Рик Риърдън
Синът на Нептун (25)

XXIV. Франк

Франк размаха копието си напред-назад.

— Стойте настрана! — изписка той. — Имам… суперсили и… ъъъ… други сили!

Трите базилиска засъскаха в един глас. Вероятно му се смееха.

Върхът на копието бе натежал толкова, че за Франк бе почти невъзможно да го вдигне. Сякаш странната триъгълна кост искаше да докосне земята. Тогава нещо в ума на Франк проблесна. Марс бе казал, че върхът е от драконов зъб. Нямаше ли история за това, че драконовите зъби трябва да се посеят? Нещо от часовете за чудовища в лагера?

Базилиските го обкръжиха, без да бързат. Може би се бояха от копието, а може би просто не можеха да повярват колко глупав е Франк.

Ненормално беше, но Франк остави върха на копието да падне. То се заби в земята.

Пук!

Когато го надигна, зъба го нямаше.

Беше се счупил.

Страхотно — помисли си той. Сега имаше голяма златна пръчка.

Една откачена част от него искаше да извади обгореното дърво. Ако щеше да умира, можеше поне да направи пожар и да изпепели базилиските. Така приятелите му щяха да се измъкнат.

Но преди да събере смелост за това, пръстта в краката му се размърда. Вдигна се прах и една костелива ръка се показа от земята. Базилиските засъскаха и отстъпиха назад.

Франк не ги обвиняваше. Той с ужас видя как от земята се надига човешки скелет. Около него изникна плът, сякаш някой наливаше желатин около костите, покривайки ги с блестяща и прозирна сива кожа. След това се появиха призрачни дрехи — риза, военни панталони и ботуши. Всичко у създанието бе сиво — дрехите, плътта, костите.

То се обърна към Франк. Черепът се ухили иззад безизразното призрачно лице. Франк потрепера като кученце. Краката му се подкосиха и трябваше да се подпре на дръжката на копието.

Скелетът го чакаше, осъзна Франк. Очакваше заповедите му.

— Убий базилиските! — извика той. — Не мен!

Воинът скелет реагира мигновено. Той сграбчи най-близката змия и макар призрачната му кожа да започна да дими при допира, удуши базилиска с една ръка, след което изхвърли безжизненото му тяло на земята.

Другите две чудовища гневно засъскаха. Едно от тях се метна към Франк, но той го блъсна настрана с копието си. Другата змия избълва струя пламък право към лицето на скелета. Немъртвият воин продължи напред с демонична усмивка и стъпка главата й с ботуша си.

Франк се обърна към последния базилиск, който се бе свил накрая на обгорената трева и ги изучаваше. Златната дръжка в ръцете на Франк пушеше, но за разлика от лъка очевидно не се разпадаше от докосването на чудовището. Десният крак и дясната ръка на скелета обаче бавно се разлагаха от отровата. Главата му гореше.

И въпреки това изглеждаше прилично.

Базилискът реши да постъпи умно. Той се обърна назад, за да избяга. С бързо като мълния движение обаче скелетът извади нещо от ризата си и го метна през поляната, пронизвайки чудовището и приковавайки го към земята. Отначало Франк си помисли, че немъртвият е хвърлил нож. После обаче разбра, че е извадил едно от собствените си ребра.

Зарадва се, че не бе ял.

— Това беше отвратително — заяви той.

Скелетът приближи базилиска, накуцвайки. Сетне извади реброто от тялото му и отряза главата на създанието. Базилискът стана на пепел. Немъртвият обезглави и другите два трупа и разпръсна с крак пепелищата. Франк си спомни за горгоните в Тибър и начина, по който реката бе разделила тленните им останки, за да не се съединят отново.

— Правиш това, за да не се върнат — осъзна Франк. — Или поне го забавяш.

Воинът скелет застана в поза „мирно“ пред Франк. Отровените му крайници вече почти ги нямаше. Главата му продължаваше да гори.

— Какво си ти? — попита Франк, но му се искаше да добави и: „Не ме наранявай!“.

Скелетът козирува с чуканчето си и започна бавно да потъва в земята.

— Чакай! — извика му Франк. — Дори не знам как да те наричам? Зъбния човек? Костеливия? Сивия?

Докато потъваше в земята, лицето на воина сякаш се ухили на последното име. А може би просто зъбите на черепа му се показваха.

После той изчезна и Франк остана сам с дръжката на копието.

— Сивия — промърмори той, — добре… но…

Франк погледна върха на дръжката. На него бавно се образуваше нов. Нов драконов зъб, който растеше върху златото.

„Имаш три изстрела — казал бе Марс. — Използвай ги внимателно.“

Франк чу стъпки зад себе си. Пърси и Хейзъл стояха върху изгорялата трева. Пърси изглеждаше много по-добре, като изключим факта, че носеше една от хипарските ризи с дъга и тя никак, ама никак не му отиваше. Въртоп бе в ръката му, а зад него Хейзъл също бе изтеглила своята спата.

— Добре ли си? — попита тя.

Пърси се завъртя в кръг, търсейки врагове с поглед.

— Ирида ни каза, че си се изправил срещу базилиските сам и ние бяхме като гръмнати. Хукнахме насам. Какво се случи?

— Не зная — призна Франк.

Хейзъл коленичи до почвата, където Сивия бе изчезнал.

— Чувствам присъствието на Смъртта. Или брат ми е бил тук… или базилиските са мъртви.

Пърси го погледна със страхопочитание.

— Избил си ги?

Франк преглътна. Вече се чувстваше достатъчно недъгав, за да им обяснява, че си има и немъртъв ратай.

Три заряда. Това означаваше, че Франк може да повика Сивия още два пъти. Но той бе почувствал, че скелетът е злонамерен. Че не е домашен любимец, а свиреп убиец, станал от гроба, подчинен от мощта на Марс. Франк чувстваше, че скелетът му се подчинява, но ако може да докопа приятелите му, щеше да го направи. Ако Франк се забавеше със заповедите си, Сивия щеше да започне да убива наред, докато накрая стигнеше и до господаря си.

Марс му бе казал, че копието ще му помогне, докато се научи да използва дарбата, която има по майчина линия.

Значи трябваше да се научи бързо.

— Благодаря много, татко — изсумтя той.

— Какво? — попита Хейзъл. — Франк, добре ли си?

— После ще ви обясня — каза той. — Сега ще ви кажа само че в Портланд има един слепец, когото трябва да видим.