минали само няколко минути, а вече се намириха в тесен залив, където водата и ледът се смесваха в лепкав син сироп. Арион се спря пред един замръзнал тюркоазеносин къс.

На около километър от тях се издигаше глетчерът Хъбърд. Дори Хейзъл, която бе виждала глетчери и преди, не можеше да възприеме напълно гледката пред себе си. В далечината се виждаха масивни заснежени планини, чиито върхове се губеха в облаците. В огромна долина между двата най-високи върха имаше стена назъбен лед, издигащ се от морето. Тя изпълваше цялата клисура. Глетчерът бе синкавобял, с черни ивици, които му придаваха вид на замърсена купчина сняг, останала встрани от пътя след минаването на снегорин.

Само дето беше няколко милиона пъти по-голяма.

Веднага щом Арион спря, Хейзъл усети как температурата около тях рязко спада. Ледът изпускаше студени вълни, превръщайки залива в най-големия фризер на света. Но най-странен бе постоянният тътен, който ехтеше над водата.

— Какво е това? — попита Франк, докато гледаше облаците над глетчера. — Буря?

— Не — отговори Хейзъл, — ледът се пука и мести. Милиони и милиони тонове лед.

— Искаш да кажеш, че това чудо се чупи? — попита Франк.

Сякаш в отговор на въпроса му един гигантски леден къс се отчупи от глетчера и падна във водата, вдигайки пръски вода и ледени отломки на десетки метри височина. След малко дойде и звукът — оглушителен трясък, почти толкова шумен, колкото бе и Арион, когато преминаваше към свръхзвукова скорост.

— И казвате, че трябва да приближим това нещо? — попита Франк.

— Трябва — потвърди Пърси. — Гигантът е на върха му.

Арион изпръхтя.

— Леле, Хейзъл — каза Пърси, — трябва да научиш коня си да не ругае толкова.

— Какво каза? — с мъка сподави смеха си Хейзъл.

— Освен ругатните ли? Че може да ни отведе до върха.

Този път Арион изцвили толкова шумно, че дори Хейзъл разбра, че ругае.

— Пич — обърна се Пърси към коня, — изключвали са ме от даскало за много по-меки думи от тези. Хейзъл, той каза, че ще ни отведе на върха веднага щом кажеш.

— Ами, тогава се дръжте — предупреди тя. — Арион, нагоре!

Конят се изстреля към глетчера като ракета, катерейки се като дива коза по ледената планина.

Въздухът стана още по-студен. Тътенът от пукащия се лед се усили. Приближила глетчера, Хейзъл усети как главата й се замайва от самия му размер. Той бе осеян от пещери и ледени висулки, напомнящи стоманени остриета. От него постоянно се отчупваха късове — някои не по-големи от снежни топки, други с размера на къщи.

Когато бяха на около петдесетина метра от базата на врага, се чу гръм, от който костите на Хейзъл изтракаха. Къс лед, който можеше да покрие целия лагер „Юпитер“ се откъсна и полетя право към тях.

— Вижте какво се задава! — извика Франк.

Съвсем ненужно според Хейзъл. Арион вече бе взел мерки. Той препусна на зигзаг сред ледените парчета и прескочи няколко къса, за да стигне върха на глетчера.

Оказа се, че Пърси и Франк могат да ругаят не по-зле от коня, докато се мъчеха да не паднат от него. Дори Хейзъл бе увила ръце около врата му. Някакси останаха на гърба на Арион, докато той се катереше по глетчера с невъзможна скорост и ловкост. Чувстваха се така, сякаш падат от планина наобратно.

И внезапно всичко свърши.

Арион застана гордо на върха на гигантското парче лед, което изпълваше целия хоризонт. Морето бе на около сто метра под тях.

Арион изцвили предизвикателно. Звукът отекна в планината. Пърси не го преведе, но Хейзъл бе сигурна, че Арион се обръща към всички останали коне, които може да се навъртат наоколо: „Можете ли да надминете това, аматьори такива?“.

Сетне той се обърна и се затича по върха на глетчера, прескачайки петнайсетметрова пропаст.

— Там! — посочи Пърси.

Конят спря. Пред тях имаше призрачна имитация на лагер „Юпитер“. Замръзнала и няколко пъти по-голяма от оригинала. Стените бяха заледени, а укрепленията — заснежени и ослепително бели. От наблюдателните кули висяха смразени знамена.

Нямаше и следа от живот. Вратите бяха широко отворени. По стените не се виждаха стражи.

И въпреки това Хейзъл усети, че я полазват тръпки. Тя помнеше пещерата от Залива на Възкресението, където се бе издигнал Алкионей. Не можеше да забрави усещането за заплаха и постоянния тътен, идещ от земята там, сякаш в нея биеше сърцето на Гея. Това място изглеждаше твърде подобно. Земята сякаш се мъчеше да се пробуди и да погълне всичко наоколо. Планините от двете им страни внезапно й се сториха застрашителни, сякаш можеха всеки миг да се съединят и да смелят всичко по пътя си. Включително глетчера и тях самите — жалките глупаци, осмелили се да го изкатерят.

Арион потропа нервно с копито.

— Франк — обади се Пърси, — какво ще кажеш с теб да продължим пеш?

— Мислех, че никога няма да попиташ — въздъхна облекчено Франк.

Те слязоха от коня и направиха няколко предпазливи стъпки. Ледът изглеждаше стабилен — покрит с плътен слой сняг и не прекалено хлъзгав.

Хейзъл подкани Арион да продължи напред. Пърси и Франк вървяха от двете й страни, извадили оръжия. Приближиха портите, без някой да ги нападне. Хейзъл бе обучена да открива ровове, капани и всякакви други изненади, които римските легиони бяха срещали през вековете завоевания, но сега не забеляза нищо освен зейналите ледени врати и замръзналите знамена, които пукаха от вятъра.

Можеше да види какво има чак до „Вия Претория“. На кръстопътя, пред покритата със сняг принципия, стоеше висока фигура в черна роба и заледени окови.

— Танатос — прошепна Хейзъл.

Почувства, че душата й я теглеше към Смъртта, като прашинка, засмукана от вакуум. Усети как й причернява и щеше да падне от Арион, ако Франк не я бе подхванал и не й бе помогнал да се изправи.

— С теб сме — обеща той. — Няма да те оставим в ръцете му.

Хейзъл стисна ръката му. Не искаше да я пуска. Франк бе силен и я успокояваше с присъствието си. Но не можеше да я спаси от Смъртта. Собственият му живот бе прекалено крехък, зависеше само от едно обгорено дръвче.

— Добре съм — излъга тя.

Пърси се огледа наоколо.

— Няма защитници, гигантът не се вижда никакъв — каза той притеснен, — това е капан.

— Очевидно — кимна Франк, — но нямаме избор.

За да не си даде възможност да се уплаши, Хейзъл насочи Арион към портите. Гледката беше позната — казармите на кохортите, баните, оръжейната. Всичко тук бе точно копие на лагер „Юпитер“, само че три пъти по-голямо. Дори на гърба на могъщия жребец Хейзъл се почувства малка и незначителна. Сякаш бе в град, предназначен за богове.

Спряха на около три метра от забулената в черно фигура.

Сега, след като бе тук, Хейзъл изпита порив да завърши подвига. Знаеше, че се намира в по-голяма опасност, отколкото при битката с амазонките или грифоните, или дори при изкачването на глетчера. Разбра, че дори едно докосването до Танатос щеше да е достатъчно, за да я убие.

Но осъзна също така, че ако не извърши този подвиг и не се изправи срещу съдбата си, също ще умре, само че сгърчена в ужас и провалила се напълно. А съдиите на мъртвите този път нямаше да проявят разбиране.

Арион се размърда неспокойно, споделяйки чувствата й.

— Здравейте — с мъка проговори Хейзъл, — господин Смърт?

Черната фигура вдигна закачулената си глава.

И целият лагер оживя. Фигури в римски брони се появиха от казармите, от принципията, от стола за хранене. Те не бяха хора, а сенки — призраци, подобни на онези, с които Хейзъл бе изкарала десетилетия в Полята на Асфодел. Телата им не бяха нищо повече от черен пушек, който придържаше римските доспехи. Замръзнали мечове висяха на кръста на всеки от тях, копия и захабени щитове висяха от призрачните им ръце. Перата по шлемовете им бяха заскрежени и начупени. Повечето от сенките бяха пешаци^[1], но две изскочиха от конюшните в златна колесница, теглена от призрачни черни коне.

Когато Арион ги видя, тропна гневно с копито.

Франк стисна лъка си.

— Капанът щракна — каза той.